— О! — Това е единственото, което мога да кажа, защото нямам никаква представа от изкуство. Защо не записах история на изкуството, когато имах такава възможност?!

Голяма загубенячка съм.

— Макс Ернст8 — продължава Себастиан. — Той е любимият ми художник. А твоят кой е?

— Питър Макс9? — Това е единственото име, което ми хрумва в момента.

— Много си смешна! — засмива се той.

Завежда ме в Музея по изкуствата „Уодсуърт“ в Хартфорд. Идвала съм тук милион пъти по ученически мероприятия, стиснала здраво потната ръка на някое друго хлапе, за да не се изгубим. Много мразех как ни тикаха насам-натам като говеда и как помощникът на учителката — задължително някоя майка — се престараваше в забележките. Къде беше Себастиан тогава, питам се аз, когато той хваща ръката ми.

Свеждам очи към преплетените ни пръсти и забелязвам нещо, което ме шокира.

Себастиан Кид си гризе ноктите?

— Хайде да вървим! — дръпва ме той. Спираме пред картина на момче и момиче, седнали на мраморна пейка пред някакво измислено езеро в планината. Себастиан е застанал точно зад мен, подпрял брадичка върху главата ми, обгърнал с ръце раменете ми. — Понякога си мечтая да можех да вляза в тази картина. Да затворя очи и да се събудя там. Бих останал завинаги в картината.

„Ами аз?!“ — пищи нечий гласец в главата ми. Незнайно защо, но решавам, че също искам да бъда включена в тази фантазия.

— Няма ли да ти стане скучно там?

— Не и ако ти дойдеш с мен!

Едва не припадам. Нали от момчетата не се очаква да говорят подобни неща? Или по-точно — очаква се, обаче те не ги говорят. Така де, кой все още изрича подобни думи?

Момче, което е лудо, страстно влюбено в теб. Момче, което вижда колко невероятна и удивителна си ти, макар да не си нито мажоретка, нито дори най-хубавото момиче в училище. Момче, което смята, че си красива такава, каквато си.

— Родителите ми са в Бостън — казва той. — Искаш ли да ми дойдеш на гости?

— Разбира се.

Бих отишла с него и на края на света.

Открай време съм смятала, че за човека можеш да съдиш по стаята му. Но в случая със Себастиан не е така. Стаята му прилича повече на гостна в стар английски пансион, отколкото на момчешка бърлога. Леглото е застлано с изящна завивка в черно и червено, ръчна изработка, а на стената виси старо корабно кормило. Никакви плакати, никакви снимки, никакви албуми, нито бейзболни ръкавици. Няма дори мръсен чорап на пода. Поглеждам през прозореца към изсъхналото поле пред нас, отвъд което се вижда яркожълтата тухлена постройка на старческия дом. Затварям очи и се опитвам да си представя, че съм със Себастиан в картината на Макс Ернст под лазурносиньото небе.

Сега, когато съм в стаята му — с него, наистина, — усещам, че мъничко ме е страх.

Себастиан ме хваща за ръка и ме отвежда до леглото му. Поставя ръце на раменете ми и ме целува.

Не мога да си поема дъх. Аз и Себастиан Кид. Наистина се случва!

След известно време той вдига глава и ме поглежда. Толкова е близо, че виждам миниатюрните тъмнозелени пръски около ирисите му. Толкова е близо, че дори бих могла да ги преброя.

— Хей — изрича внезапно, — ти така и не ме попита защо не съм се обадил толкова време!

— Трябваше ли да питам?

— Повечето момичета на твое място щяха да го направят.

— Е, може би аз не съм като повечето момичета. — Знам, че това звучи малко арогантно, но определено не възнамерявам да му признавам как съм прекарала последните две седмици във все по-нарастваща емоционална паника, как съм скачала в очакване всеки път, когато звънне телефонът, как съм го гледала скришом в клас, как съм си обещавала, че никога, ама никога повече няма да сторя нищо лошо на този свят, само и само той да ме заговори така, както говорихме онази нощ на покрива на плевнята… и как после съм се мразила заради глупостта и момичешкия си мелодраматизъм.

— Поне мисли ли малко за мен? — подпитва ме хитричко той.

О, боже! Това вече е подвеждащ въпрос! Ако му кажа „не“, ще се обиди. Ако кажа „да“, че му се сторя жалка.

— От време на време.

— Аз пък си мислех за теб.

— Тогава защо не ми се обади? — питам със закачлив гласец.

— Страхувах се.

— От мен? — Разсмивам се, обаче той е стряскащо сериозен.

— Страхувах се, че има опасност да се влюбя в теб. А точно сега не искам да се влюбвам в когото и да било.

— О! — увесвам нос.

— Е? — пита той, като прокарва пръст по челюстта ми.

Аха! Усмихвам се. Поредният му провокативен въпрос.

— Може би просто защото досега не си успял да срещнеш подходящото момиче — промърморвам.

Хитрецът свежда устни до ухото ми и прошепва:

— Надявах се да кажеш точно това!

Родителите ми се запознали в някаква библиотека.

След завършването на колежа майка ми започнала работа като библиотекарка. Баща ми отишъл да вземе някакви книги, видял майка ми и се влюбил.

След шест месеца се оженили.

Всички твърдят, че някога майка ми много приличала на Елизабет Тейлър, но в онези години са сравнявали всяко красиво момиче с Елизабет Тейлър. Както ще да е. Важното е, че като си мисля за срещата им, си представям Елизабет Тейлър как седи със смръщена физиономия зад огромно дъбово бюро. Баща ми — дългурест тип с очила и прилежно подстригана руса коса, се появява до бюрото, а майка ми/Елизабет Тейлър — се изправя, за да го обслужи. Облечена е в бухнала поличка с розови помпони.

Между другото, поличката все още си седи някъде на тавана, прибрана в някой чувал заедно с останалите дрехи на майка ми, в това число булчинската й рокля, обувките й за езда, балетните й пантофки и мегафонът от годините й на мажоретка, върху който е написано името й — Мими.

Почти никога не съм зървала майка си без изряден тоалет, перфектна прическа и идеален грим. За известно време дори шиеше сама дрехите си, както и голяма част от нашите. Приготвяше цели менюта от книгата на Джулия Чайлд. Украсяваше къщата ни с местни антични мебели, поддържаше най-красивата градина и най-хубавата коледна елха в целия град и продължаваше да ни изненадва с препълнени догоре великденски кошници много след времето, когато бяхме престанали да вярваме във Великденския заек.

Майка ми беше като всички останали майки, само че малко по-добра, защото смяташе, че да представиш дома и семейството си в най-добрата възможна светлина е едно от най-достойните занимания на света, и правеше всичко в живота ни да изглежда изключително лесно.

И макар че употребяваше парфюм „Уайт Шоулдърс“ и смяташе, че дънките са за селяните, тя беше и убедена привърженичка на онова ново движение, наречено феминизъм.

През лятната ми ваканция на първи за втори клас майка ми и нейните приятелки започнаха да четат „Консенсусът“ на Мери Гордън Хауърд. Това беше тежък роман, разнасян до клуба и обратно в огромни платнени торби, пълни с хавлиени кърпи, слънцезащитни кремове и мазила против ухапвания на насекоми. Всяка сутрин, докато се настаняваха на шезлонгите си около басейна, жените една след друга започваха да вадят „Консенсусът“ от чантите си. Все още помня корицата на тази книга — синьо море със самотна лодка, а около нея черно-бели колежански снимки на осем млади жени. На гърба имаше снимка на самата Мери Гордън Хауърд, направена в профил — жена с аристократична осанка, която с детското си съзнание оприличавах на Джордж Уошингтън, облечен в костюм от туид и перли.

— Стигна ли до онази част за песария? — прошепваше една жена на друга.

— Шшшшт! Още не съм! Не издавай какво става нататък!

— Мамо, какво е песарий10? — попитах аз.

— Не е нещо, за което ще ти се налага да се тревожиш, докато си дете.