След осемнайсет минути се върна в спалнята с хавлия около кръста. Кожата му още пламтеше от острите водни иглички. Отиде до отворения куфар и извади миниатюрен транзистор. Сложи го на писалището, настрои го на вълната на немското радио и хвана края на новините. Обичайни заплахи за стачки в промишления юг, обвинения и контраобвинения в Бундестага, но нищо катастрофално. Избра удобни дрехи — лек панталон, синя памучна риза и кадифено сако. Облече се и се запъти към телефона в хола. Смяташе да си поръча лека закуска и много кафе.

Спря. Нещо не беше в ред. Но какво? Възглавниците на дивана бяха все така намачкани, на масичката за кафе до моливите и телефонното тефтерче продължаваше да стои недоизпита чаша с изветряло уиски. Балконските врати бяха затворени, завесите — спуснати, а в другия край на стаята сребърната кофичка беше все така в центъра на сребърния поднос върху античната ловна маса. Всичко беше, както го беше оставил и все пак имаше нещо… Вратата! Вратата към стаята на Конвърс беше затворена. Той ли я беше затворил? Не, твърдо не!

Прекоси бързо хола и отвори вратата. Огледа стаята и усети, че е спрял да диша. Стаята беше безупречна — изчистена и подредена като след напускане. Куфарът го нямаше, малкото вещи на Конвърс, оставени на писалището, бяха изчезнали. Конъл се втурна към гардероба и го отвори. Празен. Отиде в банята. Светеше от чистота, в сапунерките имаше нови сапуни, увитите в хартия чаши очакваха новите гости. Излезе смаян от банята. Нямаше дори най-малка следа, че в стаята през последните няколко дни е влизал друг освен прислужницата.

Затича се през хола към телефона. След няколко секунди извикаха управителя — същия човек, с когото Конъл беше разговарял вчера.

— Да, излязохте прав. Вашият бизнесмен е по-ексцентричен, отколкото го описахте, капитане. Напусна в три и половина през нощта и плати всички сметки.

— Идвал е тук?

— Разбира се.

— Вие видяхте ли го?

— Лично аз — не. Не идвам на работа преди осем. Говорил е с нощния администратор и е платил и вашата сметка, преди да си опакова багажа.

— Откъде знае нощният администратор, че е бил той? Никога не го е виждал.

— Хайде сега, капитане, представил се е за ваш съдружник и е платил сметката. Освен това е имал ключ, оставил го е на рецепцията.

Фицпатрик така се обърка, че не намери думи. След малко заговори пресипнало:

— Но стаята е почистена! И това ли направихте в три и половина през нощта?

— Не, mein Herr, в седем часа.

— Но не са изчистили хола.

— За да не ви събудят. Откровено казано, капитане, апартаментът трябва да е готов за посрещане на нови гости рано следобед. Персоналът явно е решил да не ви безпокои.

— Рано следобед ли? Но аз съм още тук!

— И сте добре дошъл до дванайсет часа, сметката е платена. Приятелят ви си замина и апартаментът е резервиран за нови гости.

— И предполагам, че нямате друга свободна стая.

— Опасявам се, че сте прав, капитане.

Конъл тръшна слушалката. На поставка до масата имаше три указателя. Взе този за Бон и откри номера.

— Guten Morgen. Hier bei General Leifhelm.

— Herrn Major Dunstone, bitte.

— Wer?36

— Дънстоун — повтори той и продължи на немски. — Той е ваш гост. Филип Дънстоун. Главен адютант е на… на генерал Бъркли-Грийн. Англичани са.

— Англичани? Тук няма англичани, господине. Няма никой… искам да кажа, няма гости.

— Но снощи беше там! Разговарях с майор Дънстоун.

— Генералът беше поканил на вечеря тесен кръг приятели, но между тях нямаше англичани, господине.

— Слушайте, искам да говоря с човек на име Конвърс.

— А, да, господин Конвърс. Той беше тук, господине.

— Беше?

— Струва ми се, че си тръгна.

— А къде е Лайфхелм? — кресна Конъл.

Последва пауза и немецът хладно отговори:

— За кого да предам на генерал Лайфхелм?

— За Фицпатрик. Капитан Фицпатрик.

— Струва ми се, че е в трапезарията. Почакайте, ако обичате — телефонът остана отворен, напрегнатата тишина действаше на нервите.

Най-сетне чу изщракване и гласът на Лайфхелм затрептя в слушалката.

— Добро утро, капитане. Бон ни дарява с прекрасен ден, нали? Седемте планини се виждат ясно като на пощенска картичка.

— Къде е Конвърс? — прекъсна го флотският адвокат.

— Предполагам в „Das Rektorat“.

— Нали трябваше да преспи у вас?

— Няма такова нещо. Нито съм го канил, нито е изявил желание. Тръгна си доста късно.

— Но на мен ми беше казано друго! Някой си майор Дънстоун се обади към два през нощта…

— Струва ми се, че господин Конвърс си тръгна малко преди това… Кой твърдите, че се е обадил?

— Дънстоун. Майор Филип Дънстоун. Англичанин. Представи се като главен адютант на генерал Бъркли-Грийн.

— Не познавам майор Дънстоун, такъв човек не е идвал тук. Освен това познавам почти всички генерали в британската армия, но никога не съм чувал за Бъркли-Грийн.

— Престанете, Лайфхелм!

— Моля?

— Аз разговарях с Дънстоун! Той… той каза недвусмислено, че Конвърс остава у вас заедно с другите!

— Трябвало е да говорите лично с Herr Конвърс, защото снощи в дома ми не е имало нито майор Дънстоун, нито генерал Бъркли-Грийн. Защо не проверихте в британското посолство, там положително щяха да знаят. Или не сте чул правилно, може да са се срещнали по-късно в някое кафене.

— Не можах да говоря с него! Дънстоун ми каза, че сте с моторница по реката — Фицпатрик едва дишаше.

— Е, това вече е смешно, капитане. Вярно е, че имам малка моторница за гостите си, но всички знаят, че не обичам водата — генералът помълча и добави със смях: — Великият фелдмаршал получава морска болест в лодка на два метра от брега.

— Лъжете!

— Не приемам подобни думи, господине. Особено по отношение на водата. Не съм се страхувал от руския фронт, а от Черно море. А ако бяхме нападнали Англия, уверявам ви, че щях да прекося Ламанша със самолет — немецът си играеше с него и очевидно се забавляваше.

— Знаете какво искам да кажа! — кресна отново Конъл. — Тук ми заявиха, че Конвърс се е изнесъл в три и половина през нощта! А аз ви заявявам, че въобще не се е връщал!

— Аз пък ви заявявам, че този разговор е безсмислен. Ако наистина се тревожите, обадете ми се, когато можете да държите приличен тон. Имам приятели в полицията.

Чу се изщракване. Немецът затвори телефона.

Когато Фицпатрик остави слушалката, му хрумна нова мисъл. Забърза изплашен към спалнята си и веднага потърси с очи дипломатическото куфарче. Беше почти скрито от възглавницата. Господи, колко дълбоко беше спал! Измъкна го и го разгледа. Пое облекчено дъх. Видя, че е същото, кодираните ключалки бяха в ред, никакъв натиск не можеше да ги освободи. Вдигна го и го раздруса. Теглото и звуците доказваха, че книжата са вътре непокътнати и че Конвърс не се е връщал в пансиона. Дори да пренебрегнеше всичко друго, той нямаше да тръгне никъде без досиетата и списъка с имената.

Конъл занесе куфарчето в хола. Стараеше се да събере мислите си. Трябваше да приеме, че флагчето от досието на Джоел е вдигнато или че уличаващата го информация е стигнала по друг път до Лайфхелм и сега Конвърс е задържан от него и другите от „Аквитания“, долетели от Париж, Тел Авив и Йоханесбург. Нямаше да го убият, докато не използват всички средства да разберат какво знае, което беше много по-малко, отколкото можеха да допуснат, и щеше да им отнеме няколко дни. Имението на Лайфхелм според досието беше истинска крепост, което изключваше възможността да проникне в него и да освободи Конвърс. Фицпатрик знаеше, че не може да се обърне към американското посолство. Перигрин щеше да го арестува на територията му, а някой от извършващите ареста можеше да му пусне куршум в главата. Един вече бе опитал. Не можеше да рискува и да търси помощ от Хикмън в Сан Диего, което при други обстоятелства щеше да е логично. Имаше всички основания да смята, че адмиралът няма нищо общо с „Аквитания“. Но ако флагчето беше вдигнато със или без съгласието на Хикмън, той нямаше да има друг избор, освен да го извика за пълно разследване. Всеки установен с него контакт можеше да доведе до прекратяване на отпуската му.