Казват, че през лятната ваканция може да се случи какво ли не.

Най-вече не.

Днес е първият ден от последната учебна година в гимназията и ако питате мен, все си е същата като миналата.

Както и най-добрата ми приятелка Лали.

— Не забравяй, Брадли! Тази година вече трябва да си хванем гаджета! — отбелязва тя, докато запалва двигателя на червения пикап, който наследи от един от по-големите си братя.

— Глупости — махвам с ръка и се намърдвам на седалката до нея. Миналата година също щяхме да си хващаме гаджета, ама нещо ни се размина. — Защо не вземем да се откажем засега от тази идея, а? — допълвам, докато подреждам учебниците си на задната седалка. Писмото го пъхвам в средата на учебника по биология, където повече няма да може да си развява байрака. — И без това вече познаваме всички момчета от даскало. И не ги харесваме. Или май си забравила?

— Може би не съвсем — казва Лали, докато включва скоростния лост на задна и поглежда през рамо. От всичките ми приятели Лали е най-добрият шофьор, защото баща й е ченге и настояваше тя да се научи да кара още на дванайсет години — за всеки случай.

— Чух, че имало някакъв нов — допълва тя.

— Е, и? — Последният, който се появи в училище, се оказа някакъв селяндур, който нито веднъж не си направи труда да си смени дрехите.

— Джен П. казва, че бил готин. В истинския смисъл на думата!

— Аха. — В шести клас Джен П. беше председател на фенклуба на Лийф Гарет. — Може. Ама ако е чак толкова готин, колкото казваш, значи Дона Ладона първа ще го прилапа!

— Има много странно име — казва Лали. — Себастиан нещо-си. Себастиан Литъл ли беше…

— Себастиан Кид1? — ахвам.

— Точно! — светват очите й и в този момент вкарва пикапа на паркинга пред гимназията. Спира и ме поглежда подозрително. — Ти познаваш ли го?

Замълчавам, докато се чудя какво да й отговоря.

Сграбчвам дръжката на вратата. Сърцето ми се качва чак в гърлото и се опасявам, че ако отворя уста, то ще изскочи.

Поклащам глава.

Вече минаваме през главния вход на гимназията, когато Лали забелязва ботушите ми — бели лачени ботуши, единият леко очукан отпред, обаче са автентични хипарски ботуши от седемдесетте! Имам усещането, че тези ботуши са водили много по-интересен живот от моя собствен.

— Брадли — присвива презрително очи Лали, — като твоя най-добра приятелка не мога да ти позволя да се появиш с подобни ботуши на първия ден от последната ни година!

— Много си закъсняла! — срязвам я безгрижно. — Пък и все някой трябва да пораздвижи това мъртвило тук!

— За нищо на света не се променяй! — отсича приятелката ми, свива ръката си като пистолет, целува пръста си, насочва го към мен и едва след това се запътва към шкафчето си.

— Късмет и на теб, ангелче! — отговарям аз. Да не се променям, значи. Ха! И да искам, няма да стане. Не и след писмото.

А то гласи:

Получих писмото миналия четвъртък. И оттогава го четох и препрочитах най-малко петнайсет пъти, просто за да се уверя, че съм го разбрала правилно. А после се сдухах. Не че се мисля за някой кой знае какъв талант, но поне веднъж в живота си се надявах да се окажа точно такъв.

На никого не казах за това писмо. Всъщност дори не бях казала ни никого, че съм кандидатствала за този семинар, включително и на баща ми. Той е завършил колежа „Браун“ и се надява аз също да вляза там. Смята, че от мен ще излезе добър учен. Ако пък чак толкова не ме бива за науката, в краен случай може да се насоча към биологията и да се занимавам с буболечки.

Точно в средата на коридора съм, когато зървам Синтия Вайънд и Томи Брустър, златната двойка на гимназия „Касълбъри“ Томи не го бива много в главата, обаче го бива в баскетбола — игра център в училищния отбор. Синтия е негова пълна противоположност — президент на випуска, председател на Организационния комитет за абитуриентския бал, виден член на Националното общество на честта, а до десетата си година вече бе спечелила всички възможни значки на момичетата скаути. Двамата с Томи ходят вече от три години. Старая се да не им обръщам внимание, но за съжаление по азбучен ред фамилията ми е точно преди тази на Томи, така че, ща не ща, съм длъжна да го търпя като съсед по шкафче и като съсед в актовата зала, което на практика означава, че цял ден съм залепена за него — а оттам, и за Синтия.

— И да не вземеш да ми правиш физиономии в актовата зала! — предупреждава го Синтия. — Надявам се да не си забравил, че този ден е изключително важен за мен! И да не забравиш за вечерята на татко в събота!

— Ама нали тогава е моето парти?! — извисява слаб гласец в протест Томи.

— Можеш да си направиш партито в петък вечер! — срязва го Синтия.

Някъде дълбоко в Синтия сигурно се крие и нормален човек, но дори и да има такъв, засега не съм имала възможността да го видя.

Дръпвам рязко вратичката на шкафчето си. Синтия внезапно вдига очи и ме забелязва. Томи ме поглежда безизразно, сякаш изобщо няма представа коя съм, обаче гаджето му е прекалено добре възпитано, за да се държи така.

— Здравей, Кари! — изрича сериозно тя, сякаш е на трийсет, а не на седемнайсет години.

Да не съм се променяла, а?! И как може човек да се промени в това невзрачно провинциално градче?!

— Добре дошли в училището на ада! — избоботва нечий глас зад мен.

Това е Уолт. Той е гадже на една от другите ми най-добри приятелки — Маги. Уолт и Маги ходят от две години, така че тримата на практика правим всичко заедно, което си е малко странно, като го изречеш, но Уолт си е такъв — той сякаш е едно от нас, момичетата.

— Уолт — изрича хладно Синтия. — Тъкмо ти си човекът, когото исках да видя!

— Ако смяташ, че ще можеш да ме насадиш в училищния съвет, дълбоко се лъжеш!

Сякаш въобще не е чула шегичката на Уолт, Синтия продължава:

— Става въпрос за Себастиан Кид. Той наистина ли се връща в „Касълбъри“?

О, пак ли! Нервните ми окончания светват като коледна елхичка.

— Поне така казва Дорийн — свива рамене Уолт, сякаш въобще не му пука. Дорийн е майката на Уолт и е педагогически съветник в нашата гимназия. Твърди, че знае всичко, и предава цялата си налична информация на Уолт — и добрата, и лошата, и напълно безпочвените клюки.

— Чух, че бил изритан от частното училище заради търговия с наркотици — продължава упорито Синтия. — Така че ако ще трябва да се разправяме с проблемен ученик, трябва да знам навреме!

— Не знам нищо за него — отвръща Уолт и я дарява с най-благата си фалшива усмивка. Той не може да търпи Синтия и Томи точно колкото мен.

— И какви наркотици по-точно? — подхвърлям небрежно, докато се отдалечаваме.

— Болкоуспокояващи май.

— О, като в „Долината на куклите“2 значи! — Това ми е най-любимата тайна книга, заедно с „ДСМ-III“, което по-скоро е миниатюрен наръчник за психическите заболявания. — И откъде, по дяволите, човек би могъл да се снабди с болкоуспокояващи в наши дни?

— Нямам представа, Кари — отговаря намръщено Уолт, очевидно вече изгубил интерес към темата. — Може би от майка му?

— Малко вероятно.

Опитвам се да прогоня от паметта си спомена за единствената си среща със Себастиан Кид, но той коварно продължава да се връща обратно в главата ми.