— Е, момче… Разбуди ли се най-после? — Тя седна на столчето до леглото му. — Като беше я подкарал… — Гласът й беше тъничък, но изеднаж ставаше дрезгав. Тя цяла се обърна към Ружа, която стоеше до вратата: — Я, Руже! Дигни покривката да видя сега.

Девойката се приближи бързо и посегна да дигне покривката откъм нозете му. Той трепна и се опита да скочи — стеснително му беше от момичето, но беше без сили и една остра, непоносима болка мина на безкрайна спирала през цялата му лява нога и още по-нагоре. Бабичката му се скара:

— Какво… Тя, Ружа, ми е помощница. Ти стой мирно! — Девойката бе дигнала донякъде покривката МУ и бабичката каза: — Ха сега, развържи да видя.

Борис усещаше движенията на девойката, но не виждаше през надигнатата вълнена покривка какво ставаше там, с ногата му. После отново същата болка го прониза и не спря да се върти, да се върти, да се върти през цялата му нога, стигна до самото му сърце и той припадна.

Когато се съвзе отново, бабата седеше пак там, на столчето, а Ружа стоеше до нея и държеше в ръцете си, зацапани обилно с кръв и гной, кърпи и превръзки. Като забеляза, че той я гледа, момичето се опита да скрие зацапаните кърпи, но после се обърна и излезе от стаята. Бабичката го гледаше мълчаливо с втренчения си старчески поглед и като да търсеше нещо в неговия поглед. Той негли се поуплаши от тая стара баба, от погледа й, опита се да й викне, а гласът му замря на устните, едва се чу:

— Но къде съм аз?

— Къде… В Дебрища си, къде… Ама откъде ще знайш. Донесли те ни жив, ни умрел. Откъде ще знайш ти.

— Кой ме е донесъл тук?

— Кой… Ваши люде. Комити. Ама сега сички сте комити. И моят внук. Йоле Ядрев… не го ли знайш…

Тя като че ли го залъгваше и през цялото време разглеждаше лицето му, търсеше нещо в погледа му. После въздъхна тихо, продължително и стана. Обърна се към вратата, но сякаш отеднаж се сети за нещо и пак се извърна насам:

— Ти не бой се. Баба ти Пауна ще те излекува. Баба ти Пауна от гроба е връщала люде.

Тя бавно излезе.

Сега Борис Глаушев си спомни: още в колибата оная нощ болките в ранената му нога бяха станали непоносими. Когато тръгнаха в тъмното — едва само небето бе започнало да светлее, — той като че ли не знаеше къде са и накъде зървят: по едно време забеляза, че двама от четниците го носеха седнал на пушката и бе обхванал шиите им с двете си ръце, после се мярна някакво село пред очите му — спомняше си, беше вече доста светло. Това беше всичко. А как бе попаднал тук, в Дебрища?

Влезе пак Ружа с една малка бяла чаша в ръка, наведе се над него, мушна свободната си ръка под главата му и полека я приподигна. Поднесе чашата към устата му.

— Какво е това?

— Млеко — рече девойката тихо.

Минаха двадесетина дни. Борис Глаушев сега знаеше всичко.

През оная сутрин другарите му от четата го пренесли в селото в безсъзнание поради силен кръвоизлив и силни болки; през цялата нощ в колибата текла кръв от непревързаната рана, а нямало как да се превърже в тъмното. Доколкото разбрал Гьоре Павлев, стегнал му раната в селото, колкото да спре кръвта. И мислил да го върне в Преспа, но нямало как — бил като мъртъв и никой селянин не се решавал да го пренесе в града. А било опасно вече за живота му да се чака и протака. Тогава Гьоре Павлев казал:

— Да вървим към Железник. И без това требва да се махнем за некое време от полето, докато се пръждосат потерите, пък и Началството от града такава команда дава. В Дебрища — казал той, — знам аз, има една баба Пауна и само тя ще оправи раната. Разбира тя от рани повеке от градските хекими.

Борис отварял очи за няколко минути и пак ги затварял, унесен в лоша треска. Насила му сипали в устата няколко лъжици мляко тоя ден. Времето било все облачно, дъждовно, ала Гьоре Павлев едвам дочакал да се стъмни и тръгнал с четата си. Тръгнали с четата и петима селяни, здрави мъже, дигнали ранения с носилка. Не било далеко до Дебрища, но пътували цяла нощ — несгодно било с ранения. И успели още преди да се раздени двама от селяните да го предадат в къщата на Кузман Велянов, в новата му къща, дето живеял сега Велянов със своята челяд. Труден бил пътят за Дебрища в тъмната дъждовна нощ, но и било по-безопасно в дъжда и тъмнината с такъв товар. Още същата нощ Гьоре Павлев хванал по Железник с четата си; а петимата селяни се върнали в селото си.

Сутринта повикаха баба Пауна да види ранения, не й хареса раната му, започнала бе да се подлютва. Опипа я тя с твърдите си пръсти — и костта беше засегната току под коляното. Добре, че куршумът беше излязъл. Изчисти я с преварена вода чак навътре, с фитили. Макар да беше в безсъзнание, раненият се потеше обилно и стенеше, проплакваше като дете. Баба Пауна му даваше почивки, за да понесе тая мъка. Намаза му раната със свои някакви мехлеми, превърза я, но каза:

— Пак ще го боли. Сложих му лютив мехлем. Да прегори раната.

Тежък и претежък беше тоя ден за Бориса, макар да беше през цялото време загубен и само два-три пъти отвори мътни очи. Болката го топеше, изгаряше го. Мяташе се в леглото като заклано пиле, викаше, стенеше, плачеше с глас. Ружа Кузманова седеше през цялото време до главата му, та се чудеше дори баща й Кузман на твърдостта й. Тетка Бисера — сестра на Кузмана, която живееше при него след смъртта на жена му — не искаше да стои там, да гледа ранения. И такава жена си беше тя, със студено сърце. Раненият остана на ръцете на Ружа. Около него все трябваше да има човек, а не биваше да знаят мнозина какъв гост си имаха Веляновци. Не биваше да знаят за госта и другите две деца на Кузмана, по-малките. По едно време той се уплаши от виковете на ранения — казармата беше близу до къщата му и турци често минаваха по улицата. Баба Пауна дойде чак вечерта и наново превърза раната — сега само с благи мехлеми, та болният скоро се успокои. Спа през цялата нощ или поне беше спокоен в унеса си. На другата сутрин се събуди и видя слънцето и планинския връх, видя и Ружа, и баба Пауна, лечителката си. В очите му все още гореше живот, но Да беше го видяла отнякъде сега родната му майка, нямаше да го познае.

Баба Пауна все му казваше да не губи смелост — това влизаше и в лекуването й, — но вън, на тетка Бисера и на Ружа, казваше друго:

— Само господ може да му помогне и после аз. Лоша рана….

Чак на двадесетия ден тя каза на тетка Бисера:

— Сега веке знам, че ще го излекувам. Ама много време ще мине.

Тоя ден Борис написа радостно писмо до майка си и баща си, за да успокои старите люде. Писа им, че е болен, но вече на оздравяване, и не им съобщи де се намира. „Мама веднага ще дойде тук — мислеше си той. — Неудобно. И най-после нали съм все пак четник! Какво ще бъде, ако тръгнат майките ни подир нас? Гьоре Павлев ще ми се смее…“ Изпрати писмото по канала на Организацията. Но родителите му знаеха за него повече от това, което им писа той. Още на третия ден след раняването му Никола Нешев съобщи на Лазар Глаушев, че синът му е ранен и се лекува в едно село. Старият човек поиска да прибере сина си в къщи, но Нешев отказа да му съобщи в кое село беше Борис. Усложнявала се работата, дядо Глаушев да почакал още няколко дни, Борис бил в сигурни ръце. А Нешев знаеше, че Борис се бореше със смъртта, но знаеше също, че го лекува опитен човек. Така е по-добре — в града имаше само един лекар и пак грък някакъв или влахо-елин, несигурен човек: как би си обяснил той раняването на Глаушевия син? Старите Глаушевци прекараха три недели в голяма мъка и скръб, в неизвестност за живота на единственото си дете, но отговаряха с привидно спокойствие:

— Борис заминал за Солун. Там го пратили битолските лекари, там да се полекува. Беше отслабнал много напоследък.

Това отиде да каже Лазар Глаушев и на училищното настоятелство.

Писмото на Бориса сложи край на мъките на двамата стари люде чак в началото на четвъртата неделя. Но сега Ния Глаушева още повече искаше да види сина си.

Мехлемите на баба Пауна успокоиха лошата сила на раната, но тя още не заздравяваше и продължаваше да гнои. Знахарката казваше: