— Да бе! — подхвърлям саркастично. — Е, дано мечтите ти се сбъднат! Надявам се наистина да станеш модел и лицето ти да грее от кориците на всички списания в страната!

— Точно това смятам да направя.

— Сигурна съм. — Гласът ми прелива от цинизъм.

Дона прави снимка на малък храст с голи клонки. После казва:

— Какво би трябвало да значи това?

— Нищо.

Протягам ръка за фотоапарата. Забелязах един отсечен дънер, който ми изглежда много интересен. Той като че ли е перфектното олицетворение на живота ми точно в този момент — безжизнен, прекършен в коленете и леко прогнил.

— Виж какво, госпожице Превзетост — тросва се тя, — ако се опитваш да ми намекнеш, че не съм достатъчно красива…

— Какво? — засмивам се, неспособна да повярвам, че Дона Ладона не е сигурна във външния си вид. Е, очевидно и тя си има някаква слабост.

— Позволи ми да ти напомня, че през целия си живот съм търпяла гадориите на такива като теб!

— Така ли? — Затварям обектива и й връщам фотоапарата. Значи на нея й се е налагало да търпи гадориите на хората, така ли? Ами онези, които лично е забъркала? А какво да кажат онези, чийто живот е бил съсипан от Дона Ладона?

— Извинявай, но смея да твърдя, че повечето хора смятат за вярно точно обратното. — Когато съм нервна, използвам изрази като „смея да твърдя“. Определено прекалявам с четенето.

— Ти извинявай — не се предава тя, — но мисля, че нямаш представа какво говориш.

— Рамона Маркърт? — пускам въдицата аз.

— Кой?

— Момичето, което искаше да стане мажоретка. Момичето, което си изхвърлила, защото било твърде грозно.

— Коя, онази ли? — изумява се Дона.

— Хрумвало ли ти е някога, че може би си съсипала живота й?

Тя се усмихва подигравателно и отбелязва:

— Е, може да се погледне и по този начин.

— Че има ли някакъв друг?

— Може би просто съм й спестила унижението. Какво според теб щеше да се случи, ако я бях допуснала на терена? В случай че не си забелязала, хората са много жестоки! И щеше да се превърне в същинско посмешище! Всички момчета щяха да й се присмиват. Мъжете не ходят на мачове, за да гледат грозни жени!

— Шегуваш се, нали? — поглеждам я аз, сякаш не й вярвам. Всъщност мъничко й вярвам. Защото светът наистина е жесток.

Но засега не съм готова да й го призная. Вместо това питам:

— Така ли възнамеряваш да живееш живота си? Въз основа на онова, което мъжете харесват, и хората, които те считат за красиви? Ако е така, жалка си.

— И какво? — усмихва се тя, напълно уверена в себе си. — Това е самата истина. А ако тук изобщо има някой жалък, то това си ти! Момичетата, които не могат да хванат момчетата, винаги твърдят, че на другите, които могат, нещо не им е наред. Защото ако можеше да си хващаш момчета, гарантирам ти, че изобщо нямаше да водим този разговор!

— Виж ти!

— Имам за теб само две думи: Себастиан Кид. — И се изхилва.

Налага се да стисна зъби, за да не скоча право върху нея и да направя на пихтия хубавичкото й личице. Вместо това се засмивам и отбелязвам:

— Но той изостави и теб, помниш ли? Остави те заради мен! — Ухилвам се злобно. — И доколкото си спомням, ти прекара по-голямата част от есента в опити да ми стъжниш живота, защото аз ходех със Себастиан, а ти — не.

— Кой, Себастиан Кид ли? — подвиква подигравателно Дона. — Да не си мислиш, че давам и пет пари за Себастиан Кид? Вярно, готин е. И малко секси. И го имах. Като изключим това, той е напълно безполезен. Себастиан Кид няма никакво отношение към моя живот.

— Но тогава защо ти…

Тя свива рамене и отбелязва:

— Просто исках да ти стъжня живота, защото си идиотка.

Аз да съм идиотка?

— Е, очевидно сме квит, защото аз също те мисля за идиотка.

— Впрочем ти си дори по-лоша от идиотка — ти си сноб!

Какво?

— Ако искаш да знаеш истината — казва тя, — намразих те още от първия ден в детската градина! И не съм единствената!

— Детската градина ли? — слисвам се аз.

— Беше обута с червени кожени обувчици на Мери Джеймс. И се мислеше за много специална. Изживяваше се като по-добра от всички останали. Защото ти имаш червени обувки, а никой друг няма!

Окей. Спомням си тези обувки. Майка ми ги купи като специален подарък за първия ден в детската градина. И аз ги носех непрекъснато — даже веднъж се опитах да легна с тях в леглото. Но все пак това бяха просто едни обувки! Кой би предположил, че едни обувки ще причинят толкова много ревност и завист?!

— Значи ме мразиш заради някакви си обувки, които съм носела, когато сме били на четири годинки? — възкликвам сащисано.

— Не бяха само обувките — контрира тя. — Беше цялото ти отношение към хората. Ти и твоето перфектно малко семейство! Момичетата Брадшоу. — Това го изрича подигравателно. — Ах, какви са сладки! Ах, колко са възпитани!

Боже, само да знаеше…

И внезапно отново ме обзема изтощение. Само жените ли са в състояние толкова дълго време да имат зъб на някого? Дали мъжете също го правят?

Спомням си за Лали и потрепервам.

Дона ме поглежда, ухилва се триумфално и влиза вътре.

А аз оставам навън и се чудя какво да правя. Да се прибера вкъщи? Да се отдам на почивка? Но ако си тръгна, това ще означава, че Дона Ладона е победила. Ще обяви този курс за собствена територия, а моето отсъствие ще означава, че е успяла да ме изхвърли.

Няма да й позволя да победи! Ако ще това да означава да съм принудена да я търпя до себе си един час седмично.

Така де, накъде по-лошо може да стане?

Дръпвам тежката врата на библиотеката, тръгвам бавно нагоре по стъпалата и заемам мястото си до нея.

И през следващите трийсет минути, докато Тод Ъпски говори за широчини на бленди и светлини, ние седим една до друга, потънали в мълчание, и всяка от нас отчаяно се преструва, че другата не съществува.

Точно като мен и Лали.

— Защо не вземеш да напишеш за това? — пита Джордж.

— О, не! — отсичам и прекършвам деликатното връхче на един клон. Оглеждам го, разтърквам меката суха дървесина между пръстите си и после го връщам обратно в гората.

— И защо?

— Защото така! — Тръгвам бързо напред и нагоре по пътеката на стръмния хълм. Зад мен Джордж вече се задъхва от това усилие. Сграбчвам една самотна издънка встрани от пътеката и я използвам, за да се изтегля нагоре. — Не искам да ставам писател само за да описвам живота си. Искам да бъда писател, за да избягам от него.

— Тогава не би трябвало да ставаш писател — пухти зад мен Джордж.

А така!

— Виж какво, писнало ми е всеки да ми дава указания какво трябва и какво не трябва да правя! Може пък да не искам да ставам от онези писатели, които познаваш! Замислял ли си се над това?

— Хей, не се ядосвай!

— Напротив, ще се ядосвам! И изобщо не възнамерявам да слушам нито теб, нито когото и да било другиго. Защото знаеш ли какво? Всички си въобразяват, че знаят шибано много за всичко на този свят, а всъщност се оказва, че не знаят шибано нищо за нищо!

— Извинявай! — изрича съвсем искрено той. — Просто исках да ти помогна.

Поемам си дълбоко дъх. Себастиан щеше да ми се изсмее. В началото смехът му щеше да ме ядоса за малко, но след това и на мен щеше да ми стане смешно. Джордж обаче е адски сериозен.

Иначе е прав — просто се опитваше да ми помогне. А Себастиан вече го няма. Захвърли ме точно както ме беше предупредил Джордж.

Би трябвало да съм му благодарна. И освен това беше така добър да не ми натяква: „Казах ти!“

— Помниш ли когато ти казах, че ще те запозная с моята пралеля? — подхвърля сега той.

— Коя, писателката ли? — питам, все още леко вкисната.

— Същата. Искаш ли да се запознаеш с нея?

— О, Джордж! — Сега пък се чувствам виновна.

— Ще го уредя за следващата седмица. Мисля, че срещата с нея ще те поразвесели мъничко.