— Какво беше пък това? — просъсквам.

— Някаква пияна жена на средна възраст — свива рамене Себастиан.

— Но тя не може да промени възрастта си! — изтъквам.

— Вярно. Но няма нищо по-лошо от жена над определена възраст, която е прекалила с пиенето.

— Откъде ги учиш тези правила, ако мога да знам?

— Стига, Кари! Всички знаят, че жените са лоши пиячи!

— А мъжете са по-добри, така ли?

— Защо изобщо обсъждаме този въпрос?

— Защото най-вероятно смяташ, че жените не стават също така и за шофьори, и за учени, нали?

— Има и изключения — например приятелката ти Мишката.

Моля?

Лучената ни супа пристига, а разтопеното сирене отгоре още бълбука.

— Внимавай! — предупреждава той. — Много е горещо!

Въздъхвам, загребвам лъжица от лигавото сирене и започвам да духам. После отбелязвам:

— И все пак ми се иска някой ден да отида във Франция!

— Аз ще те заведа — изрича нехайно той, сякаш няма нищо по-естествено от това. — Може би още това лято.

А после се привежда напред и развълнувано започва да ми излага внезапния си план:

— Ще тръгнем от Париж. После ще хванем влака за Бордо — това е мястото, където правят най-хубавото вино. След това ще се насочим надолу, към Южна Франция — Кан, Сен Тропе…

В съзнанието ми автоматично изниква Айфеловата кула. Изискана лятна къща с гипсови орнаменти на някой хълм. Моторни лодки. Бикини. Очите на Себастиан — сериозни, мечтателни, вторачени в моите.

— Обичам те, Кари! — шепти той във въображението ми. — Ще се омъжиш ли за мен?

За това лято планирах да отида поне до Ню Йорк, но щом Себастиан държи да ме води във Франция, хубаво.

— Ехо!

— А? — Вдигам стреснато глава и виждам пред себе си руса жена с лента на главата и грозна усмивка, разкриваща венците й.

— Просто не можех да не ви попитам! — изписква тя. — Откъде купихте тази чанта?

— Извинете! — обръща се раздразнено Себастиан по посока на блондинката, грабва чантата ми от масата и я оставя на земята.

Жената отминава, а той поръчва още по едно питие. Но настроението вече не е същото и когато агнешките ни котлети пристигат, започваме да дъвчем в пълно мълчание.

— Хей — обаждам се по едно време, — знаеш ли, че сме като стара семейна двойка?

— В какъв смисъл? — пита безизразно той.

— Ами нали се сещаш? Вечеряме, без да си проговорим. Това е най-големият ми страх. Всеки път, когато зърна подобна двойка в някой ресторант, се натъжавам. Така де, в крайна сметка защо са си направили труда да излизат? Щом вече няма какво да си кажат, защо не си стоят у дома?

— Може би защото по ресторантите храната е по-добра.

— Много смешно. — Оставям вилицата си, внимателно изтривам устни и оглеждам заведението. — Себастиан, какво не е наред?

— По-скоро с теб какво не е наред?

— Нищо.

— Значи всичко е наред.

— Напротив, нещо не е наред.

— Просто се храня, ясно? Не мога ли да си изям агнешкия котлет, без непрекъснато да се заяждаш с мен?

Смръзвам се на мястото си. И постепенно се смалявам. Докато накрая ставам само пет сантиметра. Отварям широко очи, за да овладея примигването. За нищо на света не мога да си позволя да се разплача.

— Естествено — изричам спокойно.

Ние да не би да се караме? Как, за бога, стана това?

Отново се заемам с агнешкия си котлет, но по-скоро го човъркам, отколкото ям. Накрая оставям обратно вилицата и ножа си.

— Предавам се.

— Не ти харесва агнешкото ли?

— Не. Агнешкото е много хубаво. Но виждам, че ми се сърдиш за нещо.

— Не ти се сърдя.

— Определено така изглеждаш.

Сега е негов ред да остави приборите си.

— Защо момичетата винаги трябва да правят това? Защо непрекъснато питат: „Какво не е наред?“ Може би всичко си е наред. Може би човек просто иска да се нахрани спокойно.

— Прав си — изричам тихо и се изправям.

За момент той се паникьосва.

— Къде отиваш? — пита ококорен.

— До тоалетната.

Използвам тоалетната, измивам си ръцете и оглеждам внимателно лицето си в огледалото. Защо се държа така? Може би проблемът наистина е в мен.

И внезапно осъзнавам какъв е проблемът. Уплашена съм.

Ако нещо се случи и изгубя Себастиан, сигурно ще умра! А ако той размисли и се върне при Дона Ладона, ще умра два пъти!

На всичко отгоре утре вечер трябва да ходя на онази среща с Джордж. Исках да се измъкна от нея, обаче баща ми не ми позволи.

— Ще бъде крайно невъзпитано от твоя страна! — отбеляза.

— Но аз не го харесвам! — отвърнах и се нацупих като дете.

— Той е много приятен младеж и нямаш никаква причина да се държиш нелюбезно с него.

— Още по-нелюбезно би било да го подведа!

— Кари — изрече баща ми и въздъхна, — искам да внимаваш със Себастиан.

— Че какво му е лошото на Себастиан?

— Прекарваш доста време с него. А ние, бащите, усещаме тези неща — имам предвид, за другите мъже.

Тогава се ядосах и на баща ми. Но същевременно не събрах сили да откажа срещата с Джордж.

Ами ако Себастиан разбере за срещата ми с Джордж и скъса с мен?

Тогава ще убия баща ми. Определено ще го убия!

Защо винаги става така, че не аз контролирам живота си?!

Тъкмо се каня да се присегна към чантата си, когато осъзнавам, че не съм с нея. Тя се намира под масата, където Себастиан я скри. Поемам си дълбоко дъх. Заповядвам си да се стегна, да си лепна една хубава усмивка, да се върна там и да се правя, че всичко ми е наред.

Когато се връщам, виждам, че чиниите ни са отнесени.

— Е — започвам с престорена веселост.

— Искаш ли десерт? — пита Себастиан.

— А ти?

— Аз те попитах първи. Не можеш ли веднъж сама да вземеш едно решение?

— Разбира се. Тогава нека да хапнем и десерт! — Но защо всичко е толкова непоносимо? Китайските мъчения сигурно са далеч по-приятни от това тук.

— Два пъти чийзкейк — казва той на сервитьорката, като отново поръчва, без да се съобрази с желанията ми.

— Себастиан…

— Да? — Лицето му е мрачно като градоносен облак.

— Още ли ми се сърдиш?

— Виж какво, Кари. Посветих толкова време да планирам тази среща и да те доведа в един наистина изискан ресторант, а в знак на благодарност ти не преставаш да се заяждаш с мен!

— Какво? — подскачам. Този път наистина ме свари неподготвена.

— Имам чувството, че нищо не мога да направя като хората.

Застивам от ужас. Какво правя, за бога?

Той е прав, разбира се. Аз съм тази, която се държи идиотски и защо? Толкова ли ме е страх да не го изгубя, че сега се опитвам да го отблъсна, за да не му дам шанс да скъса с мен?

Та нали каза, че иска да ме води във Франция, за бога?! Какво повече мога да искам?

— Себастиан? — изричам тихичко.

— Да?

— Съжалявам.

— Няма нищо — потупва ръката ми той. — Всички допускаме грешки.

Кимвам и потъвам още по-надолу в стола си, но настроението на Себастиан изведнъж се оправя. Придърпва стола ми до неговия и без да се свени от пълния ресторант, ме целува.

— Цяла вечер очаквам да го направя! — прошепва.

— Аз също — промърморвам.

Или поне си мисля, че е така. Но след няколко секунди се отдръпвам от него. Все още съм малко сърдита и объркана. Но после отпивам още една глътка от мартинито си и с нея успешно натиквам гнева си надолу — изпращам го чак в краката си, където, надявам се, вече няма да ми причинява неприятности.

— Аууу! — възкликва Джордж.

— Какво? — питам, влизайки в кухнята. Джордж и баща ми си пийват джин с тоник като стари приятели.

— Чантата! — посочва той. — Великолепна е!

— Така ли?

Хммм. След свръхемоционалната среща със Себастиан, която завърши с усърдно натискане и мляскане в колата му, паркирана на нашата алея, докато баща ми не ми даде сигнал със запалване и изгасяне на външната лампа, последният човек, когото в момента искам да виждам, е Джордж.