— Мразя да се повтарям — заяви капитанът, — но нищо не разбирам. Откъде и с кого ще започнем?

— С един от вашите хора, капитане. В момента той е особено важен. Съветникът в американското посолство в Бон, който сега е шарже д’афер. Той е един от тях. Излъгал е в особено важен момент — рече Стоун. — Името му е Уошбърн. Майор Норман Антъни Уошбърн.

Телефоните за разговори с чужбина се намираха до фоайето на административна сграда с по пет кабини на всяка стена и четвъртито гише в средата, където четири телефонистки седяха пред конзоли и очевидно владееха по два и повече езика.

Джоел намери номера на фирмата на Матилон в указателя на Париж. Записа го, даде го на телефонистката и каза, че ще плати в брой. Упътиха го да отиде в кабина номер седем и да чака телефонът да позвъни. Влезе бързо със спусната над очилата периферия на меката шапка. Всяко затворено пространство, независимо дали беше тоалетна или телефонна кабина, бе за предпочитане. Когато чу телефона, усети, че пулсът му се ускорява, сърцето му щеше да се пръсне.

— Saint-Pierre, Nelli et Mattilon — обади се от Париж женски глас.

— Мосю Матилон, моля… s’il vou plaît?

— Votre?… — жената спря, като несъмнено разгада катастрофалния опит на американец да говори френски. — За кого да предам, моля?

— За негов приятел от Ню Йорк. Той ще се сети. Клиент съм.

Рьоне наистина се сети. След няколко изщраквания напрегнатият му глас прозвуча в слушалката.

— Джоел? — прошепна той. — Не мога да повярвам!

— Недей — отговори Конвърс. — Не е вярно. Всичко, което говорят за Женева и Бон, не е вярно, дори това, което си казал ти. Нямам нищо общо с тези убийства, а в Париж беше случайност. Имах всички основания да мисля и наистина помислих, че онзи човек вади пистолет.

— Защо тогава не остана, където беше, приятелю?

— Защото искаха да ме спрат. Бях убеден в това, а не можех да им позволя да го направят. Остави ме да ти обясня… В „Жорж V“ ти ми задаваше въпроси, а аз ти отговарях уклончиво, но бях прозрачен за теб. Все пак ти се смили над мен и направи, каквото поисках. Няма за какво да съжаляваш, давам ти честната дума на съвсем здравомислещ човек. Същата вечер Бертолдие дойде в стаята ми, поговорихме и той здраво се уплаши. След шест дни в Бон го видях отново, но при други обстоятелства. Беше му наредено да присъства заедно с още трима влиятелни мъже — двама генерали и един фелдмаршал. Това е заговор, Рьоне, международен заговор, подготвян от тях. Всичко се пази в тайна, но бързо се придвижва. Вербували са военни на ключови постове в цяла Европа, по Средиземноморието, в Канада и САЩ. Няма начин да се разбере кой е с тях и кой не е, а няма време за допускане на грешки. Разполагат с милиони долари, складове по цял свят, пълни с муниции, готови за изпращане, когато моментът настъпи.

— Моментът ли? — прекъсна го Матилон. — Кой момент?

— Моля те — настоя Джоел и нервно продължи: — Снабдяват терористи, провокатори и всякакви луди с оръжия и експлозиви с една-едничка цел — дестабилизация чрез насилие. Това ще е предлогът им да се намесят във властта. В момента на мушката им е Северна Ирландия.

— Хаосът в Ълстър? — отново го прекъсна французинът. — Ужасът там продължава.

— Това е тяхно дело! Пробват схемата. Направили са солидна доставка от Щатите, за да докажат, че могат! Но Ирландия е само дребно упражнение. Голямата акция е въпрос на дни, най-много на седмици. Трябва да се свържа с хората, които могат да ги спрат, а няма да мога да го сторя, ако съм мъртъв! — Конвърс млъкна, колкото да поеме дъх, и не даде възможност на Матилон да заговори. — Това са хората, които търсех, Рьоне, търсех ги законно, за да набавя материал за съдебно дирене против тях, да ги разоблича в съда, преди да са постигнали нещо. Но след това разбрах, че те вече са постигнали много. Аз закъснях.

— Но защо именно ти?

— Всичко започна в Женева с Холидей — човека, когото застреляха. Убиха го техни хора, но не преди да ме завербува. Ти ме пита за Женева и тогава те излъгах, но сега ти казвам истината. Тъй че поне опитай да ми помогнеш. Не заради мен, аз съм дребна бурма от машината, а заради това, в което се замесих и което не е маловажно. А вече съм сериозно замесен. Видях ги, разговарях с тях. И са толкова логични, толкова убедителни, че ще фашизират Европа и ще създадат военна федерация. И всичко е започнало в Сан Франциско от един човек на име Делавейн.

— Сайгонският ли? Лудия Маркъс от Сайгон?

— Който жив и здрав се подвизава в Пало Алто и дърпа конците на военните из цяла Америка. Все още ги привлича като мухи около себе си.

— Джоел, ти… добре ли си?

— Да поставим нещата така, Рьоне. Взех часовника от ръката на един човек, който ме пазеше. Беше параноик, но се държа добре с мен. Давам ти трийсет секунди да обмислиш това, което ти казах, и ще затворя телефона. Хайде, приятелю, секундите вече са двайсет и девет.

Матилон заговори на десетата секунда.

— Луд човек не може така точно и бързо да обясни положението. Много добре, може и да съм луд, но това, което ми разказа… Бог ми е свидетел, че времената са подходящи за такъв заговор, друго не мога да кажа. Всичко се превръща в някаква лудница!

— Трябва да се добера жив до Щатите, до Вашингтон, познавам някои хора там. Ако успея да се свържа с тях и да им представя моята версия, те ще ме изслушат. Можеш ли да ми помогнеш?

— Аз пък имам връзки в „Ке д’Орсе“. Нека да се обърна към тях.

— Не — възрази Конвърс. — Те знаят, че сме приятели. Една дума пред неподходящ човек — и си труп. Има още нещо, което е важно, и то е, че ако се обърнеш към някого, само ще ги предупредиш. Не можем да си позволим това.

— Много добре — рече Матилон. — В Амстердам има един човек, не ме питай откъде го познавам, който урежда такива неща. Предполагам, че нямаш паспорт?

— Имам, но не е мой, а немски. Отнех го от часовоя, който беше готов да пусне куршум в главата ми.

— В такъв случай съм сигурен, че не е в състояние да подаде жалба до властите.

— Не е.

— Всъщност в представите си ти наистина си се върнал назад във времето, нали, приятелю?

— Хайде да не говорим за това.

— Bien. Запази паспорта, ще ти свърши работа.

— Амстердам. Как се стига дотам?

— В Бон ли си?

— Да.

— Има влак от Емерих до холандската граница. В Емерих се придвижвай с градски транспорт — трамваи, автобуси и всичко останало. Митническият контрол е съвсем хлабав, особено във върховите часове, когато работниците се придвижват и в двете посоки. Никой не гледа, само показваш паспорта. Добре, че е немски. Не би трябвало да срещнеш спънки.

— А ако срещна?

— Тогава не мога да ти помогна, приятелю. Казвам ти го честно. В такъв случай ще се наложи да отида в „Ке д’Орсе“.

— Добре. Минавам границата, а после?

— Ще се озовеш в Арнхем Оттам хващаш влака за Амстердам.

— После?

— Свързваш се с човека. Името му е на картичка в най-долното ми чекмедже. Имаш ли нещо за писане?

— Казвай — рече Конвърс и посегна към бележника и химикалката на лавицата под телефона.

— Ето го. Торбеке. Корт Торбеке. Живее в блок на югоизточния ъгъл на улиците „Утрехт“ и „Керк“. Телефонът му е нула две нула четири едно едно три нула. Когато му се обадиш, кажи му, че си от семейството на Татяна. Разбра ли? Татяна.

— Рьоне? — заговори Джоел, докато още пишеше. — Никога не бих допуснал. Откъде познаваш такъв човек?

— Казах ти да не питаш, но, от друга страна, той може да те поразпита и трябва да знаеш поне най-мъглявите отговори. Татяна е руско име, така се е казвала една от дъщерите на царя, вероятно екзекутирана в Екатеринбург през 1918 година. Казвам „вероятно“, защото много хора са убедени, че е била пощадена заедно със сестра си Анастасия и двете са били тайно изведени зад граница от бавачка, която е изнесла скрити по себе си бижута, представляващи цяло състояние. Бавачката предпочитала Татяна и когато се озовали на свобода, дала всичко на нея, а за сестра й не останало нищо. Говори се, че живяла под чуждо име и разполагала с огромно богатство. Може да е жива и до ден днешен, но никой не знае къде.