Тези спомени принадлежаха на друго време, на една нецивилизована епоха, когато хората се превръщаха в нещо чуждо на природата си, само и само да оцелеят. Конвърс не желаеше да се обръща назад. Най-вече защото беше обещал на самия себе си, че няма да го прави, обещание, което си даде, когато ужасът и насилието вилнееха около него с пълна сила. Спомняше си така живо и с такава болка последните часове преди третото си бягство и кроткия, великодушен човек, в чиято компания го бяха оставили да умре на седем метра под земята в дупка, предназначена за размирници.

Полковник Сам Абът от Военновъздушните сили на САЩ завинаги щеше да остане част от живота му, независимо колко години ги разделяха. С риск да бъде изтезаван и убит, Сам бе изпълзял през нощта и бе метнал грубо скалъпен метален клин в „наказателната яма“. Това примитивно оръжие даде възможност на Джоел да издълбае стъпала в пръстта и скалите, които го изведоха към свободата. Двамата с Абът бяха прекарали последните двайсет и седем месеца в един и същ лагер, като полагаха отчаяни усилия да запазят остатъците от здравия си разум. Сам разбираше огъня, който изгаряше сърцето на Джоел, и беше останал в лагера. През онези последни часове преди бягството Джоел бе разяждан от мисълта какво ли ще стане с приятеля му.

— Не се тревожи за мен, моряче. Само не губи малкото ум, който ти е останал, и се отърви от клина.

— Пази се, Сам.

— Ти се пази. Това е последната ти възможност.

— Знам.

Джоел отвори прозореца на таксито с още няколко сантиметра, за да улесни достъпа на въздух. Божичко, как се нуждаеше сега от кротката обективност на Сам! Умът му на адвокат настояваше да се вземе в ръце, трябваше да мисли, а мислите щяха да стимулират цялото му въображение. Първо най-важното. Мисли! Радиото, трябва да се отърве от радиото. Но не на летището, там можеха да го открият. То беше улика и дори нещо по-лошо — средство да се доберат до него. Смъкна още прозореца и го изхвърли. Шофьорът го погледна, видя кръвта по лицето му, но не показа никаква тревога. Джоел пое дълбоко въздух и вдигна стъклото. Мисли. Трябваше да мисли! Бертолдие очакваше от него да отиде в Бон и когато откриеха човека с бежовото палто, а той без съмнение вече беше открит, всички полети до Бон щяха да се наблюдават, независимо дали човекът бе жив или мъртъв.

Щеше да си купи билет до друго място, където има редовна връзка с Кьолн и Бон. Докато въздушната струя охлаждаше лицето му, се сети да извади носна кърпа и да изтрие влажната кръв от дясната буза и брадичката си.

— Скандинавски линии — каза на шофьора и повиши глас. — SAS. Разбирате ли… comprends?

— Напълно, мосю — отговори мъжът на прекрасен английски. — Закъде имате резервация, за Стокхолм, Осло или Копенхаген? Вратите са различни.

— Не съм… не съм сигурен.

— Имаме време, мосю. Най-малко петнайсет минути.

Гласът на телефона от Лондон беше леден, думите и тонът преливаха от упрек.

— В Чикаго няма адвокат с такова име на адреса, който ми дадохте. Всъщност такъв адрес не съществува. Можете ли да ми предложите нещо друго, или да припишем случката на параноидните ви фантазии, mon general?

— Ти си глупак, l’Anglais, и разсъждаваш като изплашен заек. Чух това, което чух!

— От кого? От несъществуващ човек?

— От несъществуващ човек, който изпрати помощника ми в болница! Със счупен череп, голяма загуба на кръв и тежки увреждания на мозъка. Може и да не оживее, а ако прескочи трапа, ще води безмозъчно съществуване. Не ми говори за фантазии, нарцисче. Човекът съществува.

— Сериозно ли говорите?

— Обади се в болница „Сен Жером“. Нека лекарите да ти кажат.

— Добре, добре, успокойте се. Трябва да помислим.

— Аз съм напълно спокоен — заяви Бертолдие, стана от писалището и понесе телефона към прозореца. Жицата се повлече като змия по пода. Погледна навън. Беше започнало да вали, светлината на уличната лампа се размазваше върху мокрото стъкло. — Той е на път за Бон — продължи генералът. — Това е следващата спирка, беше категоричен.

— Пресрещнете го. Обадете се в Бон, свържете се и с Кьолн, дайте им описанието му. Колко полета има от Париж с американец на борда? Хванете го на летището.

Бертолдие шумно въздъхна в слушалката, тонът му беше хладен, граничещ с отвращение.

— Никога не съм имал намерение да го хващам. Това е безсмислено и вероятно ще ни отреже пътя към това, което трябва да научим. Искам да го следят, да знам къде ходи, на кого се обажда, с кого се среща. Това трябва да научим.

— Казахте, че е споменал името на нашия съдружник, че ще се свърже с него.

— Не говори за нашите хора, а за неговите.

— Ще повторя — настоя гласът от Лондон. — Обадете се в Бон, свържете се и с Кьолн. Изслушайте ме, Жак, има начин да го открием, а щом го открием, ще можем и да го проследим.

— Добре, добре, ще направя каквото казваш, но може да не се окаже толкова лесно, колкото си го представяш. Преди три часа сигурно и аз щях да мисля като теб, но тогава не знаех на какво е способен. Човек, способен да блъска нечия глава в каменна стена с всичка сила, е или животно, или фанатик, който няма да се спре пред нищо. Според мен е второто. Каза, че това било негово задължение, а се четеше и в очите му. Вероятно е и умен, вече го доказа.

— Преди три часа ли казахте?

— Да.

— Значи може вече да е в Бон.

— Знам.

— Свързахте ли се със съдружника ни?

— Да, но го няма у дома, а прислужницата не можа да ми даде телефон, на който да го намеря. Не знае къде е и кога ще се върне.

— Вероятно сутринта.

— Не се и съмнявам… Attendez!28 В клуба имаше още един човек с Любок и тоя Саймън, дето въобще не е Саймън. Той го беше запознал с Любок! Довиждане, l’Anglais. Ще те държа в течение.

Рьоне Матилон отвори очи. Ивиците светлина по тавана сякаш трептяха, безброй малки точици избухваха върху тях. След това чу трополенето по стъклата и разбра. Беше го събудил дъждът. Той и може би тежестта на ръката на жена му, сложена между краката му. Тя помръдна и той се усмихна, докато се питаше дали ще събере сила да посегне към нея. Накрая се реши.

Внезапно чу и друг звук освен дъжда и макар че още беше замаян от съня, го позна. Бързо отдръпна ръка и се отстрани от жена си. Беше го чул и преди малко, всъщност той го бе събудил — настойчив звън, който нарушаваше равномерния ритъм на пороя: камбанките на звънеца.

Матилон стана от леглото колкото можеше по-внимателно, посегна към хавлията на близкия стол и мушна крака в чехлите. Излезе от спалнята и тихичко затвори вратата. Напипа ключа за осветлението в хола и погледна часовника над камината — наближаваше два и половина. Кой би могъл да ги търси по това време? Пристегна хавлията около кръста си и отиде до вратата.

— Кой е?

— „Сюрте“29, господине. Инспектор Прюдом. Номерът на документа ми за самоличност е нула, пет, седем, две, нула — мъжът не говореше с парижко, а с гасконско произношение. Често се твърдеше, че гасконците стават най-добрите полицаи. — Ще изчакам да се обадите в участъка, мосю. Телефонният номер е…

— Няма нужда — отговори разтревожен Матилон и отключи вратата. Разбра, че човекът казва истината не само поради съобщената информация, но и защото всеки от „Сюрте“, който го търсеше по това време, би знаел, че е адвокат. Там не пропускаха такива неща.

На вратата стояха двама мъже в мокри от поройния дъжд мушами, с подгизнали шапки. Единият беше по-възрастен и по-нисък от другия. Държаха отворени служебни карти, тъй че Рьоне да може да ги види. Той махна с ръка към картите и направи жест да влязат, като добави:

— Доста необичайно време за посещения, господа. Работата ви трябва да е особено спешна.

— Така е, мосю — каза по-възрастният и влезе пръв. Той именно беше говорил през вратата. Представи се като инспектор Прюдом. Очевидно бе по-старшият от двамата. — Разбира се, извиняваме се за безпокойството.