Конъл седна на дивана с куфарчето в краката си, взе един молив и написа две думи на телефонното тефтерче: „Обади се на Мегън.“ Щеше да каже на сестра си да твърди, че след погребението на Прес е заминал в неизвестна посока, без да й дава обяснения. Съвпадаше с това, което бе казал на адмирала — че събира информация, която да предаде на „властите“, разследващи смъртта на Престън Холидей.

Можеше да отиде в бонската полиция и да разкаже истината — че има всички основания да предполага, че негов американски колега е насилствено задържан в имението на генерал Ерих Лайфхелм. Но тогава щеше да възникне неизбежният въпрос: защо капитанът не е уведомил американското посолство? Неизреченото щеше да остане под повърхността: генерал Лайфхелм беше изтъкната фигура и такова сериозно обвинение трябваше да има дипломатическа подплата. Отново посолството. Значи отпада. А и Лайфхелм беше заявил, че има „приятели“ в полицията, вероятно бе купил ключови фигури в Бон. Ако му подшушнеха, ще премести Конвърс. Или ще го убие… Правните изрази бавно нахлуваха в съзнанието му, внезапно придобиваха смътни очертания. Размяна. Това се въртеше всеки ден в предварителните разпити при гражданските и военните дела. „Няма да споменем това, ако приемеш онова. Няма да навлизаме в тази област, ако ти не навлезеш в онази.“ Стандартна практика. Размяна. Възможно ли беше? Можеше ли да го обмисли като вариант? Нищо друго нямаше смисъл, нищо не носеше надежда. Тъй като за прилагане на сила не можеше да става и дума, не би ли могъл да извърши размяна? Лайфхелм за Конвърс. Генерал за лейтенант.

Конъл не се осмели да прави анализ, имаше прекалено много отрицателни страни. Трябваше да действа по интуиция, защото не му оставаше нищо друго. Нямаше накъде да се обърне, всички пътища водеха към задънена улица или куршум. Стана от дивана, отиде до масата с телефона и вдигна указателя от пода. Идеята му беше чиста лудост, но не си позволи да мисли за това. Намери името. „Фишбайн, Илзе“. Незаконната дъщеря на Херман Гьоринг.

Срещата беше уредена на задна маса в кафене „Ханза Келер“ на „Кайзерплац“. Резервацията бе на името Парнел. Фицпатрик беше проявил предвидливостта да си вземе цивилен костюм и сега го облече, за да пресъздаде образа на американския адвокат господин Парнел, който говореше свободно немски и беше изпратен от фирмата си със седалище Милуоки, щата Уисконсин, да се срещне с Илзе Фишбайн. Беше проявил и предвидливостта да ангажира стая в хотел „Шлоспарк“ на „Венусбергвег“ и да остави куфарчето на Конвърс на сигурно място.

Конъл пристигна десет минути по-рано не само за да осигури масата, но и за да се запознае с обстановката и мълчаливо да изрепетира подхода си.

Когато жената влезе и заговори сервитьора, веднага я позна. Беше висока и едра, не пълна, но месеста като древна статуя, осъзнаваща зрялата си чувственост, но достатъчно умна да не парадира с нея. Беше облечена в светлосив летен костюм. Сакото беше закопчано върху пищния бюст, а голяма бяла яка скромно се разстилаше около врата й. И лицето й беше закръглено, но му липсваше мекота. Високите скули й придаваха сила, косата й бе тъмна и дълга до раменете, тук-там прошарена. До масата я придружи управителят на заведението. Когато се доближи, Фицпатрик стана.

— Guten Tag, Frau Fishbein — каза той и протегна ръка. — Bitte, setzen Sie sich.

— Не е нужно да говорите немски, хер Парнел — отвърна жената, освободи ръката си и се отпусна в стола, придържан от управителя. — Печеля си хляба като преводачка.

— Тогава ще говорим езика, който предпочитате — заяви Конъл.

— Смятам, че при така стеклите се обстоятелства бих предпочела английски, но ако говорите тихо. Е, господин Парнел, какво е това невероятно нещо, за което споменахте по телефона?

— Съвсем просто, госпожо Фишбайн, наследство — отговори Фицпатрик с искрено изражение и нетрепващ поглед. — Ако уредим някои технически подробности, а съм сигурен, че те не представляват проблем, ще получите значителна сума в качеството си на законна наследница.

— От човек в Америка, когото не познавам?

— Той… е познавал баща ви.

— За разлика от мен — отсече Илзе Фишбайн, като хвърли поглед към съседните маси. — Кой е този човек?

— Бил е член на щаба на баща ви през войната — обясни Конъл и още повече сниши глас. — С помощта на баща ви, става дума за негови връзки в Холандия, се е измъкнал от Германия преди процесите в Нюрнберг заедно с голяма сума пари. Добрал се до САЩ през Лондон и започнал успешен бизнес. Наскоро почина, а моята фирма, която е уреждала юридическите му проблеми, е отворила указанията му, оставени в запечатан плик.

— Но защо точно на мен?

— Чувствал се е задължен. Без влиянието и помощта на баща ви клиентът ни щял да гние по затворите, вместо да процъфтява в Америка. За всички, които биха проявили интерес, той минавал за холандски имигрант, потърсил бъдеще в Америка. Това бъдеще се реализирало под формата на недвижими имоти и просперираща фабрика за опаковки за месо. В момента всичко е в процес на разпродажба. Наследството ви надхвърля два милиона долара. Ще пиете ли аперитив, госпожо Фишбайн?

За миг жената онемя. Очите се бяха разширили, пълната брадичка увисна, погледът й беше като на човек в транс.

— Мисля, че да, господин Парнел — монотонно изрече тя, когато си възвърна гласа. — Двойно уиски, ако обичате.

Фицпатрик махна на сервитьора, поръча напитките и на няколко пъти се опита да поведе лек разговор за хубавото време или забележителностите, които би трябвало да разгледа в Бон. Беше безполезно. Илзе Фишбайн беше изпаднала в състояние, близко до кататония. Беше се вкопчила в китката на Конъл с невероятно силни пръсти, разтворила устни и изцъклила безизразни очи. Сервитьорът донесе напитките и си отиде, а тя още не пускаше ръката на Конъл. Пое несръчно чашата с лявата си ръка и отпи.

— Какви формалности трябва да се уредят? Искайте всичко, готова съм на всичко. Имате ли къде да живеете? Хотелите в Бон са претъпкани.

— Много сте любезна, но имам къде да живея. Бих желал да ме разберете, госпожо Фишбайн, този въпрос е много деликатен за фирмата ни. Както сигурно добре съзнавате, тази задача не е особено приятна за американските адвокати и откровено казано, ако нашият клиент не беше поставил някои условия, свързани с цялостното изпълнение на завещанието му, щяхме…

— Подробностите! Какви са подробностите?

Фицпатрик помълча, преди да отговори — далновиден адвокат, който приема да го прекъсват, но държи да изясни позициите си.

— Всичко ще бъде уредено много дискретно, завещанието ще бъде потвърдено in camera…

— С фотографи?

— При закрити врата, госпожо Фишбайн. За доброто на обществото, в замяна на някои местни такси и данъци, които няма да бъдат платени в случай на конфискация. Защото, може би разбирате, Върховният съд има право да обяви цялото имущество за придобито при съмнителни обстоятелства.

— А подробностите? Какви са подробностите?

— Съвсем прости. Подготвил съм някои декларации, които трябва да подпишете, а аз ще удостоверя подписа ви. Те ще потвърдят произхода ви. Освен това има кратък текст, който изисква гаранция на претенциите ви. Имаме нужда само от един гарант, който трябва да е бивш висш офицер от немската армия, за предпочитане човек, чието име е известно и когото съвременната история признава за съратник на баща ви. Разбира се, желателно е да се спрете на човек, познат и на американските военни, в случай че съдията реши да се обади в Пентагона и да попита: „Кой е този човек?“

— Познавам такъв човек! — прошепна Илзе Фишбайн. — Беше фелдмаршал, блестящ генерал!

— Как се казва? — заинтересува се флотският адвокат, но веднага сви рамене и изостави въпроса като несъществен. — Няма значение. Само ми кажете защо смятате, че този фелдмаршал е подходящ.

— Той е високоуважаван човек, въпреки че много хора не са съгласни с мненията му. Бил е един от младите капитани, награден за храброст лично от баща ми!