Обаче нямам никакви пари. Нямам дори адреса на мястото, където ще отседна. Бих могла да звънна на Джордж, но нямам и неговия номер.
Покрай мен минават двама мъже, понесли огромен касетофон, от който гърми песента „Мачо мен“.
Вдигам куфара си. Потокът от хора ме пренася през Седмо авеню, където се озовавам пред редица от телефонни кабини.
— Извинете! — подвиквам на минувачите. — Имате ли десетаче? Монета за телефон? — В Касълбъри никога не бих го направила, никога не бих просила, но сега вече не съм в Касълбъри.
И съм отчаяна.
— Ще ти дам петдесет цента за шапката! — заявява някакъв мъж и ме оглежда развеселено.
— Шапката ми ли?
— Това перо — кимва той. — Направо е неустоимо!
— Била е на баба ми.
— Личи си. Петдесет цента. Е, вземаш ли ги или не?
— Вземам ги.
И той поставя пет десетачета в ръката ми.
Пускам първата монета в отвора.
— Оператор.
— Можете ли да ми дадете номера на Джордж Картър?
— Имам седемнайсет души с тези имена. Какъв е адресът?
— Пето авеню?
— Имам един Уилям Картър на Пето авеню и Седемдесет и втора улица. Искате ли неговия номер?
— Да!
Тя ми дава номера и аз започвам да си го повтарям непрекъснато, докато пускам втората си монета в отвора.
Вдига жена.
— Ало? — пита тя със силен немски акцент.
— Дали случайно при вас не живее един Джордж Картър?
— Господин Картър ли? Разбира се.
Какво облекчение!
— Може ли да говоря с него?
— Няма го.
— Какво?
— Излезе. Не знам кога ще се върне. Никога не ми казва.
— Но…
— Ще оставите ли съобщение?
— Да — изричам унило. — Можете ли да му кажете, че го е търсила Кари Брадшоу?
Затварям телефона и захлупвам лице в ръце. И сега какво? Адреналинът бие в слепоочията ми. Чувствам се изтощена и много изплашена. Вдигам куфара си и тръгвам напред.
Успявам да измина една пресечка. После спирам. Присядам върху куфара си да си почина. По дяволите! Разполагам само с трийсет цента, някоя и друга дреха и с дневника ми. Дневникът?
Изведнъж ми просветва нещо. Скачам, отварям куфара си и вадя оттам дневника си. Дали пък… Сигурна съм, че през онзи ден в къщата на Дона Ладона дневникът ми беше с мен!
Разлиствам страниците. Пред очите ми се нижат бележките ми по Царицата на пчелите, Принца на зубърите и историята за Лали и Себастиан. И накрая — ето го и него, съвсем сам, записан на средата на страницата със закръгления почерк на Дона Ладона и ограден три пъти.
Един телефонен номер. А под него — име.
Вдигам куфара си и се запътвам към ъгъла, към друга редица телефонни кабини. Докато пускам третата си монета в отвора, ръката ми трепери. Набирам номера. Телефонът звъни ли, звъни. Седем пъти. Девет. Десет. На дванайсетия вдига някой.
— Сигурно трябва да си много загорял да ме видиш, а? — Гласът е провлачен, сексапилен. Като че ли собственичката му току-що е станала от леглото.
Паникьосвам се. Не знам какво да кажа.
— Ало! Ти ли си, Чарли? — Дяволито. — Ако не смяташ да ми говориш…
— Почакайте! — изпищявам.
— Да? — Гласът изведнъж става подозрителен.
Поемам си дълбоко дъх и питам:
— Саманта Джоунс?
Информация за текста
Candace Bushnell
The Carrie Diaries, 2010
Издание:
Кандис Бушнел. Дневниците на Кари Брадшоу
Американска. Първо издание
ИК „Кръгозор“
Дизайн на корицата: Димитър Валентинов Данов
Коректор: Мария Тодорова
Технически редактор: Ангел Йорданов
Предпечатна подготовка: Георги Иванов Формат
Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/36533
Последна корекция: 10 май 2016 в 20:59
