— Това като че ли означава, че аз също трябва да си тръгвам — въздъхва Уолт.

— Теб ще те оставя първи — казва Маги. — Ще вземем и Питър. Той живее съвсем близо до нас.

Всички се намърдваме в съответното си превозно средство. Аз умирам да разкажа на Лали за срещата си със знаменития Себастиан Кид, но преди да съм успяла да изрека и думица, приятелката ми обявява, че е „малко бясна на Мишката“.

— Защо? — втрещявам се аз.

— Заради онова, което каза! Че онзи тип Себастиан Кид бил танцувам с теб, а не с мен. Тя не видя ли, че той танцуваше и с двете ни?!

Правило номер пет: винаги се съгласявай с приятелките си, дори и това да е за твоя сметка, само и само да не ги разстройваш.

— Така е — кимвам, вътрешно мразейки се. — Той наистина танцуваше и с двете ни.

— Освен това от къде на къде ще танцува с теб, ако мога да знам?! — продължава Лали, вече набрала скорост. — Особено, след като се появи с Дона Ладона!

— Нямам представа.

Но точно тогава си спомням думите на Мишката. Защо пък да не танцува с мен?! Да не би да съм толкова грозна? Не мисля! Може пък той да ме възприема като умна, интересна и забавна. Нещо като Елизабет Бенет в „Гордост и предразсъдъци“6.

Разравям чантата си и откривам една от цигарите на Маги. Запалвам я, дръпвам си лекичко и издишвам дима през прозореца.

— Ха! — изричам на глас без никаква конкретна причина.

И преди съм имала гаджета, но ако трябва да бъда честна, всички до едно се оказаха разочарования.

Не че са били кой знае колко лоши. Грешката си беше изцяло моя. Просто аз си падам малко сноб, когато се стигне до момчета.

До този момент най-големият ми проблем с момчетата, с които съм излизала, бе, че не бяха особено умни. И накрая се стигаше до момент, в който започвах да се мразя, че си губя времето с тях. Плашех се. Плашех се от необходимостта, да се преструвам, че съм някоя, която не съм. Разбирах, че това става много лесно, което пък ме накара да осъзная, че точно така постъпват и повечето от останалите момичета — преструват се. Ако си момиче, можеш да започнеш да се преструваш още от гимназията, а после ще продължиш по навик да се преструваш и през целия си живот, докато накрая не експлодираш и не претърпиш нервен срив, както вече се случи с няколко майки в градчето ни. Съвсем изневиделица нещо ти прищраква и в продължение на три години не се надигаш от леглото.

Извинявайте, отклонявам се от темата. Та така — момчетата. Имах двама по-сериозни: Сам, който беше идиот, и Дъг, който беше от баскетболния отбор. От двамата повече харесвах Сам. Бих могла дори да го обикна, но си знаех, че няма да продължи дълго. Сам беше красив, но невероятно тъп. Ходеше на часове по дърводелство — предмет, за чието съществувание изобщо не подозирах, докато не ми подари дървена кутия, която изработил за Свети Валентин. Въпреки тоталната му липса на интелект — а може би, и което е още по-тревожно, точно заради нея, — когато бях заедно с него, ми се струваше толкова привлекателен, че имах чувството, че главата ми ще се пръсне. Ходех у тях след училище и двамата висяхме в мазето с по-големите му братя и слушахме „Тъмната страна на луната“, докато те си подаваха един на друг един джойнт. После двамата със Сам се качвахме в стаята му и оставахме там с часове. През половината от времето се притеснявах, че не трябва да бъда там, че губя ценно време, занимавайки се с нещо, което не би довело до нищо сериозно (с други думи, не използвах времето си „конструктивно“, както би се изразил баща ми). Но, от друга страна, ми беше толкова приятно, че нямах сили да си тръгна. Разумът ми ми казваше да стана, да се прибера вкъщи, да уча, да пиша разкази, да напредвам в живота, а тялото ми се чувстваше като някое безгръбначно морско създание, неспособно да се движи по сушата. Не си спомням дори да сме водили някакви особени разговори. Просто непрекъснато се целувахме и докосвахме, затворени в някакъв сапунен мехур на времето, което няма никаква връзка с реалния живот.

А после баща ми заведе мен и сестрите ми за две седмици на образователно пътешествие до Аляска и се запознах с Райън, който беше висок и безупречен и щеше да ходи в университета „Дюк“, и аз се влюбих в него. Когато се върнахме в Касълбъри, почти не поглеждах към Сам. Той непрекъснато ме питаше дали не съм срещнала някой друг, обаче аз, нали съм си страхливка, му казах, че не е така — което си беше отчасти вярно, защото Райън живееше в Колорадо и аз си знаех, че никога повече няма да го видя. Въпреки това сапуненият мехур на Сам вече беше пукнат и оттогава нататък той ми приличаше на малка локвичка течен сапун. Така е с всички балони — малко въздух и сапун. Толкова с чудесата на добрата химия.

При лошата химия обаче не получаваш дори сапунен мехур. Ако искате пример за това — аз и Дъг. По-лоша химия от тази, здраве да е.

Дъг беше с една година по-голям от мен, което ще рече, че когато аз бях заек, той беше във втори курс. Беше един от тузарите — баскетболист, приятел на Томи Брустър и Дона Ладона и въобще на цялата тайфа на фешъните. Точно като тях, и той не беше особено умен. От друга страна, не беше чак толкова красив, че всички момичета да лудеят по него, но достатъчно красив за гадже. Единственото гадно нещо в него бяха пъпките. Нямаше много, само една-две, обаче те като че ли вечно стояха в средата на жизнения си цикъл. Обаче и аз не бях идеална. Знаех, че ако искам да имам гадже, ще ми се наложи да си затворя очите за един-два недостатъка.

Запозна ни Джен П. И както можеше да се очаква, още в края на седмицата той се дотътри до шкафчето ми и попита дали искам да изляза с него на танци.

Нищо лошо. Дъг ме взе с малка бяла кола, която била на майка му. Съдейки по колата, не ми беше никак трудно да си представя майка му — изнервена жена с бледа кожа и стегнати къдрици, истински срам за сина си. От тази мисъл малко се сдухах, обаче после си казах, че съм длъжна да довърша експеримента. По време на танците висях повече с двете Джен, Дона Ладона и няколко от по-големите момичета, които до една стояха леко разкрачени предизвикателно, и аз стоях по същия начин и се преструвах, че не ме е срам.

— От горния край на Мот стрийт се открива страхотна гледка — каза Дъг след танците.

— Там не е ли също и къщата с призраците?

— Да не би да вярваш в призраци?

— Разбира се. Защо, ти не вярваш ли?

— Глупости! — махна с ръка Дъг. — Че аз дори не вярвам в бог! Това са женски простотии!

Заклех се, че няма да бъда чак дотолкова жена.

От горния край на Мот стрийт действително се откриваше хубава гледка — към ябълковите градини и дори към светлините на Хартфорд. Дъг наду радиото, после сложи ръка под брадичката ми, обърна ми главата и ме целуна.

Не беше кой знае колко зле, обаче нямаше страст. Когато после каза, че се целувам добре, бях доста изненадана. А после добави:

— Сигурно го правиш непрекъснато.

— Точно обратното. Много рядко.

— Сериозно? — попита той.

— Сериозно — отговорих аз.

— Щото не ща да излизам с кифла, с която всички останали са се въргаляли.

— Всъщност не съм се въргаляла с абсолютно никого! — провикнах се възмутено. Ама този човек луд ли е, какво? Не знае ли нищо за мен?

Около нас започнаха да се подреждат още коли, а ние продължихме да си пробваме късмета. Вечерта започна да ме потиска. Значи това било то — това била тя срещата във фешън стил. Да си седиш в кола, обграден от други коли, където всички си пробват късмета, за да проверят докъде могат да стигнат, сякаш това беше някакво ключово изискване. Започнах да се питам дали и на другите им е толкова неприятно, колкото и на мен.

Обаче после започнах да ходя на мачовете на Дъг, а след училище — и в къщата му, въпреки че имаше стотици други неща, които ми се искаше да правя, като например да си лежа вкъщи и да си чета любовни романи. Къщата му беше точно толкова потискаща, колкото си я представях — миниатюрна къщичка на миниатюрна уличка (Мейпъл Лейн), която би могла да бъде от което и да е провинциално градче на Съединените щати. Предполагам, че ако бях наистина влюбена в Дъг, нямаше да има никакво значение. Но ако наистина бях влюбена в Дъг, щеше да бъде още по-лошо, защото щях да се оглеждам със свито сърце, давайки си сметка, че това ще бъде животът ми оттук нататък и това ще бъде краят на всичките ми мечти.