Ужас! Провидънс е на връхчето на Кейп Код, което е най-малко на час път оттук. Май не трябваше да приемам тази покана. Потръпвам. Но после се сещам за Дона Ладона и Себастиан и за целия си останал скапан живот и си казвам: „Какво пък!!“ Цял живот се опитвам да бъда добра и докъде ме докара това?

Доникъде.

— Навита ли си? — крещи Ранди.

— Навита съм на всичко.

— Та значи този тип, Себастиан Кид, е танцувал с най-големия ти враг, така ли? — продължава да надвиква музиката Ранди.

— Да! — крещя и аз, за да ме чуят.

— И ни е видял! При Чъки! — крещи Уолт на Ранди.

— Може би той е този, който е гей! — пищя.

— Мисля, че го познавам този тип! — крещи Ранди и кима на Уолт. — Висок, руса коса, прилича на някой от онези задници от рекламите на Ралф Лорен.

— Същият! — пищя аз.

— Готин е — казва Ранди. — Но не е гей. Виждал съм го да взема под наем порно касети. Пада си най-много по яки бомби, такива неща.

Порно? Бомби? Но кой точно е Себастиан? Що за човек е?

— Супер! — крещя.

— Забрави за този кретен! — реве Ранди. — Само след няколко минути ще се запознаеш с двеста мъже, които буквално ще се влюбят в теб!

— Кари! — вика сестра ми Миси.

— Събуди се! — крещи в ухото ми сестра ми Дорит.

Простенвам. Пред затворените ми очи се въртят видения на въртящи се задници.

— Кари? Жива ли си?

— Мммнннннггг… — Преглъщам.

— Ох-ох-ох! — иронизира ме Дорит, когато отхвърлям завивките.

— Махай се! — Скачам от леглото, втурвам се в банята и започвам да драйфам.

Когато вдигам очи, Миси и Дорит стоят на прага. Устните на по-малката ми сестра са разкривени в злобна, триумфална усмивка, като онзи Гринч, който си мислеше, че е откраднал Коледата.

— Татко знае ли? — питам.

— Че се прибра в три посред нощ? Надали — шепне Миси.

— Не му казвайте! — предупреждавам и впивам очи в Дорит.

— Себастиан те чака долу — изрича с най-сладкия си гласец тя.

Какво!

Седнал е на масата в трапезарията, точно срещу баща ми.

— Ако приемем, че X е равно на минус Y до десета степен — тъкмо казва баща ми, като драска уравнението на гърба на един плик, — то тогава е повече от очевидно, че Z се превръща в случайно число. — И бутва плика към Себастиан, който го поглежда учтиво.

— Здравейте! — изричам тихо и помахвам с ръка.

— Добро утро — казва баща ми. Излъчването му подсказва, че първоначално е мислел да ми постави въпроса за неугледния ми външен вид, но като че ли уравнението е взело превес. — Виждаш ли, Себастиан? — продължава да почуква с молива си той върху въпросния X. — Опасността тук е от степенуването на X…

Шмугвам се покрай тях в кухнята, където изравям от шкафа един древен буркан разтворимо кафе, изсипвам половината от него в огромна чаша и зачаквам водата да заври. Сещам се за израза „гледаният чайник никога не завира“, но си знам, че това изобщо не е вярно. С прилагането на подходящото количество топлина водата в крайна сметка ще заври, независимо от това дали някой я гледа или не. Което някак си ми се струва странно съотносимо към настоящата ситуация. Или може би просто мозъкът ми вече завира.

Отнасям чашата си с кафе в трапезарията. Установявам, че баща ми е преминал от висшата математика към разпит на Себастиан относно неговото бъдеще.

— Та в кой колеж каза, че ще ходиш? — пита, а в гласа му се долавя напрежение — доказателство, че Себастиан не е успял да го впечатли с познанията си за степенуването на целите числа.

— Не съм казвал — усмихва се мазно Себастиан и потупва собственически крака ми — жест, който със сигурност ще побърка баща ми. Стискам ръката му, за да го накарам да спре. — Просто реших да си почина една година — продължава той. — Да обиколя света. Да отскоча до Хималаите, такива неща.

Баща ми го поглежда крайно скептично, а аз отпивам от кафето си. Все още е твърде горещо и прилича по-скоро на тиня, отколкото на истинско кафе.

— Все още не съм готов да вляза в системата — продължава Себастиан, като че ли това е достатъчно, за да обясни тоталната му липса на амбиции.

— В такъв случай вероятно разполагаш с някакви пари.

— Татко! — възкликвам възмутено.

— Няма нищо. Така е, наистина. Баба ми почина и остави цялото си имение на мен и сестра ми.

— Аха — кимва баща ми. — Схванах. Просто си младеж с голям късмет. И предполагам, че ако попаднеш в някакви неприятности, винаги успяваш да се измъкнеш от тях.

— За последното не знам, сър — отговаря учтиво Себастиан, — но за късмета сте прав. — Поглежда ме и поставя ръка върху моята. — Защото имах голям късмет, че срещнах дъщеря ви!

Предполагам, че от това излияние би трябвало да се почувствам поласкана. Но единственото, което чувствам, е, че пак ми се драйфа. Каква игра играе той пък сега?

Баща ми ме поглежда многозначително, с което ми подсказва, че някак си не вярва много на този тип, но единственият начин, по който успявам да реагирам, е да го даря с болнава усмивка.

— Та така! — отсича Себастиан и потърква ръце. — Питах се дали не искаш да отидем да се попързаляме на езерото?

Да се пързаляме на езерото ли?

— Хайде, изпивай си кафето по-бързо! — Изправя се и стиска ръката на баща ми. — Приятно ми беше да си поговорим, господин Брадшоу.

— На мен още повече! — кимва баща ми. Веднага разбирам, че той няма представа как да тълкува това момче, защото единственото, което прави, е да го потупа по рамото.

Мъжете са големи чудаци.

Аз ли трябва да започна този разговор или той? Или ще се преструваме, че снощи нищо не се е случило?

— Как е Дона Ладона? Смяташ ли, че би могъл да я убедиш да ми върне дрехите?

Внезапността на атаката ми го стряска. Едната му кънка се пъхва под него и за момент той едва не пада на пързалката.

— Ха! Ти ми говориш!

Той оправя баланса си и двамата продължаваме напред в пълно мълчание, докато аз обмислям чутото.

Значи аз съм виновна, така ли?

Че какво съм направила? Спускам шапката над ушите си и в този момент покрай нас профучава момче с хокейни кънки, сякаш изобщо не забелязва другите десетина човека, които се пързалят на езерото. Себастиан грабва хлапето за раменете точно в момента, в който то се кани да се блъсне в нас, и го бутва в противоположната посока.

— Внимавай! — извиква предупредително.

— Ти внимавай! — озъбва му се хлапето.

Аз се оттеглям встрани, където около участък с опасен лед са поставени няколко предупредителни конуса. По ръбовете на дупката се плиска черна вода.

— Ти беше тази, която изчезна снощи! — изтъква след малко Себастиан с неподправено самодоволство в гласа.

Аз го поглеждам наполовина ядосано, наполовина озадачено.

— Търсих те навсякъде. А после Лали ми каза, че си си тръгнала. — Честна дума, Кари — клати глава той, — това беше изключително невъзпитано от твоя страна!

— А от твоя, да танцуваш с Дона Ладона, не беше, така ли?

— Просто един танц. Нали точно това правят хората на дансинга? Танцуват. — Вади пакет цигари от вътрешния джоб на коженото си яке.

— Така ли? Обаче не танцуват с най-големите врагове на приятелките си! Които освен това са им откраднали и дрехите!

— Кари — изрича търпеливо той, — Дона Ладона не ти е откраднала дрехите.

— Тогава кой?

— Лали.

— Какво!

— След като ти си тръгна, с Лали си поговорихме надълго и нашироко. — Хваща цигарата между палеца и показалеца си и я запалва. — Просто е искала да се пошегува.

Внезапно усещам, че главата ми се замайва. Или по-точно — че се замайва още повече, тъй като засега студеният въздух не успя да допринесе с нищо за облекчаване на махмурлука ми.

— Само не се ядосвай! Страхувала се да ти каже, защото ти си го направила на голям въпрос. Заявих й, че аз ще ти кажа, а тя ме помоли да не го правя, защото си щяла да се ядосаш. — Прави пауза, дръпва още няколко пъти от цигарата, а после бръсва фаса в кръпката черна вода, където той изсъсква като дефектен фойерверк и се гмурва бързо под леда. — И двамата знаем колко си чувствителна.