Една неделя те обядваха по-рано и веднага след обеда Велко тръгна за селото. Дона остана сама в гората — с кучето и с козите. Тя не го разпита къде ще ходи — остави го сам да заговори. Върна се Велко чак привечер и сам започна:

— Ще дойдат другата неделя тука Мирче Лажански и Кузо Никлев. Рекох им да бичиме дъски. Ще дойдат да видят що може. Ще ни требва още един човек барем може и по-стар. Да делка трупите. Може татко, ако иска. По нивите засега работата веке намалява.

— Добре, Велко. Опитай. Харни люде ли са тия Мирче и Кузо? Сговорни ли са, щом обща работа ще работите?

— Е, люде като люде. Ами и те искат да изкарат по некой грош.

През цялата следваща седмица той подбираше все такива дървета — добри за греди, за дъски. Да напълни очите на бъдещите си съдружници, да се полакомят.

Дойде другата неделя, дойдоха Мирче и Кузо. Люде като люде. Селяни. С тъмнокафяви дрехи от домашен шаяк, с бели ризи и червени пояси, с плитки калпачета. Мирче беше около двадесет и две-три годишен, като Велко, черноок, с отворен, зорък поглед. От близу една година той беше вдовец, имаше едно едващо проходило детенце и никакъв друг близък човек в селото. Живееше сам и сам се грижеше за детето си, та и заради детето, види се, не беше отишъл на гурбет. Беше чисто облечен, сдържан, доста бавен дори и в приказката си. Той за пръв път виждаше Дона отблизу. Беше вдовец и не биваше да се заглежда в жените, но като видя Дона, очите му останаха в нея. Той сам схвана неприличното си държане, изчерви се цял и вече не погледна младата жена. Другите двама мъже не забелязаха погледа му — забеляза го само Дона. А Кузо Никлев беше съвсем друг човек — по-стар с десетина години, дребен, с остро, мишо лице и цял пъргав и бърз като мишка.

Седнаха те тримата мъже пред колибата и пръв заговори Велко. Но той бе им говорил вече и нямаше много нещо да добави. Кузо все мърдаше на мястото си — ту ще се почеше, ту ще посегне да откъсне тревичка, — едвам дочака да каже Велко няколко думи и започна да ги грабва от устата му:

— Ако искате — каза Велко, — насечете и вие трупи, колкото аз съм насекъл, секи по толкова, та да върви по равен дел на секи. Ако не — ще започнем с моите, пък ще пресметнем кому по колко се пада. Татко ще ги дела, нема защо да търсим…

— Друг човек — взе му приказката Кузо.

— … друг човек — довърши сам приказката си Велко и продължи: — Бичкията ще купиме орташки и Сичко, що е нужно…

— Орташки, орташки — подхвана пак приказката му Кузо. — Нели заедно ще работим и общо?

— Идете вие двамата в града, купете една бичкия, неколко здрави въжета и върви — продължи Велко. — Аз не мога да ида сега там. Ами ако нема такава голема бичкия в града?

— Ами ако нема? — повтори Кузо.

— Ще требва тогава некой от нас да иде в Битоля — отговори сам на въпроса си Велко.

— Така, така — заклати бързо глава Кузо. — В Битоля, в Битоля.

Мирче Лажански мълчеше и слушаше внимателно. После те и тримата станаха да разгледат какви трупи бе натъркалял Велко. Те се виждаха наоколо, а Кузо тичаше от един отсечен дънер до друг, сякаш да ги подушва, и бързаше да се изкаже:

— У-ха! Ти много нещо си насекъл, Веле! Тука ние има да работим цело лето. Ето, ето и тука други…

Най-сетне заговори и Мирче — разумно и предпазливо:

— Има доста трупи тука. Ще започнем с них. Да опитаме най-напред как ще върви. Ще избичим десетина товара и ще ги откараме в града. Ако върви добре — ще продължим. Тъй казвам аз.

— Тъй, тъй — втурна се бързо и Кузо, — тъй е най-Добре. Да опитаме.

Върнаха се при колибата, седнаха да обядват. Приседна там, на едно коляно на тревата, и Дона. През време на обеда говориха за други неща и най-вече говореше Кузо. Като се наобядваха и пиха по една студена изворна вода, Мирче Лажански попита:

— Какъв дел ще искаш ти, Веле, докато бичим твоите трупи?

— Какъв ли дел да искам? — попита на свой си ред Велко, макар отговорът му да беше отдавна готов. Той продължи: — Докато бичим моите трупи — вие двамата един дел, аз сам един дел. По наполовина. Като свършим с моите трупи, ще сечем и тримата. Тогава ще делим на три, по равно; Харно ли е така?

Помълчаха и двамата съдружници, дори и Кузо позабави отговора си. Да не би да избързат и да направят грешка или Велко да помисли, че т си се е излъгал и те бързат да го вържат с думата му. Най-сетне Мирче каза:

— Харно. Така да бъде.

— Така да бъде. Хаирлия да е! — побърза сякаш да го изпревари Кузо.

Пак замълчаха и тогава за пръв път се намеси в разговора им Дона.

— Ами татко? — продума тя тихо, с наведени очи и повече към мъжа си — него да подсети.

— Аха, да — отвърна живо Велко. — Щехме да забравим стария.

— Да, да… — заповтаря след него Кузо.

— Е, кажи, Велко — отсече Мирче.

— Той, татко, ще бъде на гюнделък86 на наша обща сметка. Вие ще кажете какво ще му плащаме на ден, мене ми е баща.

Пак замълчаха другите двама селяни и повече от благоприличие.

— Нека бъде по три гроша на ден — рече Мирче. — Какво ще кажеш, Велко, стигат ли три гроша?

— Стигат.

— Е хайде сега, седете си со здраве! — стана Мирче, веднага след него скочи и Кузо. Мирче продължи: — До петък сме в града за бичкия. Ако вземем бичкия, в понеделник, дай, боже, здраве, можем да започнем.

— Велко сега се нахвърли да събаря дънери с още по-голяма сила. Нека бъдат повече! Почна да дяла и стрико Даме. Гледа той сина си, ослушва се в ударите на секирата му и като ги извика Дона да обядват — там, пред колибата, старият му рече:

— Както си започнал… Много си лаком, сине.

Велко го погледна учуден, с огорчение и едва промълви:

— Не… не… — Сетне отеднаж блъсна длани в широките си разголени гърди и викна: — Сила имам тука! не иде тя от лакомия, не е от лакомия, татко, не, не! Искам аз друг живот да си наредя, нов, по-хубав живот.

— Е, хайде, хайде… Не се сърди. Младите са такива. Велко махна мълчаливо с ръка. Няма да ме разбереш ти, старче! И се усмихна. Защо пък да се сърди?

Следващата неделя, рано още, Мирче и Кузо донесоха бичкията. Изохка тя звънливо и легна в тревата — лъскава змия с широк синкавосребрист гръб, с равни триъгълни зъби. До нея Кузо изсипа цяла купчина въжета и конопени върви. Наслагаха там и гладко рендосаните дървета, от които трябваше да се направи рамка за бичкията.

— Кои ще я скове? — попита Велко.

— Мирче — отвърна веднага Кузо. — Нели разбира от дърводелство…

Неделя беше и оставиха всичко за другия ден. Велко скри бичкията в колибата — да не ръждяса от росата вън. На другата сутрин Мирче и Кузо дойдоха пак, със секири и тесли, с шарени торби с хляб. Прекръстиха се тримата мъже мълчаливо и започнаха работа. Малко по-късно дойде и стрико Даме.

Докато Мирче ковеше рамката на бичкията, Велко и Кузо търкаляха с дървени лостове към една поляна съборените наоколо трупи. Там решиха да построят на първо време скелето за бичене. Подмушваха един до друг лостовете под дънера и Кузо надаваше вик:

— Хайде — хоп!

Птичките по околните дървеса млъкнаха от виковете му:

— Хайде пак: хоп! … Хайде — хоп!

Дънерът към неговата страна изоставаше и той трябваше да мушка и дига по два пъти своя лост. В същото време на поляната се чуваше секирата на стрико Даме:

„Клинклиншит! Клиншит!“

Когато Велко и Кузо дотъркаляха на поляната около Десетина трупи, там вече лежаха няколко със смъкната кора, одялани, с по четири доста гладки страни, жълтеникавобели, влажни.

„Клннклинклин!“ — пееше глухо и неуморно секирата на чичко Даме.

Наслага Велко върху един ниско отсечен дънер букови въглища и започна да ги кълца на прах с един объл камък. А Кузо отиде към колибата, взе една дълга конопена връв, намокри я в извора и я донесе при дънера. Когато въглищата бяха добре скълцани, Велко оваля в тях влажната връв. Сетне те и тримата със стрико Даме започнаха да бележат издяланите трупи. Кузо и Велко приклякваха на двата края и опъваха начернената връв, а стрико Даме следеше надвесен над одяланата страна на трупа: