— Окей, тогава дано сте щастливи заедно! — провиквам се аз и отстъпвам назад. — Дано сте щастливи толкова, че да се ожените и да си народите деца! И да останете завинаги в този тъп град и да изгниете тук — като двойка сладникави, вмирисани ябълки!

— Благодаря — подмята саркастично той и се насочва към салона.

Обаче този път не го спирам. Вместо това крещя разни неразбираеми за него думи зад гърба му — думи от рода на „личинка“, „плесен“ и „некрозирал елемент“.

Глупава съм, знам си го. Обаче вече изобщо не ми пука.

Вземам празен лист хартия и го пъхвам в барабана на старата пишеща машина на майка ми. След няколко минути написвам следното: „За да бъдеш царица на пчелите, не е необходимо само красота — необходимо е постоянство. Красотата помага, ала без вътрешния стремеж да стигнеш до върха и да останеш там красотата може да те направи единствено придворна пчела.“

Три часа по-късно препрочитам новото си творение. Не е зле. Сега единственото, което ми е необходимо, е псевдоним. Нещо, което ще покаже на хората, че съм напълно сериозна и че с мен шега не бива. От друга страна, псевдонимът би трябвало също така да предизвиква усмивки и дори може би да звучи леко абсурдно. Разсеяно оправям листите, като отпускам съзнанието си само да ми подскаже.

Препрочитам заглавието: „Компендиум Касълбъри — наръчник за флората и фауната в гимназията.“ След него идва: „Първа глава — Царицата на пчелите.“ Хващам една химикалка и започвам да я щракам бавно — включване, изключване, включване, изключване — и ето че накрая вдъхновението идва. С красиви, големи печатни букви отгоре изписвам: „ОТ ПИНКИ УЕДЪРТЪН.“

— Маги ме натиска да ходя на онази среща на организационния комитет за бала заедно с нея — изрича под сурдинка Питър. — Имаш ли нещо против ти да довършиш вестника?

— Няма проблеми! Да си прекарате добре. Ние с Гейл ще се оправим.

— Само не казвай на Смиджънс, става ли?

— Няма — уверявам го топло аз. — Можеш напълно да ми се довериш.

Питър като че ли не е толкова убеден, обаче вече няма друг избор. Маги стои зад нас и го чака.

— Питър? — подвиква тя.

— Идвам!

— Така, Гейл — отбелязвам самодоволно, когато те изчезват от залата, — време е да се захващаме за работа!

— Не се ли страхуваш, че можеш да загазиш?

— Че защо? Един истински писател трябва да бъде безстрашен! Трябва да бъде като орел, присвил хищно ноктите си!

— Кой го казва?

— Мери Гордън Хауърд.

— Тя пък коя е?

— Няма значение. Не си ли доволна, че вече ще можеш да си отмъстиш на Дона Ладона?

— Разбира се. Но ако тя не се досети, че става въпрос за нея?

— Дори и тя да не се досети, ще бъде единствената, гарантирам ти!

Хващаме се на работа и бързо започваме да сваляме историята на Питър за изискванията за физическата форма на абитуриентите, замествайки я с моята за царицата на пчелите — иначе казано, Дона Ладона. След това двете с Гейл отнасяме заготовката на утрешното издание на „Нътмег“ в аудио-визуалната зала, където няколко щастливи зубъра ще я превърнат в истински вестник. Няма съмнение, че Питър и госпожица Смиджънс ще избеснеят. Но какво могат да ми направят — да ме уволнят ли? Не мисля.

Събуждам се рано на другата сутрин. За първи път от дълго време насам нямам търпение да отида на училище. Втурвам се в кухнята, където баща ми пържи яйце.

— Ти си будна? — възкликва изненадано той.

— Аха — кимвам, препичам си една филийка хляб и я намазвам с краве масло.

— Изглеждаш щастлива — отбелязва предпазливо той, докато пренася яйцето си на масата. — Наистина ли си щастлива?

— Разбира се, татко. Защо да не съм щастлива?

— Не исках да повдигам този въпрос — започва той и автоматично се сковава от неудобство, — обаче Миси ми подсказа мъничко за онова, което се е случило със… хмммм… Себастиан. Та не че искам да влошавам нещата още повече, но от известно време ми се ще да ти кажа, че човек не трябва да разчита на другите, за да бъде щастлив. — Бодва жълтъка на яйцето, за да го накара да изтече, и кимва, сякаш се съгласява сам със себе си. — Знам, че ме мислиш за просто един старец и че изобщо не разбирам какво става, но да знаеш, че аз съм много наблюдателен. И не можах да не забележа скръбта ти от този инцидент. Много ми се искаше да ти помогна по някакъв начин — защото ако щеш вярвай, но нищо не наранява един баща повече от това да вижда детето си съсипано, — но едновременно с това си знам, че не мога. В подобни неща човек, за съжаление, остава сам. Иска ми се да не беше вярно, но е така. Но когато преминеш сам през подобни премеждия, ставаш по-силна личност. Има огромно значение за развитието ти като човешко същество да знаеш, че притежаваш сили, на които винаги можеш да разчиташ, и…

— Благодаря, татко — казвам и го целувам по темето. — Схванах.

Качвам се в стаята си и започвам да тършувам в гардероба.

Обмислям дали да не облека нещо скандално, като например чорапи с ръб и плисирана поличка, но после размислям. Не искам да привличам излишно внимание върху себе си. Вместо това си слагам кадифени джинси, памучна блуза с обло деколте и чифт мокасини.

Днес е един от онези необичайно топли априлски дни, които те изпълват с надеждата, че пролетта пристига. Решавам да се възползвам от времето и да отида пеш на училище.

С автобус разстоянието е около шест километра. Обаче аз съм наясно с всички преки пътеки и улички до даскало, така че мога да стигна за около двайсет и пет минути. Пътят ми минава покрай къщата на Уолт — красива кутийка с хубав жив плет отпред. Предният двор е в перфектно състояние благодарение усилията на Уолт, но никога няма да престана да се дивя как семейството му успява да се побере в това тясно пространство. Те са пет деца, а стаите са четири, което означава, че Уолт цял живот е бил длъжен да дели стая с по-малкия си брат, когото мрази.

Ала когато се приближавам до къщата, забелязвам нещо крайно необичайно. В далечния край на задния двор се вижда зелена палатка за къмпинг — външен електрически кабел в яркооранжево я снабдява с ток от къщата. Чудя се какво прави тази палатка там — Уолт никога не би позволил подобно нещо в задния си двор, би го сметнал за обида. Правя още няколко крачки напред и в този момент палатката се разтваря и от нея излиза самият Уолт, блед и раздърпан, с намачкана тениска и дънки, които изглеждат така, сякаш е спал с тях. Потрива очи и се заглежда в червеношийката, която подскача пред него в търсене на червейчета. А после започва да размахва ръце и да крещи:

— Махай се! Къш! Проклети птици!

— Уолт?

— А? — Присвива очи. Знам, че има нужда от очила, обаче той отказва да ги носи, защото смята, че те само още повече щели да влошат нещата. — Кари? Ти какво правиш тук?

— А ти какво правиш в тази палатка? — питам аз, не по-малко изумена от него.

— Това е новият ми дом — отговаря той със смесица от ирония и сарказъм. — Не е ли приказен?

— Не разбирам.

— Задръж малко! — вдига ръка. — Трябва да пишкам. Ей сега се връщам.

Влиза в къщата и само няколко минути по-късно излиза с чаша кафе.

— Бих те поканил, но не мога да ти гарантирам, че обстановката вътре ще ти хареса — казва.

— Какво става? — влизам след него в палатката. Земята е застлана с мушама, върху нея е проснат един спален чувал, виждат се грубо армейско одеяло, купчина дрехи и малка пластмасова масичка, върху която има стара лампа и отворена кутия бисквитки „Ореос“. Уолт разравя купчината дрехи, измъква пакет цигари и ми подава една. — Това е едно от предимствата на живеенето отвън — никой не може да ти каже да не пушиш.

— Виж ти! — отбелязвам и сядам по турски върху спалния чувал. После запалвам цигарата и се опитвам да схвана какво става.

— Значи вече не живееш у вас, така ли? — изтърсвам накрая.

— Очевидно. Изнесох се преди няколко дена.