— Стори ми път! — викна той сърдито, но острият блясък в очите му се стопи и се разля. По бръснатия му врат, от долу на горе, пълзеше гъста червенина. Той посегна с две ръце към Добра, но тя ловко се отдръпна навътре със ситен, приканващ смях. Турчинът се втурна след нея.

Като чу първите изстрели — тук, в гората, те се чуха глухо, сякаш се изсипаха едри дъждовни капки по листата, — Велко, застанал горе на трупа, които бичеха, задържа бичкията; двамата му другари отдолу хъкнаха в един глас, тихо звънна гъвкавата стомана.

— Това е беят — каза Велко.

И отново дръпна бичкията, размаха ръце, потокът от бели трици отново потече като бяла пяна от острите триъгълни зъби. Работата продължи със същото усърдие. Само по разгорещеното лице на Велко червенината започна бавно да избелява…

— Беят… Ако ще… да бъде… и беицата… — мърмореше Кузо, като поемаше издълбоко въздух през всяка дума.

Малко по-късно се чуха нови изстрели — по-близу и по-ясно. Тоя път Велко не спря бичкията, като че ли бе очаквал вторите изстрели, и каза, размахвайки равномерно ръце:

— Да свършим това, още малко остава, пък стига за днеска.

Имаше още доста време за работа, но Велковите другари също мислеха за турчина — не биха желали да ги завари той в гората. Щом свършиха, Велко скочи долу, развързаха избичените дъски и ги наслагаха там. Велко изглеждаше спокоен, само лицето му някак се изопна и втвърди. Той преди това бе премислил много пъти какво ще прави, когато дойде беят, и сега за нищо не се колебаеше.

— Кузо — рече той, — ние ще поприберем тука, а ти прескочи да видиш що става по село, къде ли е отишъл тоя мръсник, и ела да ми кажеш. Ама не се бави много. Доне — обърна се той към жена си, която току-що бе запалила огън в огнището край извора. — Загаси огъня. Нема да ти требва тая вечер. А ти, татко, върви си в къщи. Вземи и Мърча, да не ми лай тука.

Стрико Даме го погледна с тревожен поглед, но нищо не каза и нямаше какво да каже. Турчинът бе дошъл и Велко се разпореждаше, за да не пострада някак си от насилника. Дона угаси огъня, Мирче мълчаливо изпълняваше това, което му нареждаше Велко. Стрико Даме прибра торбата си, секирата и теслата, подмами Мърча и скоро се скри между дървесата. Докато Кузо отиде и се върна, Велко и Мирче поразчистиха около колибата и по поляната, дето беше бичкията. Пренесоха и изпокриха из храсталаците наоколо доста от избичените дъски и греди, търкулнаха по долчинки и трапове и някои от трупите, скриха и бичкията. Да не бие в очи, че тук се върши някаква голяма работа. Бичел е някой си — е, не е много нещо!

Кузо се върна:

— Беят е. Довлякъл може би двайсет души. И пак е там, у Добра. От кумина й ей такива валма чад. Овен му пече или кои я знай… А, Велко… най-напред у вас ходил, ама се върнал.

Дебелите вежди на Велко се сключиха, гласът му понадебеля:

— Хайде сега со здраве, Мирче, и ти, Кузо… Аз ще ви пратя хабер кога да доидете. Докато е беят тука, нема да работим.

— Кузо и Мирче не чакаха повторно да ги подканва Отидоха си.

Велко и Дона останаха сами в гората.

— Да беше изпратил и козите в къщи — каза Дона, и тя обладана от същите мисли и грижи, като Велко!

— Не — отвърна той, — тука нема кои да ги закача них. Но, виж, Мърчо не знай да мълчи.

Поприбраха едно-друго и в колибата — да не се познава, че тук живеят люде постоянно. Тогава Велко извади пушката си от скривалището й, прегледа я, макар да нямаше защо да я преглежда — в ред беше тя, пълна и лъщеше от чистота. Той продължаваше да я гледа, отвори я и я затвори, но повече от обич към оръжието, от дружеска обич, като да беше тя живо същество. И тъй, като на себе си, каза:

— Ти, Доне, там, в другата колиба… ако стане нужда. Аз ще пообиколя и ще ти обадя, ако има нещо… пък и ти, ако чуеш нещо…

Да, тя знае какво трябва да прави: навътре в гората, в най-затънтено място, беше другата колиба, скрита под земята. Там понякога се криеше и четата. В случай на опасност Дона ще избяга там, ще се скрие. За това беше говорено и преди. Застрашаваше ли грозна опасност, и нея и него, трябваше да се пазят, да се защитават; тя ще се скрие и дори няма да диша, ако трябва, там, в подземната колиба; Велко ще обикаля наоколо, ще дебне, ще пази с пушката и ще убие, ако трябва; те и двамата ще умрат дори, но няма да се оставят в ръцете на турчина. Това се знаеше и само по себе.

Велко се шмугна в храсталаците с пушката под мишница като ловец, а Дона чу как пукаха съчки под нозете му, после всичко утихна и само върховете на дървесата се полюляваха високо горе, безшумно, от тихия предвечерен ветрец. Тя седна пред колибата и взе да кърпи някаква дреха, но беше готова да скочи всеки миг. Тихо беше наоколо. Чуваше се само постоянният шум на гората, дълбок и многоглас — гората дишаше и беше пълна с живи твари. Велко дълго не се върна, но най-сетне Дона чу още отдалеч стъпките му и дигна лице да го посрещне. Той излезе от храсталака като иззад зелена завеса и се приближи мълчаливо. Подпря пушката до стената на колибата и седна до жена си:

— Нема нищо. Почиват, гощават се. Агалари. Ще видим утре какво ще правят. — И отеднаж добави: — Знайш ли как съм огладнел!…

Дона стана и приготви вечеря.

„Шшшшш!“ — запя изтихо гората вечерната си песен. Дървесата наоколо започнаха да тъмнеят, полъхваше влажен хлад, а небето още светлееше високо горе млечносинкаво. Там горе имаше още много светлина, но наоколо дървесата се изправиха като черна стена. Показа се и месецът, млад още, виторог — бледо, полюшнало се пламъче в тихия и дълбок блясък на небето.

На другата сутрин, в тъмни зори още, поляната пред колибата се изпълни с люде. Най-напред пристигна Бабин, селският воивода, заедно с други двама от селската чета. Скоро след това дойдоха още петима от селската чета и тя беше вече цялата налице заедно с помощника на воиводата — Велко. Липсваше само един от състава й, но той беше болен. Далеко преди да изгрее слънцето, между дървесата се показа веригата и на околийската чета — и тя сега в пълния си състав от единадесет души. На поляната се събраха двадесет души въоръжени мъже и някак чудно изглеждаше между тях присъствието на Дона. Ала тъкмо защото тя беше сред тях, тия груби селски мъже — и Наумов между тях, в комитското си облекло, брадясал, с дълги нечисти коси, — тия груби селски мъже приказваха кротко, дори любезно помежду си, рядко се чуваше да изпсува някои, по лош навик.

Точно при изгрев слънце, както бе наредил селският воивода, дойде от селото куриер, но не съобщи нищо важно за турците. Още спели, излезли само двама да понагледат конете. Около един час след първия дойде запъхтян втори куриер, дойде след това и трети куриер; тия, последните двама куриери, бяха жени. Воиводите ги изслушваха и ги връщаха назад да наблюдават турците в селото.

Селим бей най-напред изпрати селския кехая да събере всички мъже от Рожден в двора на Добра. Събраха се тоя път около петдесетина мъже и пак повечето бяха стари люде. Беят скочи срещу тях като рис!

— Парите! Парите бре, парите за гората! Още ли ще ви чакам?

Той не им даваше да продумат и тичаше от човек на човек, блъскаше с юмрук, с нога в гърдите, в корема в зъбите, а неговите пазачи стояха наоколо с насочени пушки. Селяните се свиваха пред него, дърпаха се, събираха се накуп. Беят изкара револвер — бял, лъскав режеше очите с блясъка си на слънцето. Той се обърна към людете си на техния език и сочеше с цевта на револвера:

— Хванете тоя! Ето и тоя… Водете ги там, затворете ги в плевнята, добре ги пазете! И тоя! И тоя!

Нахвърлиха се десетина души от пазачите му, задърпаха стария Павле Локвенец, после Даме Скорнев и още трима други от селяните, извиха им ръцете, заритаха ги, заблъскаха ги към плевнята наблизу. Само Павле Локвенец се осмели да отвори уста и викна:

— Ама какво сте наумили вие, лоша ще излезе тая работа!…

Отиде сам беят и го удари с цевта на револвера си в устата. Потече по старческата хлътнала брада струика кръв.