Бях на дванайсет и тъкмо започвах да навлизам в странен етап от живота си. Имах кльощави крака, плоски гърди с две пъпчици върху тях и къдрава коса. Освен това носех огромни очила и непрекъснато разнасях със себе си един оръфан екземпляр от книгата на Мери Гордън Хауърд „Ами аз?“ Бях вманиачена на тема феминизъм. Майка ми беше наета от семейство Кид като вътрешен дизайнер да промени кухнята им и един ден се отбихме у тях, за да може тя да проследи какво става с проекта й. Изневиделица на вратата се появи Себастиан. И после, без абсолютно никаква причина, аз взех, че изтърсих: „Мери Гордън Хауърд смята, че повечето форми на сексуален акт трябва да бъдат класифицирани като изнасилване.“

За миг се възцари тишина. Госпожа Кид се усмихна. Беше краят на лятото и тенът й се открояваше ярко на фона на късите й панталонки на розови и зелени спирали. Беше с бели сенки за очи и яркорозово червило. Майка ми винаги казваше, че госпожа Кид била считана за голяма красавица.

— Да се надяваме, че когато се омъжиш, ще започнеш да мислиш различно по този въпрос.

— О, ама аз изобщо не възнамерявам да се омъжвам! Бракът е легализирана форма на проституцията!

— О, боже! — засмя се госпожа Кид.

А Себастиан, който се бе задържал на верандата, докато говорех, заяви:

— Аз изчезвам.

— Пак ли, Себастиан? — възкликна госпожа Кид с неприкрита доза раздразнение. — Но семейство Брадшоу току-що пристигнаха!

Себастиан сви рамене и промърмори:

— Отивам у Боби да посвирим на барабани.

Изгледах го със зяпнала уста как се отдалечава. Очевидно Мери Гордън Хауърд никога не е срещала Себастиан Кид.

Беше любов от пръв поглед.

В актовата зала заемам мястото си до Томи Брустър, който стоварва един от учебниците си върху главата на момчето пред него. Едно момиче, застанало насред пътеката, пита дали някой не може да й услужи с тампон, а две момичета точно зад мен възбудено си шепнат нещо за Себастиан Кид, който с всяко следващо споменаване на името му като че ли се сдобива с все по-голяма слава.

— Чух, че бил в затвора…

— Неговите изгубили всичките си пари…

— Нито едно момиче досега не е успяло да го задържи за повече от три седмици…

Изтиквам Себастиан Кид далеч от мислите си, като си представям, че Синтия Вайънд е не моя съученичка, а странен вид птица. Хабитат — всяка сцена, която би я приела. Оперение — карирана пола, бяла риза с кашмирен пуловер, практични обувки и наниз перли, които най-вероятно са истински. Непрекъснато мести листите си от едната ръка в другата и придърпва надолу полата си, което ще рече, че и на нея очевидно понякога й се случва да изкрейзва. Ако бях на нейно място, досега да съм откачила. Не че бих искала да съм на нейно място, ама ако бях, така щеше да е. Ръцете ми щяха да треперят, гласът ми щеше да излиза от устата по-скоро като квичене, а след това щях да се самоненавиждам, задето не съм успяла да се овладея.

Директорът — господин Джордан, се приближава до микрофона и започва да нарежда някакви досадни щуротии за това да сме влизали навреме в час и че били измислили нова система за поощрения и наказания, и дъра-бъра, дъра-бъра, а след това госпожица Смиджънс ни информира, че училищният вестник „Нътмег“3 търси репортери и как в последния брой имало разтърсваща статия за нашия страхотен училищен стол. И накрая идва редът на Синтия.

— Това е най-важната година от нашия живот! — започва тя пред микрофона. — Намираме се на ръба на една страховита пропаст! Само след девет месеца животът ни ще бъде безвъзвратно променен! — натъртва. Май се мисли за Уинстън Чърчил или нещо подобно. Почти я очаквам да добави, че единственото, от което трябва да се страхуваме, е самият страх. Но вместо това тя продължава: — И така, това е година на абитуриентски моменти! Моменти, които ще помним цял живот!

Внезапно по лицето на Синтия започва да се изписва раздразнение, забелязала, че всички глави се извръщат по посока на централната пътека на залата.

По нея върви бавно Дона Ладона. Облечена е като булка — с бяла рокля с дълбоко остро деколте, разкриващо пищната й гръд, подчертана още повече от миниатюрно диамантено кръстче, висящо на тънка платинена верижка. Кожата й е като алабастър. На едната й ръка е подредено цяло съзвездие сребърни гривни, които припяват нежно при всяко нейно движение. Всички я зяпват прехласнато.

Синтия Вайънд се привежда към микрофона и изрича:

— Здравей, Дона! Радвам се, че успя да се вместиш във времето!

— Благодаря — отвръща невинно Дона, като че ли закъснението й си е съвсем в реда на нещата.

Дружно кискане в залата.

Дона кимва на Синтия и й помахва с ръка, сякаш й дава разрешение да продължи. Дона и Синтия са приятелки по онзи странен начин, типичен за момичетата, когато принадлежат към една и съща класа, но всъщност не се харесват особено.

— Та както вече казвах — започва наново Синтия, опитвайки се да си възвърне вниманието на публиката, — това е година на абитуриентски моменти. Моменти, които ще помним цял живот.

Тук тя прави знак на техника на гимназията и от високоговорителите гръмва песента „Такива, каквито бяхме“.

Аз простенвам и заравям лице в тетрадката си. Започвам да се хиля заедно с всички останали, обаче после внезапно се сещам за писмото и отново се сдухвам.

Обаче всеки път, когато се почувствам толкова депресирана, се опитвам да си спомня думите на онова сладко хлапе. Много умно момиченце, обаче толкова грозно, че чак сладко. И мисля, че то също си знаеше истината за себе си.

— Знаеш ли, Кари — обърна се то веднъж към мен, — ами ако аз съм принцеса от друга планета? Представяш ли си? А на тази планета никой да не знае, че всъщност съм принцеса?

Този въпрос все още ме кара да настръхвам. Не е ли така наистина? Защото, независимо кои сме, възможно е някъде другаде да сме принцеси. Или писатели. Или учени. Или президенти. Или каквото там искаме да бъдем, за което всички останали повтарят, че не ни бива за него.

— Кой може да каже каква е разликата между интегралното смятане и диференциалното смятане?

Андрю Дзайън вдига ръка.

— Това да не би да има нещо общо с диференциалите?

— Донякъде — отговаря учителят, господин Дъглас. — Някой друг?

Мишката вдига ръка и казва:

— При диференциалното смятане вземаме една безкрайно малка точка и изчисляваме степента й на промяна от една променлива в друга. При интегралното смятане вземаме малък диференциален елемент и го интегрираме от едно, по-ниско ниво, в друго, по-високо. Така после събираме всички тези безкрайно малки точки в едно голямо количество.

Брееееей! Откъде ги е научила Мишката тези неща?

Никога няма да мога да го завърша този курс! И това ще бъде първия път, когато съм се провалила по математика. Откакто се помня, математиката ми е един от най-лесните предмети. Пиша си само домашните и решавам задачи за тестовете, иначе изобщо не уча. Обаче сега ми намирисва, че ако смятам да оцелея по този предмет, май е крайно време да започна да уча.

Седя си аз и се чудя как да се измъкна от този курс, когато внезапно на вратата се почуква. Влиза Себастиан Кид, облечен в старо тъмносиньо поло. Очите му са лешникови, с дълги мигли, а косата му е тъмноруса, избеляла от водата и слънцето. Носът му — леко изкривен, сякаш е бил ударен в юмручен бой и така и никой не му е обърнал внимание — е единственото нещо, което го спасява да не бъде прекалено красив.

— А, господин Кид! Питах се кога възнамерявате да се появите — отбелязва господин Дъглас.

Себастиан го поглежда право в очите и безцеремонно отговаря:

— Трябваше първо да се погрижа за едно-две неща.

Поглеждам скришом към него. Това вече е човек, който действително идва от друга планета — планета, на която всички човеци са перфектни и имат невероятни коси.