Кузман го помоли еднаж да му напише едно по-дълго писмо до околийския комитет в Преспа. Не беше лесно за коларя да пише. Ванков написа нужното писмо, но скоро трябваше да напише и друго писмо до комитета в града. Тогава двамата приятели влязоха в спор: Кузман искаше да пише на комитета, че от селския ханджия Анте Богев могат да вземат до двадесет лири за нуждите на местната организация, а Ванков твърдеше, че трябва да се вземат от ханджията барем сто лири; Кузман беше обладан от мисълта околийската чета и селската милиция да нападнат нощем казармата, която се, строеше тогава в селото, да я разрушат и да прогонят майсторите, а Ванков възрази:

— Ти искаш да предизвикаш гнева на властта върху целото село и без никаква полза. Турците пак ще издигнат казарма в Дебрища.

— Ще кажем, че комити са я нападнали.

— Турците знаят, че комитите не падат от небето.

— Да пишем в града, нека те решат.

— Ти немаш ли ум да решиш?

С тоя спор започна увлечението на Ванков в народното дело, а Кузман Велянов по своему го насърчаваше и се мъчеше да говори с неговия език:

— Ти пак си мисли, даскале, за народите, ама ето, нашият народ си е наш и от черно му е по-черно.

Ванков сложи ръка на рамото му — мършава, потреперваща, нетърпелива ръка, усмихна му се с обич:

— Какво си мислиш ти, братко мой Кузмане, как ли си ме разбрал… Ами като говоря аз за другите народи, не мисля ли за своя поробен народ? Но такава е нашата обич: като обичаме своя народ, ние не мразим чуждите народи. Не мразя аз и турския народ.

— Ами, даскале — отвърна Кузман, — те, турците… и между мих има добри люде.

— Има, Кузмане, има.

Сега Милош Ванков беше секретар на местния комитет, а Дебрища беше център на Железник.

Той всичко вземаше присърце и не му оставаше много време с работата му в училището, със секретарството му, с книгите, които постоянно четеше. Но идваше често при Бориса Глаушев от жажда да апостолствува и от нужда на ума си да бъде непрестанно в напрежение Борис го слушаше с любопитство и му изглеждаше чуден начинът, по който Банков гледаше на човека, на реда в живота. Банков гледаше някак отвисоко и далеко напред, а Борис се ровеше в себе си. Банков говореше за класата на бъдещето, за капитал и буржоазия, за държава и религия, за банки и фабрики, но Борис не можеше да проникне в дълбочината на тия големи проблеми на времето, нямаше подготовка. По-ясен беше Банков дори за Кузмана, когато изказваше презрението си към селския поп, към мюдюрина Синан ефенди, който управляваше целия Железник, към съпрузите Ничови, които бяха в Дебрища въплъщение на еснафщина, на буржоазен егоизъм и самодоволство, към ханджията Анто Богев, който наистина беше тежък селски чорбаджия. В своята наивност Борис често спореше или пък се шегуваше с Банкова, който беше винаги много сериозен, много въодушевен и тревожен. Кузман обичаше двамата мъже с обичта и почитта на прост човек, който съзнава стойността на науката и силата на просветения ум.

Дошли бяха хубави дни за Борис Глаушев. Освободи се умът му от мрачни мисли. Избистри се душата на младия човек. Ружа беше по цял ден при него и чудно беше къде намираше той толкова думи да й говори за всяко нещо, върху което се спираше мисълта му или погледът му — за небето и за малкото камъче, търкулнало се там долу, на улицата, за далечните страни, които никога не бе виждал и той, и за малкото пръстенче на ръката й. В нейно присъствие той изпадаше в едно особено въодушевение и като споделяше с нея всяка своя мисъл, той искаше цял да се влее в нея, да я издигне към себе си, да я приближи до себе си. Ружа го слушаше и рядко ще промълви по няколко думи — тя се учеше от него, стремеше се цяла към него. За нея той беше много умен, много учен човек. Тя пиеше с жаден поглед светлината в очите му, милваше с ненаситен поглед бледото му лице, заглеждаше се дълго в чистите му бледи ръце, ослушваше се унесена в гласа му. Всичко беше хубаво в него и чисто. Но тя нищо не му казваше — не знаеше как да му го каже. Тя само го обичаше. А и по природа Ружа не беше склонна да изказва мислите си. Важните неща и сами се виждат и знаят — така си мислеше Ружа, може би защото не умееше да говори с хубави думи или се боеше да изказва мислите си. Тя беше много хубава, с жива, топла, чиста хубост, и това стигаше.

Раната не се затваряше. Борис искаше да бъде здрав, а сякаш тайно и от себе си изпитваше радост, че раната му още не се затваряше; тая рана бе го довела при Ружа и ако оздравееше — трябваше да си върви. Но защо да си върви? Той няма да се раздели с Ружа никога! Той ще се ожени за Ружа. Ето и сега вървяха те заедно, макар само между тия стени наоколо, и бяха щастливи. Подкрепян от нея, подпрян на бастуна си, той се спираше отдалеко пред прозорците, за да не го види някой отвън, и разглеждаше планината наоколо, цяла потънала вече в зеленина, виждаше се от тук и целото село. Ружа му разправяше как се нарича всяко място по планината, чии бяха тия къщи долу, кои бяха людете, които се виждаха от прозореца да минават по улицата. Когато двете по-малки деца не бяха в къщи и нямаше друг някой да им пречи, те двамата тръгваха по целия горен кат — имаше горе още една също тъй неголяма стая с голи бели стени и доста широк ходник. Работил бе цял живот Кузман Велянов и бе направил здрава светла къща за децата си. Откъм тая страна на къщата се виждаше дългата страна на казармата, по двора й се виждаха войници, които ходеха в безделие или се пощеха на слънце.

— Само това не може да търпи татко в новата ни къща: казармата насреща. А тук е най-хубавото место в селото, високо е, вижда се целото село.

— Руже, като се освободи Македония, тоя аскер ще се махне оттук.

— И татко вели така.

Това бяха разходките им и като че ли им стигаше тоя малък свят между белите стени.

Една сутрин закуската му донесе тетка Бисера. Тя беше дребна жена и на възраст с няколко години постара от брата си, с дълъг нос и тънки, стиснати устни, очите й бяха възсиви и погледът им беше някак бавен тежък. Не изглеждаше много подвижна, но Борис по цял ден я чуваше да ходи из къщи и долу, по двора. Облечена беше с вехти, кърпени дрехи, с похабена зацапана везба по тях и кой знай дали не бяха останали от майка й или баба й — селската руба не се къса, не се похабява бързо. Окъсели бяха ръкавите й, та ръцете й стърчаха напред голи, корави и възсинкави, с изпъкнали жили от непрестанна работа.

Тя остави закуската на едно столче и сама седна на другото.

— Хапни си, даскале — каза тя едва размърдала устни, а в очите й — друга мисъл. И продължи: — Да си поговориме ние с тебе.

— Да си поговорим, тетко Бисеро. Ти редко идваш тук.

Тя помълча и сетне отеднаж каза:

— Ти, даскале, подлъга наша Ружа. Аз съм й като майка.

Виждаше се, че тия думи отдавна са тежали на езика й. Борис още не се бе докоснал до закуската. Той погледна внимателно жената, сякаш да се увери, че това беше наистина тетка Бисера, и силно поклати глава:

— Не! Аз не съм подлъгал Ружа.

— Аз, даскале, не съм слепа. Какво говориш ти…

— Не съм подлъгал Ружа — повтори Борис. — Аз ще я взема, ще се оженя за нея.

Тетка Бисера нито се помръдна, но в очите й проблесна светлинка. И пак помълча някое време. Сетне каза:

— Как го мислиш ти това нещо. Градски човек си. Учител. Научих аз, че баща ти бил богат некогаж, пък и сега бил пръв човек в Преспа. И майка ти била от сой жена… Как го мислиш ти това… Наша Ружа си е селянка. Дали си го премислил харно!

Борис никога не бе мислил за това — как би живял с Ружа, как би наредил живота си с нея. Но винаги му бе изглеждало просто и редно да се ожени за хубавата селска девойка.

— Нема какво да мисля, тетко Бисеро. Аз ще се оженя за Ружа.

Тетка Бисера го гледаше и не вярваше на думите му.

— Виждаш ми се добър човек — рече тя колебливо, — ама ще видим. Голем грех е човек да си играе с чужда челяд.

Борис се приведе към нея от леглото си, поклати глава, очите му светеха издълбоко: