— А ти се държиш като задръстен сноб! — промърморвам аз, оправям чорапите си и се изправям на крака.

После поглеждам към Питър, който точно в този момент налива уиски на Маги, и забелязвам, че дори разнеженото изражение на лицето му не успява да скрие арогантното му самодоволство.

Докъде би стигнала ти, за да получиш онова, което искаш?

И точно в този момент ме озарява велико прозрение. Бих могла да пиша за училищния вестник! Това със сигурност ще ми предостави достатъчно материали, които да изпратя в „Ню Скул“. И всичко ще бъде — бррр — от реалния живот!

Не!, крещи някакъв глас в главата ми. Не и за „Нътмег“! Това вече ще бъде прекалено! Освен това, ако започнеш да пишеш за училищния клюкарник, значи си лицемерка! Защото от години наред разправяш наляво и надясно, че мразиш „Нътмег“, в това число и Питър, който е главният му редактор!

Да де, ама имаш ли друг избор?, пита друг глас. Да не би да предпочиташ да не правиш нищо, да оставиш живота просто да ти се случва, както правят неудачниците? Ако не направиш поне опит да пишеш за „Нътмег“, вероятно никога няма да можеш да влезеш в онази програма по творческо писане!

Изпълнена с ненавист към себе си, аз се насочвам към бара, наливам си водка с боровинков сок и се примъквам към Маги и Питър.

— Здрасти, хора! — казвам небрежно и отпивам от коктейла си.

— Е, Питър — започвам лицемерната пледоария, — реших да приема предизвикателството ти и да започна да пиша за твоя училищен вестник! Какво ще кажеш?

На свой ред той също отпива от питието си и ме поглежда с присвити очи.

— Вестникът не е мой!

— Е, схващаш какво искам да кажа!

— Не, не схващам. Освен това е много трудно да се комуникира с човек, който не може да се изразява точно. А точността е сърцевината на доброто писане!

Да, както и „автентичността“. Както и „да пишеш онова, което познаваш“. Още две неща, които на мен очевидно ми липсват. Оглеждам внимателно Питър. Ако Харвард влияе по такъв начин на хората, които влизат в него, то тогава би трябвало да бъде забранен със закон!

— Да, Питър, наясно съм, че практически вестникът не е твой — продължавам със същия надменен тон като неговия, — но всъщност ти си му главният редактор. Чрез метафората, която си позволих да използвам, визирах единствено твоя неоспорим авторитет! Но ако не ти отговаряш за…

Той поглежда смръщено към Маги, която го поглежда неразбиращо. Накрая казва:

— Нямах предвид това. Искам да кажа, че ако наистина искаш да пишеш за вестника, аз нямам нищо против. Но трябва да се обадиш на нашия съветник — госпожица Смиджънс.

— Няма проблеми! — изричам с най-сладкия си гласец.

— О, я стига! — намесва се най-сетне Маги. — Вие двамата няма ли най-сетне да станете приятели?

Двамата с Питър се споглеждаме. Знаем, че това надали ще се случи някога. Но заради Маги ще положим усилия поне да се преструваме.

— Уолт! — подвиквам и го настигам в коридора на даскалото. Той спира и отмахва кичур коса от челото си. Косата му е доста по-дълга от обикновено и по челото му струи обилна пот.

— Къде беше в неделя вечер? Очаквахме те на партито у Лали, но не се появи никакъв!

— Не ми остана време да стигна и до вас — отговаря той.

— Че защо? Какво друго може да прави човек в този град? — Опитвам се да го кажа като на шега, обаче Уолт не се връзва.

— Колкото и да не ти се вярва, аз имам и други приятели.

— Така ли?

— Извън гимназия „Касълбъри“ също има живот.

— Хайде, стига! — сръгвам го в ребрата аз. — Пошегувах се. Просто ни липсваш.

— Да, вие също ми липсвате — отбелязва той и премества учебниците си от едната ръка в другата. Просто се налага да вземам извънредни смени в „Хамбургер Шак“. Което означава, че сега се налага да прекарвам всяка свободна минута в учене.

— Ама че гадна работа! — Вече сме стигнали пред стаята за почивка на даскалите, където аз се спирам, защото се каня да вляза точно там. — Уолт, наред ли е всичко? Ама сериозно?

— Разбира се — свива рамене той. — Защо изобщо питаш?

— Ами, ей така, не знам.

— До скоро! — махва с ръка той. И докато се отдалечава, аз осъзнавам, че ме е излъгал — или най-малкото за извънредните смени. Миналата седмица водих Миси и Дорит два пъти в „Хамбургер Шак“ и той не беше там нито една от въпросните вечери.

На всяка цена трябва да разбера какво става с Уолт! Отбелязвам си мислено тази задача, а след това натискам бравата на вратата.

Заварвам вътре госпожица Смиджънс, съветник към училищния вестник, заедно с госпожица Пицчийк, която преподава домакинство и машинопис. Двете си пушат и обсъждат въпроса как биха могли да отидат да се боядисат в универсалния магазин „Дж. Фокс“ в Хартфорд.

— Сузи твърди, че този салон буквално променил живота й! — изтъква компетентно госпожица Пицчийк. — През целия си живот бе носила нюанси на синьото, а изведнъж се оказало, че би трябвало да избере оранжевото!

— Оранжевото е за тиквите — отбелязва госпожица Смиджънс, с което почти ме кара да я харесам, защото съм напълно съгласна с нея. — Ако питаш мен, цялата тази мания по цветови анализ на характера е чиста шарлатания! Просто още един начин да отделиш глупака от парите му!

„Освен това — допълвам си на ум аз — е напълно безполезен, ако кожата ти е посивяла от пушене на три кутии цигари на ден.“

— Но пък е много забавно! — контрира госпожица Пицчийк, чийто ентусиазъм очевидно е пълен бетон. — Всяка събота сутрин се събираме една група момичета, а после ходим на обяд… — В този момент вдига глава и ме вижда как вися до вратата. — Да? — пита хладно. Стаята за почивка на даскалите е напълно забранена за достъп на учениците.

— Налага се да говоря с госпожица Смиджънс — казвам смирено.

На госпожица Смиджънс очевидно й е писнало тотално от скъпата й колежка, защото, вместо да ме натири навън като мръсно псе, изрича усмихнато:

— Кари Брадшоу, нали? Заповядай, Кари! И затвори след себе си вратата, ако обичаш!

Усмихвам се, докато се опитвам да задържа дъха си. Въпреки че от време на време припалвам, близостта с две жени, които димят като комини, ме кара да изпитам неистовото желание да размахам ръка пред носа си. Но тъй като това би било изключително грубо от моя страна, се опитвам да дишам през устата си.

— Питах се… — започвам.

— Разбирам! Искаш да работиш за вестника! — отсича с изненадващо проникновение госпожица Смиджънс. — Случва се всяка година. Понякога след първата четвърт на годината някой от големите внезапно се сеща, че иска да работи за „Нътмег“. Предполагам, че искаш да наваксаш с извънкласните занимания, нали?

— Не точно — отговарям, като се надявам да не ми стане лошо от толкова обилен цигарен дим.

— Тогава защо? — поглежда ме заинтригувано учителката.

— Просто смятам, че бих могла да допринеса с нещо за облика на вестника.

Като че ли точно това не трябваше да го казвам, защото тя ме поглежда презрително и отбелязва:

— Сериозно? — Сякаш го е чувала милион пъти.

— И освен това смятам, че съм доста добър писател — добавям предпазливо, защото не смятам да се предавам толкова лесно.

Обаче госпожица Смиджънс изобщо не е впечатлена.

— Всички се натискат да пишат. Обаче ние се нуждаем от хора, които да вършат подготвителната работа. — Схващам, че вече се опитва да се отърве от мен, обаче аз не си тръгвам. Продължавам да си стоя там, едва задържайки дъха си, с изцъклени героично очи. Лицето ми сигурно я плаши донякъде, защото накрая тя се предава. — Е, добре де, ако си навита да се занимаваш с подготвителната работа, може и да ти позволим накрая да напишеш нещо. Редакторската колегия се събира три пъти седмично — понеделник, сряда и петък, в четири следобед. Ако отсъстваш на повече от едно заседание, изхвърчаш!

— Добре — промърморвам, което компенсирам с енергично кимане.