- Да съм казвал, че може да дремеш, Лийри? Никакъв сън, докато не пукнеш!

Ревът му все още кънтеше в ушите ѝ, а резкият преход от слънце към сянка я беше заслепил, затова тя спря на прага и изчака картината пред нея да се изясни.

Стоеше пред елегантна каюта, каквато определено не си беше представяла за недодялан човек като Мерик. Всъщност той изглеждаше скован и смутен, докато чакаше до изящно гравираната маса, заобиколена от столове с високи облегалки.

- Затвори вратата - нареди той.

Сафи се подчини, но стегна мускули. Може и да беше танцувала и да се беше била с него, но това не значеше, че можеше да му се довери и да остане насаме с него;

„Лъжа - засече я магията ѝ и гърдите ѝ се отпуснаха с облекчение. - Мерик не е опасен.“

Тя се отпусна... но само отчасти. Може и да не искаше да я нарани, но все пак не знаеше дали е приятел, или враг.

Той посочи неопределено в дъното на каютата.

- Там има вода за миене и униформа.

Сафи проследи пръста му до колекция от лъскави мечове на задната стена. Под тях имаше малко ведро и, няколко бели кърпи, наредени на ниско легло.

Водата и кърпите не я интересуваха - вниманието ѝ се закова на мечовете. Бяха закачени, но очевидно лесно можеха да бъдат свалени. Разбира се, само ако се окажеше, че ѝ потрябва оръжие.

Мерик явно разбра погрешно втренченото ѝ изражение, защото неговото собствено поомекна.

- Леля ми е добра лечителка. Ще помогне на нишкосестра ти.

„Вярно“

- Ами ти, принце? Ти ще убиеш ли Изьолт заради произхода ѝ?

Устните на Мерик зейнаха - от изненада. И недоволство.

- Ако мразех номатците, домна, щях да я убия още при първата ни среща.

- Ами екипажа ти? - настоя Сафи. - Те биха ли ѝ сторили нещо?

- Те се подчиняват на моите заповеди - отвърна той.

Сафи обаче не хареса начина, по който премигна магията ѝ при тези негови думи. Сякаш не говореше истината. Тя започна да потропва с крак. С босия си крак.

- Ще ми дадете ли обувки?

- Не успях да намеря такива, които ще ти станат - Мерик приглади ризата си и я опъна над гърдите си. - За момента се налага да останеш боса. Ще оцелееш ли?

- Да.

Хабим беше настоял Сафи да остави краката си да загрубеят и да свикнат със стихиите.

„Не се знае в какво положение може да се озовеш - непрекъснато повтаряше той. - Обувките трябва да са лукс, не необходимост.“

Беше настоял поне веднъж в месеца Сафи и Изьолт да ходят боси за цял един ден. Стъпалата им бяха станали толкова мазолести, че вече можеха да ходят и по въглени. Или... поне по много горещ пясък.

Мерик изсумтя едва ли не с благодарност и даде знак на Сафи да застане до него на масата. Тя се подчини, но се постара да иде от отсрещната ѝ страна. На един скок разстояние от мечовете - ако случайно светът се обърнеше с краката нагоре (както имаше навика да прави напоследък) и ѝ се наложеше да си проправи път с бой през целия кораб.

-„Жана“ е тук.

Той пусна на картата един макет на „Жана“ колкото монета. Подобно на магнит върху магнетит корабчето се плъзна по хартията и се закова на място близо до източния бряг на тясното Яданско море.

- Тръгнали сме за тук.

Той помръдна с пръсти - изящни въпреки грубостта си - и лекият бриз изду миниатюрните платънца на „Жана“. Корабчето се плъзна по картата, подмина друг малък съд и спря до група острови.

- В Стоостровието има един град, Лейна. Задачата ми е да те оставя там. Очаквам да пристигнем утре.

- Стоостровието - повтори Сафи тихо. - И какво очакваш да правя, щом стигнем там?

- Наредиха ми просто да те оставя в града. Нямам представа защо - градът е запустял, но възнаграждението е твърде добро, за да го откажа: търговско споразумение с Хастрел.

Веждите на Сафи подскочиха високо.

- Нали знаеш, че нашите земи на практика са собственост на короната, земеделците ни са полумъртви от глад и почти не са ни останали пари?

- Какъвто и да е договорът - отвърна Мерик през стиснати зъби, - ще е по-добър от това, с което разполага Нубревна в момента. Възможността за търговия с която и да е от карторските земи не е за пренебрегване.

Сафи кимна отнесено - вече не го слушаше. Щом произнесе „договор“, очите му се стрелнаха към навития свитък на ръба на масата. Преди тя да попита какво пише в него обаче, стомахът ѝ изкъркори.

- Има ли нещо за хапване, принце?

- Не яде ли достатъчно на бала? - ухили ѝ се Мерик.

Тя обаче не отвърна на усмивката му. Балът и нубревненският танц бяха преди цяла вечност.

Той сякаш прочете мислите ѝ, усмивката му повехна и той зачопли яката си.

- Не очаквах, че ще бъдеш ти, домна. Ако на бала знаех, че си моят пасажер...

Той повдигна рамене и очевидно потъна в мисли. Които изрази на глас:

- Сигурно щях да те доведа на „Жана“ и щях да спестя и на двама ни доста време и неприятности. Името ти обаче се изписа в думовещерския договор едва след като напуснах тържеството. Дори тогава не осъзнах, че ти си домната на Хастрел.

Сафи кимна. Не се учудваше. Ерон имаше нужда от нея на празненството като разсейващата дясна ръка и планът му не би проработил, ако Мерик я беше отвел твърде рано.

И по-важно - той самият не би приел изобщо да я вземе като пасажер, ако знаеше с кого предстоеше да я сгодят.

Възцари се мълчание, нарушавано само от скърцането на гредите и от виковете на моряците. Мерик насочи вниманието си към картите, а Сафи не се сдържа и го разгледа.

Макар че беше очевидно, че двамата с Леополд бяха горе-долу връстници, Мерик изглеждаше далеч по-възрастен. Имаше широки, изправени рамене, мускулите му бяха тренирани, а кожата му беше потъмняла от слънцето и груба.

В момента между веждите му се беше изписала триъгълна бръчка, сякаш често ги повдигаше.

Мерик приемаше задълженията си като принц и адмирал сериозно. Сафи не се нуждаеше от магия, за да го разбере... и неочакван пристъп на ужас пристегна гърдите ѝ. Не искаше той да пострада заради кроежите на чичо ѝ. Доколкото можеше да прецени, и двамата с него бяха просто кукли. Просто карти, с които играеха против волята им.

„Дама-прилеп и Поп-лисица - обади се въображението ѝ... - след това тя се опомни: - А може изобщо да нямаме боя, да сме прости жокери.“

Мерик оправи яката си и обърна очи към вратата.

- Храната ще пристигне всеки момент, домна, затова се почисти. И се изтъркай добре - заради себе си и заради мен.

Той ѝ се усмихна пак бегло, след което напусна сковано каютата. Сафи го проследи с очи, изчака да излезе...

Вратата се затвори с щракване и още преди сърцето ѝ да е ударило, тя се беше хвърлила към свитъка и го беше разтворила.

Познатият ѝ почерк изреждаше точно онова, което ѝ беше описал Мерик.

Сафи отгърна на втора страница, която беше изпъстрена със скучни думи от типа на „внос“ и „пазарна стойност“. Тя стисна хартията между пръстите си. Беше тънка и лъскава. „Думовещерство.“

Почеркът безспорно принадлежеше на Матю, така че тя не се съмняваше чия беше и магията.

Документът беше същият като Двадесетгодишната спогодба. Ако уговорката бъдеше спазена, Мерик и чичо Ерон можеха да променят написаното в договора и да преговарят и от голямо разстояние.

Сафи стигна до края на документа. Завършекът беше общоприетата формула - практически същият като последната страница на Спогодбата.