Когато с Джордж приключваме разговора, аз слизам долу, за да се изправя очи в очи с баща си.

— Да не би отсега нататък да възнамеряваш да подслушваш всеки мой телефонен разговор?

— Съжалявам, Кари, но отговорът ми е „да“. Освен това аз не подслушвам, а контролирам.

— Супер! — възкликвам саркастично.

— И ако си въобразяваш, че отново ще излизаш на срещи със Себастиан, забрави! — допълва. — Не желая да виждам това дребно копеленце на по-малко от двайсет метра от къщата си!

— Ама татко…

— Без възражения, Кари!

— Ама той ми е гадже!

— Гадже или не, така стоят нещата! — отсича, без въобще да обръща внимание на нещастието ми. — Никакви момчета! И това включва и Себастиан!

— Какво е това тук? Алкатраз ли?

Баща ми не казва нищо. Бррр!

Гневът ми е като някакъв рудиментарен, едноклетъчен звяр, експлодиращ вирус от ярост, който парализира рационалното мислене и не ми позволява да разсъждавам за нищо друго, освен за едно…

— Хлапенце, ще те убия! — изпищявам и се втурвам на горния етаж в стаята на Дорит. Скачам върху нея, обаче тя вече е подготвена — вдигнала е отбранително крака. Знам, че някъде по белия свят, в съвършените семейства сестрите не се бият. Обаче ние не сме от тях. Едно време се биехме с повод и без повод, ритахме се и си извивахме ръцете, гонехме се една друга с лопати и гребла, заключвахме се една друга в колата или в къщата, събаряхме се една друга от дърветата, криехме се по килерите или под леглата и се разхождахме една на друга по главите като зайци. — Ще те убия! — пищя отново и захлупвам възглавницата върху главата й, а в това време Дорит ме сритва в слабините.

Аз правя опит да натисна главата й с възглавницата, обаче тя се гърчи и се измъква, приземявайки се на пода. После става и се опитва да ми скочи на гърба. Аз се опитвам да се отръскам от нея, обаче тя се държи здраво. Опитвам се да се изправя и двете се претъркулваме. Приземяваме се на леглото, аз върху нея.

А после всички шибани емоции ни заливат и ние избухваме в истеричен смях. След което аз промърморвам:

— Не е смешно! — От очите ми се стичат сълзи. — Ти съсипа живота ми. Заслужаваш да умреш!

— Какво става тук? — появява се на вратата и Миси. Дорит я посочва, в което наистина няма нищо смешно, но в тази напрегната обстановка е напълно достатъчно, за да ни накара да избухнем в поредната порция истеричен смях. — Престанете да се хилите като идиотки! — кори ни сестра ни. — Току-що говорих с татко. Смята да изпрати Дорит в поправително училище.

— А ще трябва ли да нося униформа? — залива се Дорит от смях.

— Слушай какво, този път татко е много сериозен — отбелязва смръщено Миси. — Казва, че въобще не се шегува. И че ние сме я загазили много яко. Всичките. Оттук нататък ни е забранено дори да си имаме гаджета!

— Ще живеем в детския Алкатраз — отбелязвам унило.

— Ха! — махва нехайно с ръка най-малката ни сестра. Става от леглото, поглежда се в огледалото, започва да навива на пръста си един син кичур коса и накрая отсича злобно: — Ще му мине! На татко винаги му минава!

— Дорит…

— Даже не знам защо точно той остана жив! — продължава тя. — Защото ако някой трябваше да умре, това трябваше да бъде той! Той, а не мама! Мама трябваше да бъде жива! — И поглежда предизвикателно шокираните ни лица. Всъщност това са неща, които и ние сме си мислили, но никога не сме изказвали на глас.

— Въобще не ми пука, че може да ме прати в поправително училище! — тръсва предизвикателно глава тя. — Всичко друго е за предпочитане пред тази отвратителна къща и още по-отвратителното ми семейство!

Пред къщата ни се разнася звук на клаксон. „Моля те, господи, дано да е Мишката!“ — казвам си аз.

Миси, Дорит, баща ни и моя милост сме събрани около масата и се преструваме, че вечеряме в безуспешен опит да възвърнем нормалността в семейството си. При звука на въпросния клаксон баща ми става от масата, приближава се до прозореца, дръпва завесата и надниква навън.

— Да, Робърта е — потвърждава.

Аз скачам като стрела от стола си и автоматично грабвам якето и чантата от мама с изрисуваното ми име отпред, които стоят в готовност.

— Не бързай толкова! — подема татко, а Дорит върти очи. — Трябва да преговорим всичко още веднъж! Така. Значи отиваш да гледаш „Колко е важно да бъдеш сериозен“15 в театъра на Хартфорд. През антракта ми се обаждаш. И в единайсет часа се прибираш.

— В единайсет и нещо! — повтарям за кой ли път аз, докато пъхам ръце в ръкавите на якето си.

— Да знаеш, че ще те чакам! — повтаря за кой ли път той, като поглежда към сестрите ми. Двете са свели глави и се преструват, че се хранят, и най-вече — че нямат никаква представа къде всъщност отивам.

— Разбира се, татко — кимвам и увивам старата кожа от норка на баба ми около врата си. В нормални случаи надали бих си я сложила, обаче реших, че когато човек отива на театър, си слага точно такива неща, а съм длъжна да бъда вярна на ролята си докрай.

После тръгвам бързо към колата на Мишката, имайки усещането, че гърбът ми е мишена.

Да, излъгах. Но не за всичко. Двете с Мишката наистина отиваме на шоу, само че не в театъра. Имаме среща с Лали и Себастиан за концерта на „Ацтеките Двойната стъпка“. Не точно така си представях първата ни среща със Себастиан след раздялата по Коледа, но няма значение. Всяка молекула в тялото ми пулсира в очакване да го види.

Топлият въздух от гремлина ме удря в лицето, когато отварям вратата на колата. Мишката ме поглежда триумфално, а аз през това време чинно си слагам колана, защото знам, че баща ми ме гледа.

— Някакви проблеми? — пита приятелката ми.

— Не. Той не подозира нищичко. — И когато най-сетне успяваме да се измъкнем от нашия двор, в безопасността на магистралата, аз се разсмивам. Замаяна съм от вълнение. Притеснено проверявам състоянието на червилото си в огледалцето пред мен. — Направо не мога да повярвам, че успяхме! — пищя. — Мишке, ти си върхът!

— Че за какво са приятелите?! — отбелязва тя.

Аз се облягам назад, ухилена като луда.

Когато вчера Себастиан се обади в три следобед и баща ми му каза, че не съм на разположение, нещата в дома на семейство Брадли взеха доста грозен обрат. Аз започнах да пищя и заплаших, че ще си оскубя косата. Не че това промени нещата, разбира се. Баща ми изключи всички телефони и се барикадира в своята стая. После със сестрите ми започнахме да обмисляме план как да откраднем колата, обаче се оказа, че баща ни ни беше надхитрил и този път — беше скрил ключовете. Опитахме се да нахлуем с взлом в стаята му, но после ни се стори, че го чуваме да плаче тихичко, затова слязохме долу в бърлогата, наредихме се на дивана и се сгушихме една о друга като ужасени сирачета. Накрая баща ни слезе долу и Миси се размекна първа. Започна да реве и да нарежда:

— Татко, много съжалявам!

А баща ми й отговори:

— Ти нямаш никаква вина за това. Просто много обичам дъщерите си.

И тогава всички се споразумяхме да се постараем да бъдем по-добри в бъдеще. Обаче единственото, за което лично аз бях в състояние да мисля, бе как да се свържа със Себастиан. От съзнанието, че той е само на няколко минути път от мен, а аз не мога да го видя, ми прилошаваше — имах чувството, че в стомаха си имам плъхове, които бавно, но сигурно прегризват червата ми.

Накрая се качих в моята стая, извадих кутията със старите си разкази и се опитах да се успокоя, като си представям бляскавото си бъдеще — ще живея в Ню Йорк, ще пиша книги и ще водя живот, напълно различен от сегашния си. Представих си бъдещето си като скъпоценен камък, заровен някъде дълбоко в мен, който никой не можеше да ми отнеме, ако ще и цял живот да стоя заключена в този затвор.

А после баща ми се появи тихо в стаята ми и рече: