— … Завеси… Шарени, с големи трендафили, зелени листа и други цветя. Със същия плат ще постелем миндера край прозорците и ще направим дълги възглавници край стените. В другата стая завесите ще бъдат бели, колосани. Също и миндерът, и възглавниците. Стените ще изпишем с бои… В третата стая… На чардака..

Млада беше тя, живяла бе все в бедност и би искала да има хубав свой дом. И Велко въртеше секирата от тъмно до тъмно. Дона се опита да му помага и с ръце. Весело му беше да я гледа, докато си затисна тя един пръст, та цял посиня и се наду. Той вече не и даде да се докосне до дърво:

— Не е работа за тебе.

Остана тя да се грижи за козите, за кучето, да сготви ядене, да замеси хляб, да донесе вода от извора, да закърпи ризата му. Ако й остава време — нека идва при него, да седи там, наблизу, и да му говори. Може и да мълчи, ако не й се говори, но да бъде там и когато дигне той очи от секирата си — да срещне нейните очи, пълни с обич и надежда.

В неделя Велко не работеше. Още рано сутрин отиваха и двамата на извора. Близу беше до колибата им, в една плитка зелена долчинка. Зеленееше се и водата, и на дъното през бистрата вода непрестанно се надигаха клобурци от златист пясък. Оттам извираше водата и наоколо бяха все буки, та беше много студена. Тук Велко бе направил малко огнище. Запалваха огън, топлеха вода, сетне Дона слагаше да ври яденето. Тогава Велко изваждаше своя грамаден, широк и тъп браснач, изваждаше едно мъничко огледалце и започваше борба с брадата си, расла като буйна гора от предишната неделя. О, по-лесно се справяше той с истинската гора, с по-малко пот и с по-малко кърви събаряше стогодишни буки. Въртеше твърда челюст ту на една, ту на друга страна, издуваше бузи, подпираше ги с език, пулеше очи като караконджо в огледалцето, а през цялото време току стенкаше и охкаше престорено. След дълго, дълго време той показваше на жена си едната си буза, вече доста добре обръсната и резната на две-три места. Той гледаше младата си невеста с мъченически очи и питаше с отпаднал глас:

— Не може ли, Доне, другата половина… другата неделя?

Дона се кикотеше и едва успяваше да му рече:

— Не може.

— Уф! — въздъхваше Велко сякаш от дъното на сърцето си.

И започваше отново с грамадния бръснач. Така докато, кажи-речи, и яденето се сваряваше на огнището.

Сетне Велко пристъпваше да се мие на извора. Връщаше се бодър и свеж, засмян до уши. Лицето му, макар и нашарено от бръснача, сияеше от младост и здраве, косите му лъщяха на слънцето още мокри от сТудената баня.

В това време Дона нареждаше трапезата направо на тревата: погача от по-чисто брашно, чорбица от боб или от коприва, или от киселец — в една паница и за двамата, — млекце от техните кози. Като започнаха да зреят ягодите, Дона украсяваше с тях трапезата — по цяла купчина върху постелката от свежи букови листа. Някъде наблизу бяха и козите. Насреща седеше Мърчо, кучето, протегнало предните си лапи, дигнало високо глава и уши и не много търпеливо чакаше своя дял от обеда. Когато всичко биваше готово, Дона казваше:

— Повели, домакине.

— Да ми си жива и здрава, домакинке!. — благославяше Велко, дигнал вече дървената лъжица.

Така прекараха двамата млади горски люде докъм средата на лятото. Една скрита, мъчителна мисъл през цялото време глождеше сърцето на Велко, макар той да я заглушаваше в доволството си от работата и в своята любовна радост. Скоро след като бяха дошли с Дона да живеят в гората, дойде един ден баща му и каза:

— Бегът пак се заканвал. Ще дойда, казал, в Рожден и сички ще ви оправя. Гората, чувам, сечете, а не плащате…

Селяните всеки ден очакваха да дойде беят в Рожден. Очакваше го и Велко. Той се боеше от една нова среща с турчина. Не толкова заради Дона. Тя беше вече негова жена и той можеше открито да я защищава. Не би се решил лесно беят сега да посегне върху Дона. Пък и можеше да се скрие тя, в къщи или в гората, в случай на нужда. Велко се боеше повече за работата си: турчинът ще му попречи. Решено беше и наредено Да не се плаща нищо на бея за гората. Нямаше да плаща нищо и Велко, както всички рожденци, а беят нямаше да се примири с това. Ще пречи и може би повече на него, на Велко, отколкото на другите. Изплъзна се еднаж от ръцете на турчина и нямаше да го изпусне той лесно втори път. Беят можеше да разпилее насечените дърва, да ги продаде някому като свои или да Ги откара в града. Ще му излезе ли насреща с пушката си Велко! Дано да не идва проклетият турчин!…

Като се върна Дона от града след Божик, донесе в Рожден една забранена книга — „Под игото“ — и няколко Ботеви и Чинтулови стихотворения, преписани на ръка. Четоха ги и препрочитаха през зимата Дона и Велко, а Дона чете стихотворенията и Базовия роман на някои от по-големите си ученици — тайно, след занятията в училището. Опасно беше да се четат такива книги и песни в Турско.

Четяха и препрочитаха Дона и Велко опасната книга и бунтовните песни и тук, в гората, през дългите неделни дни. Велко все по-ясно разбираше разказа на Вазов и някои страници знаеше вече наизуст, живи бяха пред очите му и Бойчо Огнянов, и Боримечката, и Рада, и Колчо Слепецът, и Емексиз Пехливан. Като слушаше тоя разказ и го помнеше, и го повтаряше в ума си, той все по-ясно разбираше собствения си живот. В книгата се разказваше за люде като него, като Дона, като войводата Чендов, като Наумов и като всички в Рожден и там, в града, и навред в турската царщина, дето живееше поробен народ. Ами Селим бей не беше ли като Пехливана? Навсякъде македонският народ страдаше от такива насилници. По-ясно разбираше сега Велко и всяка дума на секретаря на околийската чета Наумов за робство и свобода, за народ и борба. В съзнанието му бе заседнал парещ като жив въглен един израз от Ботевите песни:

„в таз робска земя…“

Тия няколко думи бяха оживели в него, събрали бяха а своите звуци, в своя смисъл неговите собствени мисли за родната земя, за живота и мъките на людете, които живееха и се трудеха над нея, които бяха нейни истински стопани… В таз робска земя! — тия няколко думи за него съдържаха много повече от техния смисъл и понякога звучаха в душата му тихо, тъжно, като сподавен плач, а понякога гърмяха и трещяха като буря. Сега, когато беят застрашаваше да похити най-хубавите му мечти и труда му, к всичките му радости, и правото му на живот, тия тъжни и страшни думи бучаха непрестанно в душата му. Той се гневеше, но и се боеше от голямото зло, което можеше да го сполети, и търсеше опора у Дона. Еднаж я попита:

— Какво ще правим, ако дойде беят?

— Нема да се показваме пред очите му, ще постои той ден-два и ще си отиде. А другото, както за всички, така и за нас.

— Ами ако ни търси? Ако види колко дърва съм насекъл?

Тя като че ли беше по-храбра от него:

— Защо ще ни търси? Нека види и дървата. Нищо не може да ни направи. Каквото ще бъде за цело село, това и за нас.

Велко замълча. Думите на Дона го успокояваха донякъде, но все пак бяха само думи. Пушката беше по-друго нещо. Той бе скрил своята мартинка в шумата, от която бе направен покривът на колибата. Изеднаж той рече:

— Ще го убия.

— Как тъй ще го убиеш! — отвори широко очи Дона. — Защо ще го убиваш ти? Ами после?

— Ще го причакам некъде по пътя, на пусия — упорствуваше Велко. — Един куршум право в него и толкова.

— Ще дойдат после други турци, ще дойдат заптии. За тебе нема да има живот в село. Щом целото село излиза насреща, какво сега само ти…

Той си спомни пак думите на Наумов: „… Ще требим враговете народни, но със смъртта на тоя, на оня злото нема да се свърши. Требва да се дигне целият народ срещу турската тирания. Всички…“

Всички. Голямо е злото, за цял народ… Ама и камък по камък се гради цяла стена…

Непрестанната мисъл за бея беше като мрачна, отровна сянка над всички други мисли на Велко. Но болката си е болка, мъката си е мъка, грижата си е грижа, а всичко друго трябва да върви по своя си ред. Срещу всяка болка и мъка, и грижа има един лек: търпение. И върви, върви нататък, блъскай! И се надявай на по-Добро, Велко не спираше работата си.