Генералът затвори телефона и се обърна към тъмнокосата жена, която бършеше устата си с чаршафа. В очите й се четяха гняв, обърканост и страх.

— Извинявай, миличка — галантно рече той, — но трябва да си ходиш. Имам да провеждам телефонни разговори, трябва да се погрижа за бизнеса си.

— Няма да стъпя повече тук! — извика предизвикателно жената.

— Ще стъпиш, ще стъпиш — заяви легендата на Франция и се изправи гол и неподвижен. — Стига аз да поискам.

Ерих Лайфхелм се втурна в кабинета си право към огромното писалище и пое телефона от прислужник в бяло сако, когото освободи с кимване на главата. Изчака вратата да се затвори и заговори:

— Какво има?

— Колата на Гайнер е намерена, хер генерал.

— Къде?

— В Апенвайер.

— Къде е това?

— Град на около осемнайсет километра от Кел. В Елзас.

— Страсбург! Минал е във Франция! Останал е свещеник!

— Не разбирам, хер…

— Изобщо не допускахме… Няма значение! С кого разполагате в този сектор?

— Само с един човек. От полицията.

— Кажи му да наеме хора. Изпратете ги в Страсбург! Търсете свещеник!

— Махай се! — изрева Хаим Абрамс, когато жена му влезе в кухнята. — Мястото ти не е тук!

— Светото писание твърди друго, съпруже, въпреки че си ми чужд — отвърна крехката женица, облечена в черно. Благите й черти и хлътналите кафяви очи бяха обкръжени от ореол мека бяла коса. — Ще се отречеш ли от Библията, която така охотно цитираш, когато ти изнася? В нея няма само гръм и отмъщение. Да ти почета ли?

— Няма да ми четеш! Млъкни! Това са мъжки работи!

— На мъже, които убиват? Мъже, които използват примитивната диващина на Светото писание, за да оправдаят проливането на детска кръв? На кръвта на сина ми? Интересно какво ли щяха да кажат майките от Масада, ако можеха да излеят сърцето си. Е, сега аз ще излея моето, генерале. Няма да убиваш повече. Вече няма да използваш тази къща, за да местиш твоите армии на смъртта, да плетеш смъртоносните си, винаги свещени тактики, винаги свещена мъст.

Абрамс стана бавно от стола.

— Какви ги говориш?

— Да не мислиш, че не съм те чула? Телефонни разговори посред нощ с хора, които говорят като теб, които така леко произнасят думата убийство…

— Ти си подслушвала!

— Неведнъж. Ти дишаше толкова тежко, че чуваше само собствения си глас, собствените си заповеди за убийства. Каквото и да правиш, ще бъде направено без теб, съпруже, въпреки че си ми чужд. Ти приключи с убийствата. Те станаха безсмислени още преди години, но ти не можеш да спреш. Измисляше нови причини да убиваш, докато се изчерпа напълно.

Жената на сабрата извади дясната си ръка от гънките на черната пола. Държеше пистолета на Абрамс. Той смаян се хвана за празния кобур и внезапно се хвърли към жената, с която беше живял трийсет и осем години, хвана я за китката и я изви. Тя не се поддаде. Започна да се бори с него, одра лицето му, а той я блъсна в стената, като продължи да извива ръката й, за да я обезоръжи.

Експлозивен звук изпълни кухнята и жената, която му беше родила четири деца, последното от които тъй чакания син, се свлече на пода в краката му. Ужасен, Хаим Абрамс погледна надолу. Тъмнокафявите очи бяха широко отворени, черната рокля — напоена с кръв, половината й гръден кош беше отнесен.

Телефонът иззвъня. Абрамс се затича до стената, взе слушалката и изрева:

— Децата Авраамови няма да бъдат низвергнати! Ще настъпи кървава баня и Бог ще даде земята ни! Юдея и Самария ще бъдат наши!

— Стига! — кресна гласът от другата страна. — Спри, евреино!

— Който ме нарича евреин, ме нарича праведник! — заяви Хаим Абрамс с обляно в сълзи лице и тръгна към мъртвата с широко отворените кафяви очи. — Аз принесох жертвата Авраамова! Никой не може да иска повече!

— Аз искам повече — долетя писъкът на котката. — Аз винаги искам повече!

— Маркъс? — прошепна сабрата, затвори очи и се блъсна в стената, обръщайки гръб на трупа. — Ти ли си, вожде мой, съвест моя? Ти ли си?

— Аз съм, приятелю Хаим. Трябва да действаме бързо. Отрядите по местата ли са?

— Да. Шархьорн. Дванайсет отряда са на място, обучени и подготвени. Смъртта няма да ги уплаши.

— Това исках да чуя — рече Делавейн.

— Очакват паролата, генерале — Абрамс пое дъх и се разрида неконтролируемо.

— Какво ти е, Хаим? Вземи се в ръце!

— Тя е мъртва. Жена ми лежи мъртва в краката ми!

— Боже мой, какво се е случило?

— Подслушвала е, чула е всичко… опита се да ме убие. Сборичкахме се и сега е мъртва.

— Каква ужасна загуба, скъпи ми приятелю. Поднасям ти най-дълбоките си съболезнования за загубата.

— Благодаря, Маркъс.

— Знаеш какво да правиш, нали, Хаим?

— Да, Маркъс. Знам.

На вратата се почука. Стоун стана от стола и неохотно взе оръжието си от масата. През всичките тези години мръсна работа беше стрелял само веднъж. Беше откъснал крака на един информатор на КГБ в Истанбул по простата причина, че се беше издал в пияно състояние и му налетя с нож. Този инцидент му стигаше. Стоун не обичаше оръжията.

— Да? — обади се той с пистолета в ръка.

— Аврелий — отвърна гласът зад вратата.

Стоун отвори и поздрави госта си.

— Меткаф?

— Да. Стоун?

— Влизай. И предлагам да сменим паролата.

— Може да използваме „Аквитания“ — рече офицерът от разузнаването, когато влезе в стаята.

— Предпочитам да се въздържим.

— И аз. Имаш ли кафе?

— Ще поръчам. Изглеждаш изтощен.

— На плажа в Хаити изглеждах по-добре — отбеляза стройният служител на Военновъздушните сили. Беше на средна възраст, облечен в летен панталон и бяло яке, слабото му лице отговаряше на късата, редееща, кестенява коса. Под ясните му властни очи отчетливо се открояваха тъмни кръгове. — Вчера в девет сутринта тръгнах на юг от Лас Вегас към Халоран и оттам започнах серия от полети из цялата страна, които не биха могли да се проследят с компютър. Скачах от летище на летище под имена, които вече не помня.

— Ти си един уплашен човек — отбеляза цивилният.

— Ако ти не си, значи не говоря с когото трябва.

— Аз съм не само уплашен, полковник, а направо вцепенен — Стоун отиде до телефона, поръча кафе и преди да го затвори, се обърна към Меткаф: — Искаш ли да пийнеш нещо? — попита той.

— Да. Канадско уиски с много лед.

— Завиждам ти.

Цивилният се разпореди и двамата седнаха. Няколко минути само звуците на улицата нарушаваха тишината. Гледаха се и мълчаливо се преценяваха взаимно, без да крият това.

— Знаеш кой съм и какъв съм — заговори полковникът. — А ти кой си и какъв си?

— ЦРУ. Двайсет и девет години. Главен представител в Лондон, Атина, Истанбул и на други места. Бивш координатор на поверителните операции, докато ме уволниха. Друго интересува ли те?

— Не.

— Каквото и да си правил с телефонния си секретар, справил си се добре. Обади се жената на Конвърс.

Меткаф рязко се наведе напред.

— И?

— За малко да не се разберем… не бях в добра форма, но накрая се обади и той. Подслушваше през цялото време.

— Лошата ти форма трябва да е била доста добра.

— Искаше да чуе истината. Не беше трудно да му я кажа.

— Къде е? Къде са?

— В Алпите, това е единственото, което пожела да…

— По дяволите!

— … ми обясни засега — довърши цивилният. — Първо поиска нещо от мен.

— Какво?

— Декларации. Ти би ги нарекъл показания под клетва.

— Какво?

— Декларации от мен и от хората, с които работя, по-точно за които работя. В тях трябва да изложим всичко, каквото знаем и каквото сме направили.

— Решил е да те окачи на въжето и не мога да го упрекна.

— Това е само част от плана. Аз също не го упреквам, но той заяви, че гневът му е на второ място, и аз му вярвам. Той иска „Аквитания“. Иска Делавейн и бандата безумци да бъдат приковани към стената, преди да започнат убийствата.