— Моля седнете!

Себастиан се оглежда и очите му се спират върху мен. Веднага фиксира белите ми допотопни ботуши, после погледът му се плъзва нагоре към небесносинята ми пола от шотландско каре и безръкавната блуза с обърната яка и стига до лицето ми, което вече е пламнало като домат. Ъгълчетата на устните му се повдигат развеселено, после се дръпват обратно объркано и накрая се успокояват в пълно безразличие. Сяда в задната част на стаята.

— Кари — обажда се внезапно господин Дъглас, — би ли ми казала основното уравнение за движение?

Слава на бога, че това уравнение го учихме миналата година. Изстрелвам го като робот:

— X на пета по Y на десета минус кое да е цяло число, обикновено познато като N.

— Точно така — кимва одобрително математикът, записва уравнението на дъската и поглежда право към Себастиан.

Поставям ръка на сърцето си, за да го накарам да престане да бие като лудо.

— Господин Кид? — обръща се към него господин Дъглас. — Бихте ли ми казали какво символизира това уравнение?

Решавам, че е крайно време да престана да се правя на срамежлива. Обръщам се директно назад и се вторачвам в него.

Себастиан се обляга назад и почуква с химикалка върху учебника си по математика. Усмивката му е напрегната — или не знае отговора, или пък го знае, обаче не може да повярва как някой може да бъде толкова глупав, че да задава подобни въпроси. Накрая изрича:

— Символизира безкрайността, сър. Обаче не коя и да е безкрайност. А от онзи вид, дето можеш да видиш само в черна дупка.

Улавя погледа ми и ми намига.

Майчице! Каква черна дупка само!

— Себастиан Кид е в курса ми по математика! — просъсквам на Уолт, когато се намърдвам зад него на опашката в училищния стол.

— За бога, Кари! — върти очи той. — Не и ти! Всички момичета в училище говорят за Себастиан Кид! Даже и Маги!

Топлото блюдо за днес е пица — същата онази пица, която нашата образователна система предлага от години наред. Пицата, която има вкус на картон и сигурно е плод на някаква изключително тайна училищна рецепта. Грабвам един поднос, после ябълка и парче лимонов пай с целувки. После отбелязвам:

— Ама нали Маги ходи с теб?

— И аз така си мислех.

Отнасяме подносите си на нашата обичайна маса. Фешъните се намират в другия край на стола, близо до автоматите за кафе и десерти. В качеството си на най-големи в даскало и ние би трябвало да сядаме до тях. Обаче двамата с Уолт отдавна бяхме стигнали до извода, че гимназията е като Индия — перфектният пример за кастовата система, и се бяхме заклели никога да не допринасяме за утвърждаването й, поради което никога не сменихме масата си. За нещастие, подобно на повечето протести срещу стадните инстинкти на човешката природа, и нашият си остава в общи линии незабелязан.

По едно време към нас се присъединява Мишката и двамата с Уолт започват да си говорят за латински — предмет, по който и двамата са по-добри от мен. А след това се появява и Маги. Маги и Мишката се разбират донякъде, обаче Мишката твърди, че не желае да се сближава твърде с нея, защото била прекалено емоционална. Според мен прекомерната емоционалност е интересно качество и разсейва хората от личните им проблеми. И в доказателство на това Маги всеки момент ще избухне в сълзи.

— Току-що бях привикана в кабинета на психоложката! Отново! Твърди, че пуловерът ми бил твърде перверзен!

— Възмутително! — припявам аз.

— Кажете сега, не смятате ли, че тази жена нарочно ми е взела мерника? — пита, като се настанява между Уолт и Мишката. — Заявих й, че в тази гимназия няма униформи и тя няма никакво право да ми казва какво да облека!

Мишката улавя погледа ми и се подхилва. Вероятно си спомня същото, което си спомням и аз — оня път, когато Маги я върнаха от сбирката на момичетата скаути, защото униформата й беше прекалено къса. Добре де, тогава бяхме на седем, но когато човек живее цяла вечност все в едно и също малко градче, помни подобни неща.

— А тя какво ти отвърна? — питам.

— Каза, че този път нямало да ме върне у дома, но ако пак ме видела с този пуловер, щяла да ме отстрани от занятия!

— Ама че кучка!

— Как може да ме дискриминира така заради един пуловер?!

— Може би трябва да изпратим подписка срещу нея до училищното настоятелство. Да поискаме да я уволнят — обажда се Мишката.

Сигурна съм, че не искаше да прозвучи саркастично, обаче си прозвуча точно така. И, както и можеше да се очаква, Маги избухва в сълзи и се втурва по посока на момичешката тоалетна.

Уолт ни оглежда последователно, след което заявява:

— И сега коя от вас, кучки, ще отиде при нея?

— Хей, ама аз какво казах! — изписква с невинен гласец Мишката.

— Нищо — въздъхва той. — И без това тези кризи са си през ден.

— Аз ще отида. — Отхапвам от ябълката си и хуквам след нея, като се стрелвам като фурия през летящите врати на стола.

И налитам директно на Себастиан Кид.

— Опа! — възкликва той. — Къде е пожарът?

— Извинявай — промърморвам и автоматично някаква невидима сила ме запраща назад във времето, когато бях само на дванайсет.

— Нали това е столът? — пита той, като сочи към летящите врати. Надниква през прозорчето и допълва: — Изглежда отвратително. Няма ли друго място извън кампуса, където човек може да похапне?

Извън кампуса ли? И откога гимназия „Касълбъри“ се сдоби с кампус? И той да не би да ме кани на обяд? Не, абсурд! Не и мен! Но пък много е вероятно да не помни, че вече сме се срещали.

— Нагоре по улицата продават хамбургери. Но дотам ще ти трябва кола.

— Имам си — отговаря той.

А после просто си стоим и се гледаме. Усещам, че покрай нас минават разни хора, но не ги виждам.

— Окей. Благодаря за информацията — казва накрая.

— Няма проблеми — кимвам и едва сега си спомням, че се бях запътила да спасявам Маги.

— До скоро! — махва той и се отдалечава.

Правило номер едно: защо винаги става така, че единствения път, в който някой готин пич те заговаря, приятелката ти е в криза?

Втурвам се в тоалетната и се провиквам:

— Маги, няма да повярваш какво стана! — Надниквам под вратите и зървам обувките й в кабинката в дъното. — Маги?

— Чувствам се ужасно унизена! — извива жално тя.

Правило номер две: унизените най-добри приятелки винаги имат предимство пред готините пичове.

— Маги, не трябва да позволяваш думите на хората да те разстройват толкова много! — Знам, че не й помагам особено, но баща ми повтаря това толкова често, че сега това е единственото, което мога да се сетя на прима виста.

— И как се прави това?

— Като възприемаш всички около теб като смешници. Хайде, Маги! Нали знаеш, че гимназията по принцип си е пълен абсурд?! След по-малко от година вече ще сме забравили, че сме били тук, и никога повече няма да видиш тези хора!

— Трябва ми една цигара! — простенва приятелката ми.

Вратата се отваря и в тоалетната връхлитат двете Джен.

Джен С. и Джен П. са мажоретки и част от групата на фешъните. Джен С. има права тъмна коса и изглежда като глупава сладурана. А Джен П. някога ми беше приятелка, в трети клас. Беше си съвсем свястна, докато не влязохме в гимназията и тя не реши да започне да се катери по социалната стълбица. Посвети две години на уроци по гимнастика, за да стане мажоретка, и дори по едно време ходеше с най-добрия приятел на Томи Брустър, който прилича в устата на кон. Сега не знам дали да я съжалявам, или да й се възхищавам за отчаяната решимост, с която гони мечтите си. Миналата година усилията й най-сетне се увенчаха с успех и тя бе официално приета в групата на фешъните, което ще рече, че оттогава почти не ме забелязва.

Но по някаква неизвестна причина днес очевидно е решила да забрави за принципите си, защото когато ме вижда, възкликва:

— Хей, здрасти!

Сякаш сме си все така най-добри приятелки.

— Здрасти! — отвръщам с равностойна доза фалшив ентусиазъм.