— Тъй ли, британско нарцисче? Безобиден пиколо, който проверява регистъра, за да върне загубена дреха на притежателя й?

Последва ново кратко мълчание.

— Да, разбирам. Знаете ли, Жак, работим за велика кауза, която, естествено, носи и приходи, но е по-важна за всеки от нас, точно както преди години. Непрекъснато трябва да си го напомням, иначе не бих могъл да понасям обидите ви.

— И какво обезщетение би искал, англичанино?

— Да отрежа наглите ти жабарски ташаци насред площад „Трафалгар“ и да ги натъпча в устата на лъва. Няма нужда да е широко отворена, тесен процеп ще стигне. Ще ти се обадя след около час — последва изщракване и телефонът занемя.

Генералът свали ръката със слушалката и по устните му бавно се плъзна усмивка. Наистина бяха най-добрите! Те бяха надеждата, единствената надежда на този болен, болен свят.

Усмивката угасна, кръвта отново се свлече от лицето му и арогантността се смени със страх. Какво ли искаше всъщност този Хенри Саймън? Кой беше неизвестният човек с достъп до необичайни ресурси — самолети, коли, оръжие? И какво, за Бога, искаха?

Тапицираният асансьор слизаше бавно. Нощният администратор стоеше до Джоел с приятно, безизразно лице. В дясната си ръка държеше кожена папка с копие от сметката на Конвърс и франковете, които я покриваха, плюс значителен бакшиш за любезността на французина.

Лек свистящ звук предупреди, че асансьорът спира и тежките врати се разделиха.

— Само ми посочете откъде да мина — каза Джоел, който не желаеше да привлича вниманието на суетящия се наоколо нощен персонал върху присъствието на нощния администратор редом с него. — И без това ви отнех доста време.

— Merci. Този коридор ще ви отведе до служебния изход. Пазачът е на поста си и е уведомен за излизането ви. По алеята вдясно ще излезете на улицата, където ви чака таксито.

— Много съм ви задължен. Както ви обясних горе, няма нищо тайнствено или необикновено, просто възникна деликатно положение.

Безизразното лице на хотелиера не помръдна, само очите му загледаха по-остро.

— Това няма значение, мосю, не е нужно да ми давате обяснения. Не съм ги искал и, извинете за съвета, не сте длъжен да ги предлагате. Au revoir, мосю Саймън.

— Да, разбира се — каза Конвърс. Запази спокойствие, но вътрешно се почувства като ученик, когото са скастрили, че се обажда, без да го питат. — Довиждане до следващото ми посещение в Париж.

— Очакваме го, monsieur. Bon soir.

Джоел бързо се обърна и си запробива път по коридора между униформената навалица, като се извиняваше всеки път, когато докоснеше някого с куфара. Току-що му бяха дали урок, който би трябвало отдавна да е усвоил от съдебните зали и масите за преговори. Никога не предлагай обяснения, които не си длъжен да даваш. Мълчи. Но това не беше съдебна зала. Внезапно се сети, че е бягство и този факт леко го плашеше. Думата „бягство“ фигурираше в речника и в опита му. Вече го беше опитал три пъти в живота си, преди много години. Тогава наоколо бродеше смъртта. Изби тази мисъл от главата си и продължи да върви по коридора към голямата метална врата в далечината.

Забави крачки. Нещо не беше в ред. Отпред до гишето мъж със светло пардесю разговаряше с пазача. Джоел го беше виждал някъде, но не се сещаше къде. След малко мъжът помръдна и Конвърс започна да си спомня, пред очите му се появи образ. Друг човек се движеше по същия начин… Да! Той беше придружил Бертолдие до входа на ресторанта в „Л’Еталон Блан“. Сега изпълняваше заповед на същия началник.

Човекът вдигна глава и моментално го позна. Отлепи гръб от стената, изправи се в цял ръст и ръката му бавно се устреми към гънките на пардесюто. Конвърс се вцепени. Нима посягаше за оръжие? С въоръжен пазач на три метра от себе си? Това беше лудост! Джоел спря, помисли дали да не се затича обратно към асансьорите, но разбра, че е безсмислено. Щом Бертолдие е поставил наблюдател в подземния етаж, горе по коридорите и във фоайето положително имаше други. Не можеше да побегне назад, нямаше къде да се скрие. Затова продължи да върви, ускори ход и се насочи право към мъжа в светлокафявото пардесю. Умът му бе объркан, гърлото свито.

— Ето къде си бил! — извика високо той. Не беше сигурен, че думите са негови. — Генералът ми нареди да те намеря!

Мъжът остана неподвижен — шокиран и занемял.

— Le général? — почти прошепна той. — Той… ти е казал?

Английският му не беше добър и това беше чудесно. Можеше да разбира, но не много добре. Бързо изречени с убедителен тон думи можеха да го изведат през вратата. Джоел се обърна към пазача, докато побутваше с дипломатическото си куфарче мъжа по гърба.

— Името ми е Саймън. Администраторът ви е предупредил за мен.

Сащисаният пазач погледна книжата си и кимна.

— Oui, monsieur. Le concierge…

— Хайде! — Конвърс бутна мъжа с пардесюто с дипломатическото си куфарче и го обърна към изхода. — Генералът ни чака вън. Да вървим! Побързай!

— Le général?… — ръцете на мъжа инстинктивно блъснаха вратата и след по-малко от пет секунди двамата с Джоел се озоваха сами на алеята. — Que se passe-t-il? Où est le général?25… Къде?

— Тук е! Каза да го чакаш тук. Трябва да го чакаш тук! Ici!26

— Arrétez!27 — мъжът започваше да се съвзема. Усети се на своя почва. Протегна лявата си ръка и блъсна Конвърс към стената. С дясната бръкна във вътрешния джоб на пардесюто.

— Недей! — Джоел изпусна дипломатическото куфарче, улови с две ръце куфара и го изпречи пред себе си, готов да се втурне напред. Но мъжът не извади пистолет, а тънък правоъгълен предмет, от чийто плосък връх стърчеше дълга метална игла. Антена… радио!

Мислите на Конвърс се замъглиха, но знаеше, че трябва да действа незабавно. Не можеше да допусне мъжът да използва радиото и да вдигне на крак хората на генерала, намиращи се някъде в хотела. С внезапен прилив на сила той го трясна с куфара по коленете, с лявата си ръка изтръгна радиото от ръката му и го заудря по рамото с дясната. Французинът се завъртя, а той обви със сгъната в лакътя ръка врата му. След това, без да разсъждава, го блъсна напред, двамата политнаха към стената и Конвърс заби главата на французина в камъка. Бликна кръв, изцапа косата му и се застича по лицето на тъмночервени струйки. Джоел не можеше да мисли, не можеше да си позволи да мисли. Ако го стореше, щеше да повърне, той го знаеше. Действие и само действие!

Тялото на мъжа омекна. Конвърс го улови за раменете, обърна го, като го опираше на стената, отстрани го от металната врата и го пусна. Наведе се и взе радиото. Изскубна антената и го мушна в джоба си. Изправи се. Беше объркан и уплашен, помъчи се да се ориентира. След това грабна куфара и дипломатическото куфарче и задъхан се втурна към дъното на алеята. Знаеше, че лицето му е изцапано с кръв. Таксито стоеше на ъгъла, шофьорът пушеше цигара в мрака, неподозиращ насилието, извършено само на трийсет метра от него.

— Летище „Дьо Гол“! — извика Джоел, докато отваряше вратата и мяташе вътре багажа си. — Моля ви, страшно бързам!

Хвърли се запъхтян на седалката, опря врата си на меката облегалка и жадно загълта въздуха, който не стигаше до дробовете му.

Пробягващи светлини и сенки нахлуваха в таксито и му помагаха да не мисли, бясното сърцебиене започна да се успокоява, а въздухът — да прониква в дробовете му и бавно да изсушава потта от слепоочието и врата му. Наведе се напред да запали цигара, но се уплаши, че ще повърне от дима. Стисна толкова плътно очи, че хиляди точици бяла светлина заиграха в мрака на мозъка му. Усещаше, че му е лошо, и знаеше, че не само страхът е причина за това. Беше нещо друго, само по себе си не по-малко парализиращо. Беше извършил акт на върховно насилие, който едновременно го шокира и отврати. Беше нападнал физически човек. Искаше да го осакати, дори да го убие, което вероятно бе направил. Може би беше убил човешко същество, каквато и да бе причината! Оправдаваше ли го наличието на радио в ръката му? Беше ли самоотбрана? По дяволите, та той бе човек на думите, на логиката, а не на кръвопролитието! Никога вече кръв! Това беше в тъй далечното и болезнено минало.