Наредих се на опашката, здраво стиснала „Консенсусът“ на майка ми до гърдите си. Главната библиотекарка госпожица Детутен, която познавах, откакто се помня, стоеше точно до писателката и й подаваше книгите за автографи. Мери Гордън Хауърд въздъхна раздразнено няколко пъти. Накрая се обърна към главната библиотекарка и промърмори:

— Нещастни, непросветени домакини!

В този момент пред мен бяха останали още само двама човека. „О, не! — прииска ми се да протестирам. — Това изобщо не е вярно!“ Прииска ми се също така да можех да й кажа за майка ми и как „Консенсусът“ бе променил живота й.

Госпожица Детутен се сви и се изчерви от неудобство. Точно тогава обаче вдигна очи и ме забеляза.

— Виж ти! Но това е Кари Брадшоу! — възкликна тя с малко прекалено сладникав глас, като че ли точно аз бях човекът, когото Мери Гордън Хауърд би желала да види.

Стиснах здраво книгата пред гърдите си. Нито едно мускулче по лицето ми не бе в състояние да се помръдне. Представях си как изглеждам в очите на другите — със скована челюст и устни, замръзнали в глупава, хрисима усмивка.

„Горгоната“, както вече бях започнала да мисля за писателката, погледна към мен, огледа ме от горе до долу, а после продължи да се подписва на книгите.

— Кари ще става писателка! — продължи да се разнежва главната библиотекарка. — Нали така, Кари?

Кимнах.

Това очевидно привлече вниманието на Горгоната. Тя остави химикалката си на масата и попита:

— И защо?

— Моля? — прошепнах, вече цялата плувнала в пот.

— Защо искаш да бъдеш писателка?

Погледнах към госпожица Детутен за помощ. Обаче тя изглеждаше точно толкова ужасена, колкото бях и аз.

— Аз… аз… не знам… — запелтечих.

— Ако не можеш да се сетиш за напълно основателна причина да направиш нещо, просто не го прави! — отсече Горгоната. — Става писател само онзи, който има какво да каже на света! И то трябва да бъде доста интересно! Така че, щом нямаш нищо за казване, по-добре не ставай писателка! Стани нещо полезно — например лекар.

— Благодаря ви — прошепнах.

Горгоната вдигна ръка за книгата на майка ми. За миг си представих как я дръпвам от нея и побягвам, но точно тогава бях прекалено уплашена, за да сторя каквото и да било. Горгоната надраска името си с остър, миниатюрен почерк.

— Благодаря ти за присъствието, Кари! — обади се главната библиотекарка, докато ми връщаха книгата.

Чувствах се прекалено безсилна, за да карам велосипед. Приседнах на бордюра, опитвайки се да изчеткам праха от егото си. Изчаках отровните вълни на срама да преминат през мен, а когато го направиха, аз се изправих с усещането, че съм изгубила посоката в живота си. После скокнах на колелото си и се прибрах у дома.

— Как мина? — прошепна майка ми по-късно, когато се събуди. Аз седях на стола до леглото й и държах ръката й. Майка ми винаги бе полагала големи грижи за ръцете си. Ако човек погледнеше само ръцете й, никога не би се досетил, че е толкова болна.

Свих рамене и отговорих:

— Нямаха книгата, която исках да взема.

— Е, може би следващия път — кимна майка ми.

Така и не казах на майка ми как съм ходила да се срещна с нейната любима писателка Мери Гордън Хауърд. Не й казах, че Мери Гордън Хауърд е подписала нейната книга. И естествено не й казах, че Мери Гордън Хауърд не е никаква феминистка. Как можеш да бъдеш феминистка, щом се отнасяш към останалите жени като с боклуци?! Значи не си никаква феминистка, а просто поредното гадно момиче от рода на Дона Ладона. Не разказах на никого за тази случка. Но тя си остана с мен подобно на ужасен побой, който си в състояние да изтикаш от ума си, но никога не успяваш да забравиш.

И до днес, сещайки се за нея, изпитвам лекичък срам. А исках Мери Гордън Хауърд да ме спаси!

Ала това беше много отдавна. Вече не съм онова момиче. И не е необходимо да се срамувам от каквото и да било. Обръщам се на другата страна и подпъхвам възглавницата под бузата си, мислейки си за срещата си със Себастиан.

И вече нямам нужда да бъда спасявана.

— Носят се слухове, че Дона Ладона ходи със Себастиан Кид — казва Лали, докато оправя очилата си за плуване.

Какво! Преструвам се, че оправям презрамките на банския си, докато се опитвам да се успокоя. А после изричам небрежно:

— Така ли? И откъде го чу?

— Казала на двете Джен и те сега го разправят наляво и надясно.

— Може просто да си измисля — отбелязвам, като опъвам крака.

— И защо да си измисля?

Заставам до нея на ръба на басейна и свивам рамене.

— Готови, скачайте! — командва треньорът Нипси.

И когато двете политаме напред, аз изненадващо се провиквам:

— Аз ходих на среща със Себастиан Кид!

Улавям шокираното й изражение, когато тялото й се гмурва във водата.

Водата е хладна, не повече от двайсет и пет градуса. Плувам една обиколка, обръщам се и когато виждам, че Лали ме настига, започвам следващата.

Лали е по-добра от мен в плуването, но аз пък съм по-добра в скоковете. Вече осем години двете сме в жестока конкуренция една с друга и една срещу друга. Ставали сме в четири сутринта, наливали сме се със странни отвари със сурови яйца и други работи, за да станем по-силни, прекарвали сме седмици наред по плувни лагери, правили сме си малки номера, измисляли сме си танци на победата, рисували сме лицата си в цветовете на училището. Треньори са ни крещели, майки са ни наказвали, хлапета са ревали заради нас. Години наред всички ни смятат за много лоша комбинация, но досега никой не е успял да ни раздели.

От нас се иска да направим изтощителен рунд от осем обиколки. На шестата обиколка Лали ме изпреварва и когато удрям стената, тя вече стои над мен, пълнеща с капки вода моя коридор.

— Страхотен начин да повдигнеш състезателния ни дух! — изрича, докато двете плясваме длани за поздрав.

— Само дето си е чистата истина — отбелязвам, грабвам хавлиената си кърпа и започвам да подсушавам косата си.

— Какво!

— Снощи. Дойде у дома. Ходихме на музей. А после ме покани на гости у тях и така нататък.

— Аха! — Тя свива крак и го придърпва към тялото си.

— И той е живял едно лято в Рим! И… — оглеждам се, за да съм сигурна, че никой не ни чува, — гризе ноктите си!

— Ясно, Брадли.

— Лали — прошепвам, — говоря ти напълно сериозно!

Тя прекратява с разтягането и ме поглежда. В продължение на няколко секунди като че ли ми се сърди. А после се ухилва и изтърсва:

— Стига, Кари! От къде на къде Себастиан Кид ще излиза точно с теб!

В продължение на няколко секунди двете застиваме в един от онези неловки моменти, когато приятелката ти е прекрачила границата и ти се питаш дали не предстои размяна на грозни думи. Ти ще кажеш нещо отвратително и отбранително. Тя ще каже нещо жестоко и болезнено. И ти ще се запиташ дали някога ще можете да си проговорите отново.

Но може би тя не е искала да те обиди. Затова й даваш още един шанс.

— Защо пък да не излиза? — контрирам, като се опитвам да звуча весело.

— Казах го само заради Дона Ладона! — разкайва се Лали. — Така де, ако той наистина ходи с нея, човек не би си помислил, че ще тръгне и с още някоя, нали така?

— Може пък да не ходи с нея — отбелязвам със свито сърце. Допреди няколко часа изгарях от нетърпение да разкажа на Лали всичко за нашата среща, да обсъдим всяка отделна думичка, която той каза, и всичко, което направи. Но сега не мога.

Ами ако наистина ходи с Дона Ладона? Ще изглеждам като пълна глупачка в очите на цялото даскало!

— Брадшоу! — изкрещява треньорът Нипси. — Какво, по дяволите, ти става днес? Веднага горе на дъската!

— Извинявай — промърморвам на Лали, сякаш вината за всичко това е моя. Грабвам хавлията си и се насочвам към трамплините.

— И дай всичко от себе си за срещата в четвъртък! — провиква се тренерът.