Когато погледът на мътните ѝ очи най-накрая се закова върху мен, аз отстъпих към ъгъла, където стоеше един от кухненските шкафове, сега напълно празен.

— Остави ме на мира — прошепнах. — Ти дори не си тук. Ти си в кладенеца и не можеш да излезеш оттам даже и ако не беше мъртва.

От гърлото и се разнесе някакво гъргорещо клокочене — сякаш се бе задавила с много гъст сос, — и тя продължи да се приближава към мен; достатъчно истинска, за да хвърля сянка. Вече усещах вонята на разлагащата ѝ се плът. Това бе жената, която понякога пъхаше езика си в устата ми по време на страстните ни игри, и тази жена бе тук, пред мен. И беше истинска; също като кралската си свита. Усещах как плъховете сноват напред-назад около и върху стъпалата ми, гъделичкайки глезените ми с мустаците, докато душеха крачолите на наполеонките ми.

Петите ми се удариха в шкафа и когато се опитах да се наведа, за да избегна възправилия се пред мен труп, изгубих равновесие и седнах върху дървената плоскост. Ударих подутата си и инфектирана длан, обаче болката изобщо не ми направи впечатление. Мъртвата ми жена вече се надвесваше над мен и лицето ѝ… провисна. Плътта сякаш се отлепи от костите и физиономията ѝ се проточи надолу като лице, нарисувано върху детски балон. Един плъх се изкатери по стената на шкафа, намъкна се в скута ми и се изправи на задните си крака, за да подуши брадичката ми. Усещах как спътниците му припкат възбудено под сгънатите ми колене. Обаче не ме хапеха. Може би защото тази мисия вече бе изпълнена.

Тя се наведе още по-близо към лицето ми. Зловонието, което струеше от нея, бе неописуемо, а разтеглената ѝ от ухо до ухо усмивка… дори сега, когато пиша тези редове, я виждам пред себе си. Прииска ми се да умра, ала сърцето ми продължи да бие, макар и доста по-бързо от обикновено. Увисналото ѝ мъртво лице се доближи още повече към моето. Вече усещах как наболата ми брада отлюспва малки парченца от разложената ѝ кожа; чувах и как строшената ѝ челюст хрущи като замръзнала клонка, върху което си стъпил в мразовит зимен ден. После студените ѝ устни се докоснаха до пламтящото ми ухо и тя започна да шепне тайни, които само една мъртва жена може да знае. Изкрещях. Замолих я да престане и се зарекох, че ще се самоубия и ще заема нейното място в ада само ако го стори. Тя обаче не спря. Нямаше никакво намерение. Защото мъртвите никога не спират.

Вече го знам със сигурност.

След като излязъл от Първа земеделска банка с двеста долара в джобовете си (или по-скоро сто и петдесет; спомнете си, че част от банкнотите паднаха на земята), Хенри се покрил за известно време. Той „се скатал“, както казват престъпниците. Съобщавам ви го не без капчица бащинска гордост. Мислех си, че ще го заловят веднага щом кракът му стъпи в Омаха, ала ето че той ме опроверга. Беше влюбен, беше отчаян и все още бе измъчван от чувство за вина заради престъплението, което двамата с него бяхме извършили… Ала въпреки всичко това синът ми бе показал храброст, съобразителност и дори известно благородство. Мисълта за последното ме терзае най-силно. Тя продължава да ме изпълва със срам и скръб по без време погубения му живот (три погубени живота; не бива да забравям за мъничето в корема на клетата Шанън Котъри) и разрухата, към която го поведох като добиче към кланицата.

Арлет ми показа съборетината, където е нощувал, както и подпряния отзад велосипед — първото нещо, което си купил с откраднатите пари, било именно този велосипед. Не бих могъл да ви кажа къде точно се намира скривалището му, но в последвалите години узнах местоположението му и дори го посетих — нищо особено, просто поредният крайпътен заслон с избелели реклами на „Роял Краун Кола“ по стените. Намираше се на няколко километра от западните покрайнини на Омаха и сравнително близо до „Бойс Таун“, който бе започнал да функционира съвсем наскоро. Вътре имаше само едно помещение — стаичка с един-единствен прозорец без стъкло. Даже печка нямаше. Хенри покрил велосипеда си със сено и се заел с планирането на следващия си ход. Така седмица или две след случилото се в Първа земеделска банка — тъкмо когато полицията изгубила интерес към неголемия за криминалните стандарти обир, — момчето започнало да извършва велосипедни преходи до Омаха и обратно.

Един не особено съобразителен и интелигентен младеж би отишъл направо в католическия пансион „Света Евсевия“, където го чакат ченгетата (както без съмнение щеше да се случи според шериф Джоунс), ала Хенри Фрийман Джеймс не беше вчерашен. Той проучил къде се намира пансионът, ала изобщо не се доближил до сградата.

Наместо това потърсил най-близката сладкарница. Съвсем логично предположил, че момичетата ще я посещават възможно най-често (тоест всеки път, когато доброто им поведение бъде наградено със следобедна почивка и те разполагат с дребни в чантичките си). И макар че униформите в „Света Евсевия“ не били задължителни, тамошните девойчета лесно се разпознавали по старомодните рокли, сведените погледи и резките обрати в поведението им — те или се държали боязливо и плахо, или съвсем открито кокетничели. А тези, които най-много се набивали на очи, естествено били онези с изпъкналите кореми и липсващите венчални халки.

Едно несъобразително момче веднага би се опитало да завърже разговор с някоя от тези злочести дъщери на Ева направо там, в сладкарницата. И така моментално би привлякло вниманието към себе си. Хенри обаче заел позиция отвън — в началото на уличката, минаваща между сладкарницата и магазинчето за сувенири до нея, — където седнал на една щайга и се зачел във вестник, а велосипеда подпрял на близкия зид. И зачакал появата на момиче с доста по-авантюристичен дух от онези, които се задоволявали да изпият набързо по един шейк със сладолед и да припкат обратно при строгите сестри. Или, с други думи, момиче, което пушело. И ето че в късния следобед на третия ден планът му се увенчал с успех — пред сладкарницата се появило точно такова момиче.

Впоследствие успях да я открия и да разменя няколко думи с нея. Бързам да отбележа, че не се изискваше кой знае каква детективска работа от моя страна. Сигурен съм, че за Хенри и Шанън Омаха е изглеждала като истински мегаполис, ала през хиляда деветстотин двайсет и втора тя си беше просто едно селище от Средния Запад — по-голямо от средното за региона — с претенции за град. В момента Виктория Хол е уважавана омъжена жена с три деца, ала през есента на двайсет и втора се наричаше Виктория Стивънсън: млада, любопитна, непокорна, бременна в шестия месец и пристрастена към цигарите „Суит Капоралс“. И с най-голямо удоволствие приела да изпуши една от пакета, който моят син любезно ѝ предложил.

— Вземи си още две-три за после — подканил я той.

Тя се засмяла.

— Трябва да съм пълно куку, за да го направя! Всеки път, когато се прибираме, сестрите пребъркват чантичките ни и обръщат джобовете ни с хастара навън! Трябва да издъвча цели три дъвки „Блек Джак“, за да залича миризмата на тютюн! — Тя леко потупала издутия си корем и се усмихнала горчиво. — В затруднение съм, както и сам виждаш. Лошо момиче! А гаджето ме заряза. Лошо момче, но пък знаеш ли колко ми пука за него? Обаче морукът, като се изкорка и ме нашмули в тоя пандиз с пингвини за пазачи…

— Тук не те разбрах.

— Ама ти от луната ли падаш! Морукът е баща ми! А пък сестрите ги наричаме пингвини. — Тя се засмя. — Идваш от прованса, нали? Има си хас! Както и да е, пандизът, където си прекарваме времето, се нарича…

— „Света Евсевия.“

— А, вече почна да стопляш, Селинджър! — Тук тя си дръпнала от цигарата и присвила блажено очи. — Чакай малко, искаш ли да позная кой си — гаджето на Шан Котъри!

— Браво, печелиш първа награда — подхвърлил Хенри.

— Е, на твое място не бих припарила на по-близо от две пресечки до пансиона, това е моят съвет. Ченгетата имат описанието ти. — Тя се засмяла. — И не само твоето, но и на още дузина влюбени гълъбчета, макар че сред тях няма нито един със зелени очи и гаджетата им не могат да стъпят и на малкия пръст на Шанън. Тя е истинска принцеса, човече!