— Кажете. — Опитах се да мобилизирам всичките си сили в очакване на въпроса, който щеше да последва: „Има ли и друга крава в кладенеца ви? Такава на име Арлет?“ Ала се оказа, че греша.

— Мога да пусна името и описанието ѝ по телеграфа, ако искате. Тя едва ли е стигнала по-далеч от Омаха, не смятате ли? А това не е кой знае колко — кажи-речи, двеста и седемдесет километра. Една жена, която цял живот е вършила домакинска работа, едва ли знае как да се скрие. Сигурно ще си потърси някоя скромна квартира в източната част на града, където е по-евтинко… Веднага мога да я върна. Мога да ви я довлека тук за косата, стига да поискате…

— Изключително любезно предложение от ваша страна, но…

Суровите му очи ме гледаха изпитателно.

— Хубавичко си помислете, преди да ми кажете „да“ или „не“. Понякога на женската трябва да ѝ се говори с шамари, ако ме разбирате, и после всичко става тип-топ. А по някой път хубавият пердах дори разпалва още повече чувствата. Тъй… помислете и чак тогава ми отговорете.

— Добре.

Двигателят на максуела внезапно се съживи с мощен рев. Подадох ръка на шерифа — същата, с която бях прерязал гърлото ѝ, — ала той не ми обърна внимание. Беше твърде зает със забавянето на импулса на искрата и регулирането на подаването на газ.

Две минути по-късно от него се виждаше единствено облак прах по черния път.

— Та той дори не пожела да хвърли едно око на кладенеца! — учуди се Хенри.

— Нали! — възкликнах аз.

Беше толкова хубаво, че още не можех да повярвам.

Щом го зърнахме да се отдалечава, двамата грабнахме лопатите и се захванахме здраво за работа, в резултат на което от пръстта вече стърчеше само единият крак на кравата. Копитото ѝ се намираше на около метър и половина от горния край на кладенеца. Мухите кръжаха лениво около него. Шерифът със сигурност би се учудил при вида на тази гледка, а още повече би го озадачило надигането на пръстта в непосредствена близост до стърчащия крак.

Хенри изпусна лопатата си и ме хвана за ръката. На фона на следобедната жега пръстите му ми се сториха леденостудени.

— Това е тя! — прошепна момчето. Очите му така се бяха разширили, че сякаш заемаха цялото му лице. — Опитва се да се измъкне!

— Не се дръж като женчо! — скарах му се аз, но въпреки това не можех да откъсна очи от пръстта, която периодично се надигаше и спадаше. Сякаш кладенецът беше жив и в момента наблюдавахме пулсирането на зловещото му сърце.

После пръстта и чакълът се изтърколиха встрани и пред очите ни се показа един плъх. Очите му, черни като капки нефт, примигваха на ярката следобедна светлина. Беше едър като котка. В мустаците му се бяха заплели кървави късчета от кафявия конопен чувал.

— Ох, майчице! — изкрещя синът ми.

Нещо изсвистя на сантиметри от ушите ми и в следващия миг лопатата на Хенри разцепи на две главата на гадината, която гледаше нагоре към нас.

— Тя го е изпратила — каза задъхано момчето. Зъбите му се бяха оголили в широка усмивка. — Сега плъховете са нейни слуги!

— Нищо подобно. Много ти се насъбра напоследък.

Той захвърли лопатата и пристъпи към купчината чакъл, с който смятахме да заравним кладенеца, след като приключим със запълването му. Там седна и ме изгледа съсредоточено.

— Убеден ли си? Сигурен ли си, че няма да ни преследва от отвъдното? Хората казват, че понякога убитият се връща като дух, за да си отмъсти на този, който го е…

— Хората разправят какви ли не дивотии. Мълнията не поразявала едно и също място два пъти, счупеното огледало носело седем години лош късмет, зов на козодой в полунощ означавал, че някой от семейството ще умре… — Говорех съвсем разумно, ала все още се взирах като хипнотизиран в мъртвия плъх. И онези късчета от окървавения конопен чувал. От новата ѝ мрежа за коса. Без съмнение Арлет продължаваше да я носи там долу в мрака, само че в тъканта вече имаше дупка, откъдето стърчеше кичур от косата ѝ. „Това е последната мода сред мъртвите жени това лято“ — мина ми през ума.

— Когато бях малък, вярвах, че ако стъпя в цепнатината между две плочки, мама ще умре — рече отнесено синът ми.

— Ето, виждаш ли?

Той се изправи и изтупа дъното на панталона си от прахта.

— Ама добре го наредих това копеленце, нали?

— Страхотно се справи — поощрих го аз и понеже не ми харесваше тонът му — започвах сериозно да се притеснявам, — го потупах окуражително по гърба.

Хенри отново се усмихна.

— Ако шерифът беше хвърлил едно око на кладенеца, както ти му предложи, и бе видял как този плъх си пробива път през пръстта, май щеше да зададе повечко въпроси, а?

Явно това, което каза, му се стори много забавно, защото изведнъж избухна в истеричен смях. Трябваха му поне три-четири минути, докато се успокои, като междувременно подплаши ято врани, кацнали на оградата, която пазеше кравите да не газят царевицата. Когато най-накрая приключихме с работата си, слънцето вече залязваше и совите надаваха пронизителните си възгласи от плевника над обора, което означаваше, че вечерният им лов скоро щеше да започне. Междувременно чакълът върху запълнения кладенец изглеждаше толкова добре утъпкан, че не вярвах някой плъх да успее да си прокопае тунел до повърхността. Не си дадохме труд да заменим строшения дървен капак; вече нямаше никаква нужда от него. Хенри отново бе възвърнал нормалното си състояние (или поне така ми се струваше), ето защо реших, че и двамата заслужаваме да се наспим добре след усилната работа. Преди това обаче имахме да свършим още нещо.

— Какво ще кажеш да вечеряме наденички, зрял фасул и царевични питки? — попитах сина си.

— Чудесно! А може ли да включа генератора и да слушаме „Забавления в сламата“ по радиото?

— Естествено, че може, сине.

Той ми се усмихна и аз отново видях предишния Хенри.

— Благодаря ти, тате.

Приготвих толкова храна, че щеше да стигне и за четирима изгладнели земеделски работници. Това обаче изобщо не ни попречи да ометем всичко до последната трохичка.

След два часа, докато дремех в креслото си над „Сайлъс Марнър“ на Джордж Елиът, Хенри дойде при мен в дневната. Беше само по долнището на лятната си пижама.

— Мама винаги настояваше да си казвам молитвите преди лягане — прошепна той. — Знаеше ли?

Примигнах изненадано насреща му.

— Нямах никаква представа. Не знаех, че все още те кара да го правиш.

— Винаги е държала на това — обясни ми Хенри. — Дори и след като не искаше да ме погледне, освен ако не бях с панталони, понеже вече съм бил твърде голям и не било редно да ме гледа. Обаче аз не мога вече да се моля — нито сега, нито някой друг ден… Страх ме е, че ако коленича, Господ ще ме порази и ще умра.

— Ако изобщо го има — отбелязах.

— Дано го няма. Човек би се чувствал ужасно самотен без Бог, но наистина се надявам Господ да не съществува. Защото ако няма рай, няма и ад.

— Сине, аз я убих.

— Не — възрази Хенри. — Двамата заедно го направихме.

Това не беше вярно — той беше все още дете и аз съзнателно го бях манипулирал, — ала той беше убеден във вината си и си помислих, че никога няма да се отърве от тези терзания.

— Не бива да се тревожиш за мен, тате. Зная, че се безпокоиш да не кажа на някого — например на Шанън. Или че съвестта така ще ме загризе, че ще отида в Хемингфорд и ще разкажа всичко на шерифа.

Сякаш четеше мислите ми. Естествено, че се опасявах да не стане така.

Хенри бавно поклати глава.

— Този шериф… видя ли как душеше и оглеждаше всичко? Видя ли очите му?

— Да.

— Мисля си, че той ще направи всичко възможно да ни сложи на електрическия стол, без да се интересува, че ще навърша петнайсет чак през август. Ще стои и ще ни гледа с безмилостните си очи, докато ни завързват с ремъците, и…

— Стига, Ханк. Млъкни.

Той обаче не млъкна.

— … и пускат тока. Така че никога — помни ми думата — няма да позволя това да се случи, стига да мога да го предотвратя. Тези проклети очи няма да бъдат последното нещо, което ще видя, когато умра. — Той се замисли над това, което беше казал току-що, и побърза да се коригира: — Исках да кажа „преди да умра“.