— Това ли трябва да знам? — попита Конвърс.

— Не. Сега това име е символ на доверие, оказвано напоследък на съвсем малко хора, които от своя страна имат доверието на най-подозрителните хора на света, които не бива да правят грешки.

— Боже мой, кои са те?

— Руснаците питаят нежни чувства към западното банково дело и изнасят пари от Москва да ги инвестират. Можеш да разбереш защо кръгът е тесен. Малко са призваните и още по-малко — избраните. Торбеке е един от тях и наистина развива широкомащабен бизнес с паспорти. Ще му се обадя и ще го предупредя да чака обаждането ти. Не забравяй, никакви други имена освен Татяна. За нула време ще те натовари на самолета за Вашингтон. Но ще имаш нужда и от пари, тъй че трябва да помисля какво мога…

— Парите са единственото нещо, от което нямам нужда — прекъсна го Конвърс. — Трябва ми само паспорт и билет до летище „Дълес“ във Вашингтон, без да ме заловят.

— Върви в Амстердам. Торбеке ще ти помогне.

— Благодаря ти, Рьоне. Исках да вярвам, че мога да разчитам на теб, и ти не ме подведе. Не можеш да си представиш какво значи това за мен. Живот.

— Още не си във Вашингтон, приятелю. Но когато стигнеш там, обади ми се, независимо колко е часът.

— Непременно. Още веднъж благодаря.

Джоел затвори телефона, сложи бележника и химикалката в джоба си, излезе от кабината и отиде на гишето. Запита колко дължи и докато говорещата английски телефонистка пресмяташе сумата, се сети за номер две в списъка си. Куфарчето с досиетата и имената на отговорните хора в Пентагона и Държавния департамент. „Das Rektorat“. Дали Конъл беше успял да го укрие благодарение на някакво огромно недоглеждане от страна на Лайфхелм? Би ли могло да бъде намерено например от служител в хотела? Конвърс заговори телефонистката, която му подаваше сметката.

— Има едно място, наречено „Das Rektorat“. Извънградски хотел, не знам точно къде е, но бих искал да се свържа и да разговарям с управителя. Доколкото знам, говори английски.

— Да, господине. В „Das Rektorat“ всичко е прекрасно уредено, стига да можете да намерите свободно място.

— Не искам резервация. Един мой приятел беше отседнал там миналата седмица и е забравил нещо ценно в стаята си. Обади ми се и ме помоли да говоря с управителя вместо него. Ако намеря номера, бихте ли ми помогнала да го извикат на телефона? Със съжаление признавам, че не говоря немски и вероятно ще попадна на главния готвач.

— Разбира се, господине — отвърна жената с усмивка. — За мен ще е по-лесно да намеря и номера. Върнете се в седма кабина и ще ви позвъня. След това ще платите и двата разговора.

Джоел запали цигара в стъклената кабина и се помъчи да реши какво да каже. Едва успя да го формулира, когато телефонът зазвъня.

— На телефона е управителят на „Das Rektorat“, господине — заговори телефонистката. — И наистина говори английски.

— Благодаря. Ало?

— Да, господине, какво мога да направя за вас?

— Надявам се да ми помогнете. Аз съм приятел на капитан Конъл Фицпатрик, старши юридически офицер на военноморската база в Сан Диего. Разбрах, че миналата седмица бил отседнал при вас.

— Наистина, господине, беше наш гост. За съжаление не можахме да продължим престоя му, защото имахме предварителна резервация за стаята му.

— Тъй ли? Неочаквано ли напусна?

— Не бих казал. Разговаряхме и вярвам, че разбра положението. Самият аз му извиках такси.

— Сам ли си тръгна?

— Да, господине.

— О, значи, ако ми кажете в кой хотел се е преместил, бих могъл да го потърся.

— Да го потърсите ли, господине?

— Капитанът е загубил дипломатическото си куфарче — плоско, кожено, с две кодирани ключалки. Съдържанието му не представлява ценност, но той държи да го намери. Май е подарък от жена му. Случайно да сте го виждал?

— Не, господине.

— Сигурен ли сте? Капитанът има навик да крие юридическите си книжа. Понякога ги поставя под леглото или в дъното на някой гардероб.

— Тук не е оставил нищо, господине. Стаята беше внимателно проверена и изчистена от персонала.

— Може някой да го е посетил и да го е взел погрешка — Конвърс усети, че е прекалено настойчив, но нямаше причина да се сдържа.

— Не е имал посетители — немецът помълча. — Почакайте, сетих се нещо.

— Да?

— Казвате плоско дипломатическо куфарче?

— Да!

— Взе го със себе си. Беше в ръката му, когато си тръгна.

— О… — Джоел се помъчи бързо да реагира. — Тогава, кажете ми, моля, адреса, който е оставил, в кой хотел се е преместил?

— Съжалявам, господине, но не знам.

— Но все някой трябва да му е направил резервация! Хотелите в Бон са претъпкани!

— Моля ви, господине. Лично аз му предложих да опитам, но той отказа… бих добавил, малко грубичко.

— Съжалявам — Джоел се ядоса, задето изтърва нервите си. — Онези книжа са доста важни. Значи нямате представа къде е отишъл?

— Напротив, господине, имам, стига да проявите чувство за хумор. Попитах го специално. Отвърна ми, че отива на железопътната гара. Каза, ако някой пита за него, да обясним, че ще спи в отделението за багаж. Опасявам се, че искаше да ни уязви.

Гарата? Багажното отделение! Това беше послание! Фицпатрик го насочваше къде да търси! Без повече приказки Конвърс затвори телефона, излезе от кабината и отиде на гишето. Плати двата разговора и благодари на телефонистката. Искаше да й остави бакшиш, но знаеше, че така само ще привлече внимание към себе си.

— Бяхте много любезна. Мога ли да ви помоля за още една услуга?

— Да?

— Къде е гарата?

— Лесно ще я намерите. Тръгнете оттук наляво и след четири пресечки завийте пак наляво. След още две преки ще забележите една от най-съмнителните забележителности на Бон.

— Благодаря.

Джоел забърза по улицата, като постоянно си повтаряше да контролира скоростта си. Сега всичко зависеше от самоконтрола му, всичко. Всяко негово движение трябваше да е нормално, непринудено, нищо не биваше да кара хората да се заглеждат в него. Матилон му беше казал да вземе влака, Фицпатрик му бе подсказал да отиде на гарата, в багажното отделение! Още едно знамение! Започваше да се убеждава, че такива неща съществуват.

Мина през голямата стъклена входна врата и свърна вдясно към редицата сейфове за багаж, където беше оставил куфарчето, преди да тръгне за срещата с Ейвъри Фаулър в Алтер Цол. Намери същия сейф. В ключалката имаше ключ, но беше празен. Започна да разглежда внимателно сейфовете около него, без да знае какво точно търси, но сигурен, че трябва да има нещо. Откри го! Два реда по-горе вляво! Инициалите бяха дребни, но ясно издраскани в метала със силна и точна ръка: К. Ф. Конъл Фицпатрик!

Флотският юрист беше успял! Беше оставил взривоопасните документи на място, което само те двамата знаеха. Внезапно на Конвърс му призля. Как да ги извади? Как да отвори сейфа? Огледа лятната тълпа, изпълваща гарата. Големият часовник показваше два и половина, след два часа и половина щяха да затворят гишетата. Матилон му беше казал да тръгне за Емерих във върховия час, когато работниците пресичаха границата в двете посоки, а пътят до Емерих беше два часа. Разполагаше с по-малко от половин час да отвори сейфа.

В далечния край на подобната на пещера гара имаше информационно гише. Запъти се към него, като мислеше трескаво, търсеше думите, които щяха да му осигурят ключа. Поясът с парите около кръста му даваше искрица надежда.

— Благодаря много — каза той на чиновника. Очилата с дебели рамки бяха надянати на носа му, а периферията на шапката се спускаше над челото. Бяха го отправили към говорещ английски мъж със строго лице и отегчено изражение. — Просто съм загубил ключа на сейфа, а сега трябва да пътувам до Емерих. Между другото, кога е следващият влак за там?

— Винаги става така — реагира чиновникът и взе разписанието. — Само неприятности с тези туристи. Все губите по нещо и очаквате всички да ви помагат! Влакът за Емерих е тръгнал преди двайсет и седем минути. След деветнайсет минути има друг, а следващият е след повече от час.