Но вместо да му кажа: „Дъг, просто не искам да те виждам повече“, аз упорито продължавах да излизам с него.

Случи се след едни други танци. До този момент почти не бях позволявала на Дъг да стигне до трета база, така че този път той очевидно беше решил, че е крайно време да ме постави на място. Планът беше да бъдем с една друга двойка — Дона Ладона и едно момче на име Рой, което беше капитан на баскетболния отбор. Те бяха на предната седалка, ние — на задната. Щяхме да ходим на място, където никога нямаше да ни хванат, място, където никой не би могъл да ни открие — в едно гробище.

— Надявам се, че вече не вярваш в призраци — каза Дъг и стисна крака ми. — Но ако вярваш, значи знаеш, че ще ни гледат!

Предпочетох да не казвам нищо. Изучавах профила на Дона Ладона. Косата й представляваше истинска вихрушка от бял захарен памук. Мислех си, че прилича на Мерилин Монро. Щеше ми се и аз да приличам на Мерилин Монро. А и Мерилин Монро със сигурност щеше да знае какво да прави в подобна идиотска ситуация.

Но когато Дъг смъкна ципа на панталоните си и се опита да ми натисне главата надолу, чашата ми преля. Веднага излязох от колата. Единствената дума, която се въртеше в съзнанието ми, беше „маскарад“. Всичко е маскарад. И тази дума като че ли перфектно обобщаваше всички проблеми между половете.

Тогава бях прекалено бясна, за да изпитам страх. Тръгнах по тясната алея, която се виеше между надгробните камъни. Може и да вярвах в призраци, но не се страхувах от тях. Тревожеха ме хората. Защо не можех да бъда като всички останали момичета и да дам на Дъг онова, което искаше? Представих си се като надуваема кукла, а после една ръка се спусна отгоре ми и започна да стиска и да стиска, докато накрая куклата не издиша между пръстите, превръщайки се в непотребен парцал.

За да се разсея от мрачните си мисли, започнах да чета надписите по надгробните камъни. Гробовете се оказаха доста стари, някои на повече от сто години. После започнах да търся един конкретен вид гроб. Знаех, че това е много зловещо, но и аз бях в такова настроение. И не след дълго открих, каквото търсех: „Джебедая Уилтън, 4 месеца, 1888 г.“ Представих си майката на Джебедая и болката, която е изпитвала, докато е поставяла малкото си бебче в земята. Бях сигурна, че тази болка е по-непоносима, отколкото болката при раждането. Паднах на колене, закрих лицето си с ръце и се разревах.

Сигурно първоначално Дъг си е мислел, че ще се върна, затова не е тръгнал веднага да ме търси. Но после колата спря зад мен, вратата се отвори и Дъг изкрещя:

— Влизай вътре!

— Не!

— Кучка — отбеляза Рой.

— Влизай в колата! — заповяда Дона Ладона. — Престани да правиш сцени. Да не би да искаш да ни докараш ченгетата?!

Влязох в колата.

— Виждаш ли? — обърна се Дона Ладона към Дъг. — Казах ти, че няма никакъв смисъл!

— Не възнамерявам да правя секс с някого, само и само да ви впечатля! — отсякох.

— Уха! Тази наистина е голяма кучка! — отбеляза Рой.

— Не съм кучка! — срязах го аз. — Просто жена, която има собствено мнение!

— Ти да си жена? — изхили се подигравателно Дъг. — Това е голяма смешка!

Знаех, че тогава трябваше да се почувствам засрамена, обаче бях толкова щастлива, че всичко свърши, че не се сетих за това. И изобщо не ми пукаше за нищо друго. Бях сигурна, че Дъг никога повече няма да ми се обади, за да ме покани на среща.

Обаче той се обади. Още в понеделник сутрин го заварих да ме чака пред шкафчето ми.

— Трябва да говоря с теб — каза.

— Че говори, кой те спира!

— Не сега. После.

— Заета съм.

— Ти си много превзета! — просъска той. — Фригидна си! — Когато аз не му отговорих, той продължи със зловещ тон: — Но няма нищо. Аз знам много добре какво не ти е наред. Разбирам!

— Браво! — казах аз.

— След училище ще дойда у вас.

— Няма да дойдеш!

— Не ми казвай какво да правя! — отсече той и се престори, че завърта топка на пръста си. — Не си ми майка! — Хвърли въображаемата си топка във въображаемия си кош и се отдалечи.

И този следобед действително дойде у дома. Вдигнах глава от пишещата машина и зърнах жалката бяла колица да приближава бавно по алеята пред къщата ни, подобно на мишка, предпазливо приближаваща парче сиренце.

Последната музикална фраза от Стравински беше претупана набързо, а малко след това леките стъпки на Миси се втурнаха надолу по стълбите.

— Кари! — провикна се сестра ми отдолу. — Някой те търси!

— Кажи му, че ме няма!

— Това е Дъг!

— Хайде да се разходим с колата — каза Дъг.

— Не мога — отвърнах. — Заета съм.

— Слушай какво, не можеш да постъпваш така с мен! — Вече го беше обърнал на молба и аз започвах да го съжалявам. — Длъжница си ми! Освен това е само една разходка с кола!

— Окей — омекнах аз. Мислех си, че наистина съм му длъжница, задето го унизих пред приятелите му.

— Виж какво — казах, когато вече бяхме в колата му и отивахме към неговата къща. — Съжалявам за онази вечер. Просто аз…

— О, знам! Не си готова — каза Дъг. — Разбирам. След всичко, което си преживяла.

— Не, не е това. — Знаех, че това няма нищо общо със смъртта на майка ми. Обаче не можех да събера сили да кажа истината на Дъг — че нежеланието ми се дължи на факта, че изобщо не го намирам за привлекателен.

— Няма нищо — каза той. — Прощавам ти. Ще ти дам шанс да ми се реваншираш.

— Ха! — изрекох кратко, надявайки се, че той се шегува.

Дъг подмина къщата си и продължи напред, към черния път, който отвеждаше към реката. Между неговата тъжна уличка и реката се простираха километри кални полета, изоставени през ноември. Започна да ме хваща страх.

— Дъг, спри!

— Защо? Трябва да поговорим!

Тогава разбрах защо мъжете толкова мразят тази фраза — „Трябва да поговорим“. Прилоша ми от грозни предчувствия.

— Къде отиваме? Там няма нищо!

— Напротив, там е Дървото пистолет — отвърна той.

Дървото пистолет беше чак до реката и беше кръстено така, защото една светкавица го беше сцепила така, че бе заприличало на пистолет. Започнах да пресмятам шансовете си за бягство. Ако стигнем чак до реката, бих могла да скоча от колата и да побягна по пътеката между дърветата. Дъг не би могъл да ме последва с колата, но със сигурност щеше да ме настигне пеша. И тогава какво ще направи? Ще ме изнасили? Като нищо може да ме изнасили, а след това дори да ме убие. Обаче аз не исках да отдавам девствеността си на Дъг Хаскел и не по този начин! Реших, че ако смята да ме изнасилва, първо ще трябва да ме убие.

Но може пък наистина да иска само да поговорим.

— Слушай, Дъг, аз наистина много съжалявам за онази вечер!

— Сериозно?

— Разбира се. Просто не исках да правя секс в кола с други хора. Някак си е гадно.

Вече бяхме на около половин километър от цивилизацията.

— Да бе. Мисля, че те разбирам. Обаче нали Рой е капитан на нашия отбор и…

— Рой е отвратителен! Казвам ти съвсем сериозно, Дъг, ти си много по-добър от него! Той е истински мръсник!

— И един от най-добрите ми приятели.

— Би трябвало теб да изберат за капитан на баскетболния отбор! Така де, ти си много по-висок и далеч по-красив от него! И по-умен! Ако искаш да знаеш мнението ми, смятам, че Рой просто те използва, при това по най-долния начин!

— Така ли смяташ? — Той измести поглед от пътя и се обърна към мен. Пътят ставаше все по-неравен, предназначен за трактори, а не за коли, така че Дъг беше принуден да намали скоростта.

— Ама, разбира се! — излъгах, без да ми мигне окото. — Всички го знаят! И всички казват, че ти си по-добър баскетболист от Рой!

— Така си е.

— Освен това… — Хвърлих тайничко поглед на скоростомера. Трийсет километра в час. Колата подскачаше като стар бик. Ако смятах да бягам, сега беше моментът. — Освен това наистина трябва да се прибирам у дома! — Смъкнах прозореца и студеният въздух ме удари в лицето като шамар. — Цялата кола е покрита с кал. Майка ти ще те убие!