— Кузо, малко влево… още малце… тъй. Дръжте сега здраво!

Таме хващаше връвта с три пръста, опъваше я нагоре.

„Шляп!“ — плясваше отпуснатата връв върху бялналата се страна на трупа, вече завехнала на слънцето. Велко и Кузо подигаха връвта и върху обеления гръб на трупа оставаше права черна следа. После пак:

— Велко, малко вдесно… Кузо, още малце влево. Дръжте здраво!

„Шляп!“

Нова черна следа се опъваше успоредно с първата. Велко се загледа:

— Не са ли широки?

— Не, не — поклати глава чичко Даме. — Това са талпи. Трупът е доста широк и дълъг. Хубави талпи ще излезат. Хайде, дръжте!

Докъм обед всичко беше готово и веднага следобед сложиха и вързаха първия труп за бичене.

— Хайде, боже, помагаи! — подвикна стрико Даме. Бичкията мръдна и заби триъгълните си зъби в трупа. Горе, на трупа, се бе разкрачил Велко, а долу дърпаха Мирче и Кузо.

„Хрртзънн, хрртзънн! …“

Раздвижи се равномерно нагоре-надолу бичкията, захърка, впила остри зъби в мекото дърво, изсипаха се струйки бели трици в тревата. Едновременно с това се чуваше мек металически звън, при всеки размах, тих и ясен. Широката стоманена лента прорязваше все по-дълбоко трупа, к сито леко потреперваше, дигнал нагоре тъпа муцуна:

„Хрртзънн!“

Сетне изтеглиха бичкията и задърпаха по следващата черта. Когато разрязаха трупа по всички черти, Велко скочи долу, развързаха дървото и го обърнаха откъм другия край.

— Хопа! — скочи пак върху него Велко и се улови за бичкията, която му подадоха отдолу. И пак: „Хрртзънн, хрртзънн!“

Над зелената гора се разля лимоненожълта светлина. Небето се избистри бледозеленикаво и се извиши нагоре, стъклено прозрачно. Как бързо мина тоя ден, а в гората между дървесата и по-бързо се стъмва! И все пак Велко рече:

— Хайде… Има време за още едно дърво! Нямаше ли умора за тоя човек? Встрани на тревата лежаха купчини дъски, гладки и бели, над всички горски миризми надвиваше влажният мирис на прясно дърво. Велко стоеше горе разкрачен и гледаше другарите си усмихнат. Кузо го погледна с бялото на очите си, обърса с ръкав челото си и рече задъхан:

— Не мога повеке… Ти, какво?

Така те работиха цяла неделя. Започнаха и втората неделя. Велко увличаше всички в работата и със силата си, но още повече с веселата, с радостната лекота, с която вършеше всичко. Мирче Лажански идваше пръв сутрин и вечер не бързаше да си отиде. Детето си оставяше у едни съседи с техните деца. Работеше неуморно, мълчалив и съсредоточен.

В началото на втората неделя тримата съдружници заговориха да откарат следващия петък в града първите четири или пет товара дъски. Време беше да се види дали не бяха залудо усилията им. Ала точно на другия ден след тоя им разговор в Рожден отново довтаса Селим бей.

Тоя път беят влезе в селото с още по-голяма тайфа — може да имаше около него петнадесет души катили и всички бяха на коне, подпрели на колената си дълги мартинки. Водеше ги сам т си, Селим бей, на сив ат. Като излязоха горе, на Три буки, и се виждаха вече селските къщи, беят дигна пушката си и гръмна, без да спира коня. Загърмяха след това и други петнайсетина пушки, една през друга, и дълго ехтяха гърмежи над Долината — ехото ги подемаше и ги повтаряше по два и три пъти. Лавнаха кучетата, закрякаха уплашени Кокошки, а де що се мяркаше човек — веднага се скри, изчезна. Ала от много прозорчета и притворени врати, иззад плетища и ъгли на каменните къщи, очи, пълни със страх и гняв, зорко следяха движението на неканените гости. В същото време, когато агите слизаха в долината, проточени в дълга редица по двама, по трима, селският войвода изпрати в три посоки куриери да търсят околийската чета.

Селим бей отмина с ата си пътеката, която се отклоняваше накъм двора на Добра Лозанова. Много очи забелязаха това, забеляза го и Добра, която също се криеше в къщи и чакаше беят да заблъска вратата й с приклада на пушката си, за да му отвори. Да не кажат людете, че тя тъкмо него чака и бърза да го посрещне. Но беят нито обърна глава да погледне към двора й. Тогава тя, като да я шибна камшик, втурна се навън и преди да се изнижат конниците през долината, изникна с носията си като шарено цвете на плета над пътя. Не се обърна беят да я види, не искаше да я вижда тоя път. През сърцето на пренебрегнатата жена преминаваше ту огън, ту студ — и гняв, и ревност, и люта злоба. Накъде се бе запътил турчинът? Но тя знаеше, преди да се запита, тя вече виждаше: Селим бей подкара коня си по стръмната пътека към високата каменна площадка, където бяха църквата, училището и дворът на Даме Скорнев. Лицето на Добра се изкриви от зла усмивка, тя едвам спря надигналия се в гърдите й вик. Отровата на гнева и ревността в сърцето й се размъти и кипна в грозна, нечовешка радост:

— Излизай, излизай, Доне, да посрещнеш госта си! Сега ти едва ли ще му се изплъзнеш, ще те сложи той сега на скута си! Ти, светице! … Може да си в гората, но той и в гората ще те намери!

Тя цяла трепереше. Разтърсваше я злорадство, злобната радост на опозорената, паднала жена. Редицата конници бързо излязоха нагоре по стръмната камениста пътека — мяркаха се през раздърпания плет от клонаци и храсти, които растяха по пукнатините на скалите нататък. И оттам, от високата пътека, не се обърна беят поне да погледне към къщата й. Проклет да е мръсният турчин!

Гневът и злорадството й бързо изчезнаха. В сърцето й се разтвори студена празнина. Добра наведе глава, рамената й се отпуснаха, очите й плувнаха в сълзи:

— Що ми е сторила учителката?

Тя се обърна и бързо се прибра в къщи. Блъсна вратата и здраво я залости. Няма да прекрачи вече той, мръсният, прага й! Тя притисна гръб към вратата, сякаш да я затвори още по-здраво, отпусна ръце. Едри сълзи се търкаляха по лицето й. Сълзи на разкаяние, на скръб и съжаление към себе си.

Чуха се отново изстрели, далечни, сякаш високо някъде в небето. Добра стисна с две ръце главата си:

— Какво става там… Какво става там, горе!… Смили се, Богородице, майчице…

Но беят вече водеше дружината си надолу по пътеката.

Той се бе запътил към двора на Даме Скорнев и едва ли не с коня си искаше да влезе в ниската къща, но завари там само стрина Ордена.

— Къде е мъж ти, Скорне, мори?

— Нема го, ага. По работа…

— Къде е син ти, мори?

— Нема го, ага, по работа.

— Ами… ами къде е даскалицата, мори?

— Ами, ага, даскалицата си е в града! Сега нема училище, децата са разпуснати. Още преди два месеца…

— Лъжеш, стара кучко. Снаха ти станала, а? На въже ще видиш сина си, така да знайш, кучко! Те пак избегали…

Той така дръпна юздата, че атът му скочи на задните си нозе уплашен и помете каменистия двор с дългата си опашка. Екна изстрел, от пушката на бея се проточи бял чад.

— Ау, боже! — писна старата жена уплашена и побягна в къщи.

Запукаха пушки из целия двор — стреляха катилите на бея по негов пример. Като зли кучета лаеха мартинките, но млъкнаха скоро и се понесе тропот надолу, по каменистата пътека. Беят поведе назад дружината си гневен, с бледо, зло лице.

Добра чу отдалеко още конския тропот. И пак сърцето й се обърна. Забрави тя гняв и ревност — всесилният ага идеше пак при нея. Една е Добра в Рожден! Нахълтаха конниците в двора й, а тя, забравила и страх, и срам от людете, отворила вратата, стои на прага с ръце на кръста и едва-едва полюлява бедра:

— Какво, бей, върнаха те оттам. Не те щат. Гласът й пее с всички звуци на женската нежност и привлекателност. Беят бързо я поглежда и скача от коня си. Тя продължава и в гласа и сега звучи присмех:

— Подмина ме, а? И пак идеш да се потриеш на моя праг… Ела, ела! Добре дошъл! Ще те напия с горски билки, да ти поизстине кръвта.

Беят като че ли не я слушаше. Разпредели людете си по околните дворове — да бъдат наблизу, да го пазят. Сетне като че ли едва сега забеляза домакинята и се запъти към нея, а тя не се помръдна от вратата. Като застана близу до нея, лицето му започна бързо да придобива естествения си цвят.