— Това беше мнението и на Сам Абът. Убийствата, множеството покушения, тук и в цяла Европа, са най-бързият и най-сигурен път към международен хаос.

— Жената му е казала.

— Не, той го е сглобил от онова, което Конвърс й е казал. Конвърс не е разбирал точно думите.

— Вече ги разбира — рече Стоун. — Споменах ли ти, че съм вцепенен от страх? Има ли по-силна фраза?

— Каквато и да е тя, се отнася и до двама ни, защото знаем колко просто може да стане. Нямаме работа с някакви луди за връзване или дори с разюздани терористи. По отношение на тях имаме трийсетгодишен опит и деветдесет на сто от имената им са в компютрите. Когато получим сигнал, знаем къде са и обикновено съумяваме да ги спрем. Но в този случай имаме работа с обръгнали професионалисти в нашите редици и в редиците на съюзниците ни, също с дългогодишен опит. Те се разхождат из Пентагона, в армейските и флотските бази и във Военновъздушната база в Невада. Но къде са? Отваряш уста и не знаеш с кого разговаряш, кой ще ти програмира самолетната катастрофа. Как можем да спрем нещо, което не виждаме?

— Може би така, както предлага Конвърс.

— С декларации?

— Защо не? Между другото, той иска декларация и от теб. За срещата ти с Абът, за всичко, което ти е казал, и мнението ти за психическата му стабилност. Това значи, че тази вечер трябва да останеш тук. Преди половин час резервирах още три стаи, като заявих, че по-късно ще дам имената на рецепцията.

— Имаш ли нещо против да ми отговориш на някои въпроси? Какво, по дяволите, могат да помогнат някакви си декларации? Там, отвън, има цяла армия, не знаем колко е голяма и докъде се простира, но все пак е армия! Най-малко няколко батальона тук и в Европа. Професионални офицери, обучени да изпълняват заповеди, в които вярват, както вярват в генералите, които ги издават. Декларации, показания под клетва! Това е тъпа юридическа главоблъсканица, която нищо не значи. Имаме ли време за такова нещо?

— И аз съм мислил над същите въпроси, полковник. Но да не забравяме, че и двамата не сме адвокати, за разлика от Конвърс. Имах дълъг разговор с него. Той поема единствения познат за него път. Юридическия. Колкото и да е странно, точно затова го изпратихме. Конвърс иска въпросът за бързата защита на всеки от нас да бъде приет сериозно. „Не в качеството ни на психопати, хора с психични отклонения или с ограничени възможности.“ Това бяха думите му.

— Колко мило! И какво, за Бога, значат те? Как?

— С официални юридически документи. Отговорни хора излагат фактите под клетва и след експертно проучване. Чрез съдилищата, полковник. Трябва само един съд и един съдия. На базата на декларациите ще се внесе иск в някой съд — един съд и един съдия, така защитата ще бъде закрита.

— Каква ще бъде?

— Закрита. Строго поверителна — никаква преса, никакво изтичане на информация, само съдебна заповед, представена пред властите, които трябва да я изпълнят. В такъв случай всички отдели на тайните служби се инструктират от съда да оказват извънредни услуги.

— Извънредни? На кого?

— На президента и вицепрезидента, на председателя на Конгреса, на секретаря по отбраната, държавния секретар и надолу по йерархията. Законът, полковник. Това може законът, както каза той.

— Господи!

На вратата се почука. Този път Стоун покри пистолета с вестника. Стана и пусна сервитьора, който буташе количка с каничка кафе, две чаши, бутилка канадско уиски, лед и чаши. Подписа сметката и сервитьорът излезе.

— Кафето или алкохолът най-напред? — попита Стоун.

— Алкохолът, за Бога.

— Завиждам ти.

— Няма ли да ми правиш компания?

— Съжалявам, но не мога. Позволявам си само по една чашка вечер. Тогава ще ти направя компания. Живееш в Лас Вегас и ще ме разбереш. Опитвам се да се боря със съдбата, полковник, и имам намерение да я надвия. Бях уволнен, ако помниш какво ти казах — Стоун подаде напитката на офицера и седна.

— Човек не може да надвие съдбата си, не го ли знаеш?

— Няколко пъти съм успявал и още съм жив.

— Съдилища — рече Меткаф и поклати глава. — Съд! Това е последната писта. Ще използва закона да заобиколи фланговете на управниците, към които е принуден да се обърне, но на които не се доверява. Дали ще стане?

— Печели време, може би няколко дни, трудно е да се каже. „Запечатването“ трае толкова. А законът изисква пълни разкрития. Но най-важното е, че той юридически затяга сигурността около потенциалните мишени, и се надявам да срине тактиката на „Аквитания“ и да накара генералите да се прегрупират и да измислят нова. Отново се печели време.

— Но това се отнася само за Щатите.

— Да. Точно затова Конвърс иска време.

— Защо?

— Не пожела да ми каже, а не мога да му нареждам.

— Разбирам — рече полковникът с чаша до устата. — Спомена за три стаи. Кои са другите?

— Ще ги видиш и няма да ти харесат. Две хлапета, които заедно с още няколко души, които не познавам и които те държат да запазят в тайна, случайно са налетели на тази работа. Когато Холидей се свързал с тях, или с един от тях, подготвили досиетата за Конвърс. Млади са, но ги бива. Ако имах син, бих искал да е като тях.

— Аз имам син и очаквам да стане такъв — рече Меткаф. — В противен случай съм провалил живота си. Какво ще предприемем?

Стоун седна вдървено на стола и заговори бавно, гласът му стана висок и монотонен. Повтаряше инструкциите, измислени от самия него, които положително не му харесваха.

— В три часа следобед ще се обадя на адвокат на име Саймън, Нейтън Саймън, един от старшите съдружници във фирмата на Конвърс тук, в Ню Йорк. Дотогава съпругата на Конвърс вероятно ще се е свързала с него и ще го е предупредила, че ще му се обадя и че е най-добре да прави каквото му кажа. Очевидно семейство Конвърс вярва, че той ще се съобрази с това. Накратко, Саймън ще дойде тук, в хотела, придружен от стенографка, и ще запише показанията ни под клетва заедно с нашите препоръки, чинове и длъжности в момента. Ще стои тук, докато свършим.

— Беше прав, когато говорихме по телефона — прекъсна го офицерът. — Все едно че сме мъртви.

— Казах го на Конвърс и ме запита харесва ли ми това усещане. Той го изпитва на гърба си.

— Иска ви главите.

— Но не и твоята. Предпочита и ти да дадеш показания от свое име и евентуално от името на Абът, но не настоява. Знае, че няма право да иска от теб да участваш.

— Започнах да участвам от момента, в който падна самолетът на Сам. Ако не успеем да спрем Делавейн и генералите му, какво остава за хора като нас? Конвърс не поиска ли да ти каже какво възнамерява да прави?

— Каза какво ще прави утре. Ще ни изпрати декларацията си и очаква още една — на човек от „Сюрте“, който притежава информация, че повечето от официалните доклади за събитията в Париж са лъжливи… Още не сме умрели, полковник. Конвърс не се съмнява, че Нейтън Саймън е най-добрият адвокат, но само докато ни вярва.

— Какво може да направи един адвокат?

— Зададох същия въпрос на Конвърс и чух странен отговор. „Може да използва закона, защото законът не е човек, той е закон.“

— Прекалено сложно е за мен — раздразни се Меткаф. — Не във философски смисъл, а по отношение на приложението му в нашия случай. Когато оръжията загърмят и във Вашингтон, Лондон, Париж или Бон започнат да падат трупове, те ще държат положението в ръцете си и не можем да ги спрем. Знам го, защото знам колко хора искат някой да наложи контрол. Спрете кръвопролитията, дайте ни сигурност. Бог да ми е на помощ, но в определени моменти и аз съм го мислил.

— Аз също — тихо се обади цивилният.

— Не сме били прави.

— Знам и затова съм тук.

Меткаф пийна и опря студената чаша в бузата си.

— Непрекъснато мисля за това, което ми каза Сам. „Трябва да има списък. Някакъв пълен списък на всички участници в «Аквитания».“ Изключи очевидните места от рода на сейфове и предположи, че не е на хартия, а електронно програмиран, засекретен с кодове. На място, на което никой не може да се сети, далече от всичко официално или дори едва свързано с военните. „Списък. Трябва да има списък!“, повтаряше той. Имаше страхотно въображение. Предполагам, че поради това беше такъв блестящ тактик на тринайсет километра височина.