— Не можеш ли, даскале!… — викна Гьоре Павлев с дълбок глас, в който имаше и заплаха, и молба, и сълзи. И той въздъхна: — Ще ни настигнат… — После додаде с глух шепот, като на себе си: — Ти знайш какъв е нашият закон… Никога живи в ръцете им. — И като че ли това, тоя суров, неумолим комитски закон, не се отнасяше до тях двамата, до неговия ранен другар, той го подхвана още по-здраво под мишницата и каза с друг глас, сякаш бяха тръгнали на разходка и даскалът се бе преуморил малко: — Хайде побързай… Стискай зъби…

Борис се спря, дръпна се назад!

— Ти върви. Не мога повече.

Гьоре Павлев втренчи в него поглед изпод леко свъсени вежди — да го прониже; той решаваше съдбата му. Борис наведе очи под тоя поглед, клюмна и главата му. Той се уплаши за живота си, уплаши се от смъртта. Войводата сложи ръка върху дръжката на револвера си в пояса. — Борис нямаше револвер. И войводата тихо попита:

— Сам ли…

Той беше готов да го застреля или да му даде револвера си, за да се застреля сам. Тогава Борис Глаушев напрегна неподозирани сили, сдъвчил долната си устна от непоносима болка. И наново повлече ранената си нога. Войводата пак го грабна под мишницата, понесе го напред. Това продължи само няколко мига. Но Борис Глаушев бе срещнал самата смърт и се уплаши от нея.

Те двамата се довлякоха най-сетне до падинката на края на дола. Другарите им бяха избягали още по-нататък.

— Седни тука… да видя що става — каза Гьоре Павлев и полази по ниския бряг на падинката, предпазливо подаде глава, огледа се. И се дръпна веднага назад: — Обсаждат ни. Тука ще стоим ние с тебе… нема къде. Ей тука залегни ти с пушката и пази наоколо. Аз пък ще държа дола…

Борис залегна с насочена пушка. Огледа се и той из полето наоколо.

— Нищо не се вижда. Нема никой!

— Аха… тука са те. Видех ги аз. Крият се. Но ще се покажат, ще се покажат. Ти само гледай добре и не се показвай много навън.

Чу се изстрел и един куршум писна ниско над тях. Борис не знаеше накъде да насочи пушката си, въртеше глава и в тая забърканост издаваше страха си. Натисна спусъка, пушката го блъсна силно, изстрелът заглуши за един миг ушите му. Изпукаха отсреща и други няколко изстрела. Тук били проклетите! Борис гръмна още еднаж по същата посока.

Пак всичко утихна. Гьоре Павлев дигна лице към небето.

— Хайде бре, аллах! Духни ламбата най-сетне… Вече се стъмваше. Небето увисна още по-ниско, а все по-близу наоколо всяка сянка и всяко петно се сливаше в мрака, който пълзеше бързо насам. Светнаха още няколко изстрела нататък, после пак всичко утихна. Мракът заля цялото поле и малката падина, та двамата другари не можеха да се видят. Борис чу гласа на войводата:

— Пусни още един куршум, даскале… Да се учиш. Изстрелът светна. Наоколо стана още по-тихо. Не се виждаше ни земя, ни небе. Борис усети ръката на войводата.

— Хайде полечка, даскале. Да вървим. Аз виждам и в тъмното.

Те се лутаха до късно през нощта. Войводата носеше едва ли не на ръце ранения си другар.

Върнаха се пак в колибата. Тук завариха и другите четници. Но Гьоре Павлев не искаше да стои наблизу там, дето се бе срещал с потеря. Щом започна едва-едва да се съмва, той поведе четата си към едно село на около час път оттук. Пак през трапища и долища. Само това каза той:

— Стискай зъби, даскале.

Но сега беше по-лесно за шестимата здрави мъже да пренесат ранения до селото.

Борис Глаушев сънуваше, че Селим бей слага на очите му нагорещено желязо. Там, съвсем близу, бяха баба му Султана Глаушева и Лейла, но той не можеше да ги види. Откога не беше виждал баба си… Той едва я помнеше; но толкова много са му говорили и разправяли за нея; била храбра, силна жена, а той се уплаши от смъртта. Не можела да се нарадва тя, че той приличал много на дядо си Стоян Глаушев — така му разправяха. А дядо му бил мек човек — на него, изглежда, приличаше той и по нрава си. Дядо си Борис не помнеше. Баба му Султана умряла същата година, когато чичо Кочо заминал за България с цялото си семейство. Изпразнила се къщата, опустяла; баба Султана умряла от скръб за децата на Кочо — пет деца едно след друго. И така изказвала скръбта си:

— Е, харно де! Свободна България, нема турци там… Ами наша Преспа огън ли да я гори? Нигде нема по-хубаво от Преспа.

Борис едва я помнеше — дребничка, суха женица, но не си спомняше ни гласа й, ни една нейна дума. Тогава и баща му Лазар Глаушев искал да замине за България, но го спряла тя, баба Султана.

Сега, ето, баба му беше тук. А също и Лейла, но как бе дошла тук туркинята? Борис си спомняше, че майка му бе върнала, от приличие, посещението на старата беица и там бе научила, че са омъжили Лейла, дали са я на Рашид бея, господаря на Сърпец. Беят я отвел в Битоля, затворил я в харема си. Майката не издала щерка си за срещата й с Бориса, но накарала мъжа си и сина си Селим бей да й намерят мъж. НянЯта била огорчена, че мъжът на Лейла отказал да приеме в сарая си и нея, старата няня, която отгледала хубавата девойка, и в гнева си към него излязла да изпрати чак до сокака Ния Глаушева.

— Тъй, къзъм — казала и нянята, — дадоха Лейла. Насила, тя, душицата ми, искаше да се погуби. Селим бей, брат й, насила я даде. И знайш ли, къзъм — задърпала дрехата й старата туркиня, — продаде я той, продаде я за пари. Имал голем борч на Рашид бей, даде му сестра си и Рашид бей му простил борча. И сто алтъна още юстене85 му дал.

Борис си спомняше всичко това в съня си и чувствуваше някак, че Лейла е тук до него и не плаче, не тъгува, а е спокойна, дори весела.

Гледай ти — сънища… Каква бъркотия! Борис отвори очи. Но продължаваха ли сънищата — къде беше той сега?

Удари го в очите силен блясък. Той беше в една не много голяма стая с два прозореца и през тях грееше ярко слънце. Стените на стаята бяха голи, но съвсем бели, наскоро варосани, в стаята се усещаше остра прохладна миризма на вар. А също и на прясно дърво — вратите, подът, рамките на прозорците бяха нови. Само две столчета имаше в стаята и неговото легло тук, в ъгъла. Той не се учуди, че лежи, не направи и опит да стане — без да помисли, знаеше, че е болен, че е ранен с куршум в ногата. Но къде е сега? Тук не е идвал никога преди. Той изви очи към прозорците: небето блестеше като нажежено сребро, бледосинкаво, в прозорците надничаше висок планински връх. Чудно!

Вратата се отвори тихо и бавно. Сега ще видим какво е това… Борис обърна лице нататък. Какво е това ново чудо?

До вратата стоеше млада девойка в железнишка носия. Тя го гледаше внимателно, съсредоточено, сетне лека усмивка, сякаш блед, далечен слънчев лъч, трепна и се спря на устата й. Беше висока и изглеждаше доста едра, но това беше поради носията й; по шията й, която излизаше тънка и дълга от широката разтворена яка на горната й риза, по ръцете й — тесни, дълги и бледи, — по лицето й се виждаше колко е млада и стройна. Лицето й беше от кръв и мляко, почти кръгло, с малка упорита брадичка, косите й, почти черни ц гладки, бяха разделени на съвсем прав пътец на доста широкото й чело и се спущаха отзад на една плитка. Цялата й младост и хубост блестеше, сияеше в очите й — тъмни, много големи, като на някоя старовремска икона. Борис я гледаше учуден и такъв, малко чуден въпрос дойде на устата му, като да беше тя някое мъничко момиченце:

— Как се казваш?

Тя му отговори просто и спокойно:

— Ружа.

Да — тя като че ли не можеше да се нарича иначе. А какъв слаб и далечен беше неговият глас!

Носията на девойката беше от бяло домашно платно — горна риза до глезените й, с дълги широки ръкави, широки, едва разтворени пазви и нагоре висока, цяла разтворена яка. Върху ризата си бе облякла тънък бял клашник от домашен шаяк и беше препасана с черен пояс. В блясъка на едно разкривено слънчево петно, което падаше върху нея през прозореца, ярко пламтяха сложни червени везби по пазвите, по яката и ръкавите, по долните краища на ризата, а клашникът беше обточен с тънък черен гайтан. Девойката се обърна — плитката й беше дълга едва ли не до колената й. Обърна се и излезе, тихо затвори вратата след себе си. Не след дълго вратата пак се отвори и в стаята влезе една дребна прегърбена бабичка. Тя беше облечена в също такава железнишка носия, но вече похабена, с дебел дълъг клашник и със зацапано, лъснато кожухче без ръкави, а главата й беше покрита с голяма тъмночервена кърпа. След нея влезе и Ружа. Старата жена пристъпи към него, очите й — също тъмни, но сякаш замотани в цяло валмо бръчки, — гледаха издълбоко, втренчено.