— Това е от костта. Кост по-трудно здравей. Но мина лошото. Мина. И това, Руже, за преварената вода аз от тебе ще го знам. Човек се се учи. Аз преди сипвах ракия во водата. По-люта ракия. Да не е нещо урочасана водата. Сега разбирам: като мине през огън — пречиства се от сичко. Става лековита вода.
Ружа Кузманова бе учила до втори клас — такова училище имаше по това време в Дебрища — и знаеше как да се пречиства водата от зарази. Учителят Милош Банков поучаваше децата в училището и за чистотата на тялото, на храната, на жилището. Поучаваше той и възрастните в Дебрища на разни полезни неща.
Баба Пауна вече по-рядко идваше при болния. Ружа Кузманова беше по цял ден при него, а той и сам можеше да превързва раната си. Започна и да става — тъй, по на няколко стъпки из стаята. Кузман Велянов бе му намерил един як дрянов бастун, но той беше още много слаб, стопила го бе съвсем злата рана.
Като преболя раната и Борис се поуспокои, в душата му оживя скръб. Това беше от голямата му немощ. Обърна се погледът му навътре, премрежи се и се унесе. Сега Борис мислеше за смъртта, за своя страх от смъртта, за своята ненаситна обич към живота. Той бе срещнал смъртта и се уплаши от нея. Това не беше обикновен страх и само страх. Тоя миг на страх пред смъртта беше и миг на душевно крушение за него. Оказа се, че той обичаше своя живот повече от всичко друго. И от народа си, и от народното дело, на което се бе посветил, и от всичко, що мислеше за свое най-голямо достойнство. Страхът от смъртта се бе оказал по-мощен в сърцето му от всички негови душевни сили. Ето мярката за всяка човешка сила — тоя страх, който вледенява сърцето и спира всяка друга мисъл. И той тъгуваше за себе си, за всички други люде, че бяха смъртни, че трябваше да се боят от смъртта. Скърбеше, че бе открил в себе си тоя грозен страх, колко бе щастлив, преди да го познае, какъв светъл покой владееше в душата му и каква непрестанна радост! Но той си мислеше също: трябва да е голяма душевната сила на човека, който не се бои от смъртта. Гьоре Павлев не се боеше от смъртта. Или може би е още по-силен тоя човек, който познава страха от смъртта и може да го надвие. И може би пак Гьоре Павлев е такъв човек. Няма Друга по-точна мярка за душевната сила у човека от страха пред смъртта. Борис тъгуваше, че бе показал душевна слабост. Човек е склонен да се залъгва, да се заблуждава за своите достойнства и не са чести такива мигове в човешкия живот — мигове на изпитание, но те са най-важни. От страха пред смъртта иде и страхът от страданието, от всяко страдание. Борис се питаше защо е обременен човешкият живот със страдания и защо идва смъртта да го прекъсне. Той скърбеше за човека и за живота му, а в тая скръб беше любовта му към човека. В тая невесела размисъл зрееше духът на Милостивия, мисълта му търсеше истината за човека и за живота човешки. Той беше още много млад, мислите му не бяха винаги пълни и правилни, пораждаха се според това, което му се случваше да преживее, и понякога идваха и отлитаха без след. Понякога оставаха в паметта му, както и всичко, що му се случваше да преживее, и с това се обогатяваше душата му.
С възстановяването на телесното му здраве възстановяваше се още по-бързо и душевното му здраве. Раната му бе започнала да гние и тялото му нямаше да се успокои, докато не изхвърли от себе си всяка прогнила частица, но сърцето му не беше се затворило за радостта, а радостта е здраве за душата. Тя дойде по-скоро, отколкото здравето на тялото му.
Сега тук, край него, беше Ружа.
Той я видя за пръв път в блясъка на пролетното слънце, между белите стени на тази стая. И в един миг, когато изтощеното му тяло беше жадно и за най-малка нежност, за ласка, измъченото леденеещо сърце беше жадно за топлина. Тя веднага завладя душата му.
Ружа Кузманова беше просто селско девойче. Но тя беше много хубава, надарена беше със здрава селска хубост и вля радост в сърцето му. Тя беше храбра, силна девойка, а той се нуждаеше от всяка помощ. Тя помагаше смело на баба Пауна, превързваше раната му, даваше му да пие мляко, подигаше го да погледне през прозореца, да погледа тържеството на настъпващата пролет. Прогонила бе от него мъката на самотата, студената сянка на смъртта; върнала го бе към живота и той си мислеше, че на нея дължи сега живота си, както на родната си майка. Слаб и безпомощен, той се възхищаваше от нейната сила — силни бяха ръцете й, цялото й младо, жизнено тяло; тя го дигна еднаж на ръце като дете, за да сложи под него нова постилка. Силна беше и духом — не трепереше от страх пред отворената рана, пред страданията му, а бързаше да му помогне.
Когато Борис започна да се понадига и да ходи по стаята с бастуна си, Ружа го прегръщаше, за да го крепи. Прегръщаше я и той през рамената или през тънкия кръст, за да се крепи. Така той еднаж я притисна силно до себе си, лицето й беше близу до неговото, леко побледняло, очите й горяха. Той я целуна. После тя седна на леглото и заплака. За нея тая целувка беше обречение.
Вечер при него идваше Кузман Велянов, после започна да идва и учителят Милош Банков, а те бяха председателят на местния комитет и секретарят на комитета. Банков беше към тридесет и няколко годишен мъж, не много висок, с тесни отпуснати рамена. Имаше остър поглед и високо чело, което изглеждаше още по-голЯмо поради дръпнатите назад коси, почнали вече да окапват. Лицето му беше дребно, само носът му се издаваше напред доста едър и ръбест. Той се усмихваше рядко, едва-едва, само с тънките си устни, но в очите му често просияваше топлина и съчувствие, та личеше, че строгостта на лицето му беше привидна. В Дебрища беше от пет години, откакто се бе отворило класно училище в селото. Задиряха го защо не се е оженил, а той отговаряше:
— Даскал къща не храни. Не мога да храня аз жена. Не ща да създавам бедняци.
Сдружиха се те с Кузмана Велянов още като дойде Банков в Дебрища. И повече дружеше той с Кузмана, отколкото с другите учители в селското училище. Двама от тях бяха мъж и жена и той казваше:
— Не завиждам на съпрузите Ничови. От тех съвсем загубих охога за женитба. Еснафи. За тех учителството е занаят. За прехрана. Треперят пред всеки грош. И деца — всека година по едно.
Още при една от първите им срещи той каза на Кузман Велянов:
— Ти си родоначалник на пролетариата в Дебрища, макар да имаш калфи и чираци в дюкяна си; нема голема разлика между вас. Ще дойде време, ти или може би твоят син, ако стане колар като тебе, ще бъде принуден да затвори дюкяна си и да отиде като прост работник във фабрика за коли. Това ще стане с всички наши занаятчии. Е, некои от тех и сами ще отворят фабрики.
Кузман не разбираше тия думи на учителя — говореше той за по-далечно бъдеще. И Ванков продължаваше да обяснява на селския занаятчия що е пролетариат и капитал. Кузман започна да долавя по нещо от приказките му, но пак дигаше рамена:
— Може така да е, даскале, щом казваш. Ние сега со сиромашията се борим и децата си искам аз да изкарам еднаж от тая влажна дупка: виждаш ли къщата ми зад дюкяна? Живи сме погребани вътре. А калфите си аз не оставям гладни, доколкото мога, и на занаят ги уча, не крия занаята си.
— Затова ти говоря аз, душице честна, за пролетариат и за правда на земята — учеше го Ванков. — Искам да пробудя в тебе работническо съзнание. Винаги може да се посее здраво семе, да се просвети един ум.
Ванков бе ходил да се учи в Битоля и Солун, после бе ходил по България и бе останал по-настрана от борбите в родния му край. Едва сега, в Дебрища, се застоя по-дълго време и не беше никак чудно за човек като него, че се сдружи най-много тъкмо с Кузман Велянов, който беше буден селски човек, душевно здрав и чист. А Ванков имаше остро, сигурно чувство към всяко здраво и чисто нещо в живота, както бе и непримирим спрямо тъмните страни на човешкия живот. В тая насока бе насочен и неговият ум — буден, тревожен, воинствуващ и въоръжен със знания, до които бяха стигнали тогава малцина в Македония. В България той бе станал член на социалистическата партия на Благоев и като социалист се върна в Македония, стана селски учител, за да бъде тъкмо сред най-утрудените, най-онеправданите свои братя. Той поддържаше връзката си с партията в България, колкото и да беше трудно това оттук, от Турция, поддържаше връзки и с някои свои тамошни другари от една неутолима жажда на ума си за все повече знания, от пламенна любов и преданост към великото дело на социализма, към своя народ. А тук Ванков беше неуморим сеяч на социалистическите идеи, колкото и да беше необработена тукашната почва. Ходеше той и по някои от съседните села, познаваше го целият Железник. Последователен, верен на себе си остана Ванков и когато влезе в редовете на Вътрешната революционна организация.
