— Това е страхотно! — изрича Себастиан и кима глава, въодушевявайки се все повече от плана си. — Наистина страхотно! И знаеш ли какво?

— Какво?

— Ти си страхотна! От доста време умирам да гледам тази ретроспекция и не се сетих за нито едно момиче, което би се съгласило да дойде с мен.

— О! — възкликвам поласкана.

— Обикновено момичетата не харесват Клинт Истууд. Обаче ти си различна, знаеш ли? — Измества за миг поглед от пътя пред себе си и ме поглежда. Изражението му е толкова искрено, че буквално виждам как сърцето ми се топи и се превръща в лепкав, сладък сироп. Поколебава се, опитвайки се да намери най-подходящото описание. — Все едно… си момче в момичешко тяло!

— Какво!

— Спокойно! Не исках да кажа, че изглеждаш като момче. А просто, че мислиш като момче. Нали се сещаш? Практична и непреклонна. И не се страхуваш от приключения!

— Слушай какво, момченце, само защото някой е момиче не означава, че тя не може да бъде практична и непреклонна и да не обича приключенията! Впрочем точно такива са момичетата, ако искаш да знаеш! Докато не се забъркат с момчета. Момчетата ги карат да се правят на глупачки.

— Нали знаеш какво казват? „Всички мъже са задници, а всички жени са луди!“

Събувам си обувката и го цапвам по главата.

Четири часа по-късно двамата излизаме, олюлявайки се, от киното. Устните ми са изтръпнали от целуване и се чувствам като пияна. Косата ми е смачкана и съм сигурна, че спиралата се е размазала по цялото ми лице. Когато най-сетне излизаме на улицата, Себастиан ме грабва, пак ме целуна и отмята назад косата ми.

— Е, какво ще кажеш?

— Бива си ги тези филмчета! Най ми хареса онази част, където Клинт Истууд прострелва въжето на Илай Уолак и го спасява!

— Аха — кимва той и ме прегръща през рамо. — И на мен тази част ми е най-любимата.

Опитвам се да пригладя косата си и да й придам по-приличен вид, за да не изглеждам така, сякаш половин ден съм се натискала с някого в киното.

— Как изглеждам? — питам.

Себастиан отстъпва крачка назад, поглежда ме и отговаря:

— Прекрасно! Приличаш на Туко!

Плясвам го през задника. Туко е името на героя на Илай Уолак, иначе казано „Грозния“.

— Мисля, че отсега нататък ще те наричам точно така! — изрича през смях Себастиан. — Туко! Малкият Туко. Какво ще кажеш?

— Че ще те убия! — провиквам се аз и го гоня през целия паркинг до колата.

През следващите няколко дена се снишавам, като гледам да не се мяркам много пред погледа на Дона Ладона — пропуснах общото събрание, а на обяд не ходя в стола. На третия ден Уолт ме намира в библиотеката, където се крия в отдела по психология и тайничко чета „Любовните зодии на Линда Гудман“ в безуспешен стремеж да разбера дали двамата със Себастиан имаме бъдеще. Проблемът е, че не знам кога е роден. Мога само да се надявам, че е Овен, а не Скорпион.

— Астрология значи! О, не! Не и ти, Кари! — отбелязва Уолт.

Затварям книгата и я връщам на мястото й на лавицата.

— Че какво й е толкова лошото на астрологията?

— Тъпа е — отсича той. — Да си мислиш, че можеш да разбереш какъв ще бъде животът ти въз основа на зодиакалния знак! Глупости! Знаеш ли колко хора се раждат всеки ден? Два милиона петстотин деветдесет и девет хиляди души! И как е възможно два милиона петстотин деветдесет и девет хиляди души да си приличат толкова много, че да са еднакви?

— Някой казвал ли ти е, че напоследък си в много лошо настроение? — контрирам го аз.

— Какви ги приказваш, за бога? Че аз съм си винаги такъв!

— Заради раздялата е, нали?

— Не, не е.

— Тогава защо?

— Маги е потънала в сълзи — изрича внезапно.

Въздъхвам.

— Заради мен ли?

— Не всичко на този свят се върти около теб, Брадли! Доколкото схванах, нещо са се сдърпали с Питър. Изпрати ме да те търся. Чака те в дамската тоалетна до химичната лаборатория.

— Не е необходимо да й изпълняваш поръчките.

— Не ми пука — махва ръка Уолт, сякаш цялата тази ситуация е безнадеждна. — Така е по-лесно, отколкото да не го направя.

„Да, с Уолт нещо наистина не е наред“ — казвам си аз, докато търча да видя какво става с Маги. Той винаги си е бил леко саркастичен и циничен — качества, заради които го харесвам. Но никога не съм го виждала потънал в такава мирова скръб — прилича ми на човек, понесъл гигантски камък на раменете си, който внезапно разбира, че няма сили да продължи.

Отварям вратата на малката тоалетна в старата част на училището, която днес почти никой не използва, защото огледалото е зацапано, а крановете са отпреди шейсет години. Надписите на стената също приличат на шейсетгодишен. Любимият сред тях ми е „За да си прекарате добре, обадете се на Мъртъл“. Така де, кога за последен път някой се е осмелил да кръсти детето си „Мъртъл“?!

— Кой е? — провиква се Маги.

— Аз съм.

— Има ли някой с теб?

— Няма.

— Хубаво — отговаря тя и излиза от кабинката. От плача лицето й е подпухнало и цялото е на петна.

— Господи, Маги! — възкликвам, докато й подавам хартиена кърпичка.

Тя се издухва и ме поглежда над кърпичката.

— Знам, че в момента си изцяло заета със Себастиан, но се нуждая от помощта ти!

— Окей — кимвам предпазливо.

— Защото трябва да отида при един лекар. Й не мога да отида сама!

— Разбира се! — усмихвам се доволна, че като че ли всичко между нас отново е наред. — Кога?

— Сега!

— Сега ли?!

— Освен ако нямаш нещо по-приятно за правене.

— Нямам. Но защо сега, Маги? — питам и в душата ми се надига грозно подозрение. — И какъв лекар по-точно?

— Ами… сещаш се — прошепва тя. — Лекар за… женските работи.

— Като например аборт ли? — не се сдържам аз. Думите просто ми се изплъзват от устата.

Маги се оглежда паникьосано.

— Не го изричай на глас!

— Ти да не би…

— Не! — натъртва шепнешком тя. — Но си помислих, че може би съм. А после, в понеделник, ми дойде!

— Значи го правихте… хммм… без защитни средства?

— Е, човек невинаги планира тези неща, нали знаеш? — веднага настръхва Маги. — Освен това той винаги е излизал навреме!

— О, Маги! — Макар засега още да не съм правила същински секс, аз знам доста за теоретичната му част, а факт номер едно от нея гласи: методът с ранното изваждане не действа. Маги също би трябвало да го знае. — Ти не вземаш ли хапчета?

— Ами, опитвам се! — сопва ми се тя. — Точно затова искам да отида при онзи доктор в Ийст Милтън.

Ийст Хартфорд е на две крачки от нашия град, но е прочут като свърталище на всякакви престъпни елементи, поради което никой не смее да припари там. Хората избягват да минават оттам дори транзит. Дълбоко се съмнявам точно там да има какъвто и да било свестен лекар.

— И как по-точно откри този доктор?

— От „Жълтите страници“ — отговаря тя, но от начина, по който го казва, автоматично разбирам, че лъже. — Обадих се и ме записаха за днес, в дванайсет и половина. И ти трябва да дойдеш с мен! Ти си единственият човек, на когото мога да имам доверие. Така де, не мога да отида с Уолт, не мислиш ли?

— А защо не отидеш с Питър? Нали той е човекът, който носи основната отговорност за всичко това?

— Той малко ме ядоса — отвръща Маги. — Когато разбра, че може да съм бременна, се побърка и не ми говори цели двайсет и четири часа!

Не знам защо, обаче в целия този сценарий има нещо, което просто не се връзва.

— Ама, Маги — контрирам я аз, — когато те видях в неделя следобед, ти ми каза, че тогава за първи път си правила секс с Питър…

— Не е вярно!

— Напротив, точно това каза!

— Е, не си спомням! — Тя развива обилно количество тоалетна хартия и закрива лицето си.

— Значи не тогава е бил първият път, така ли? — питам. Тя клати глава. — Спала си с него и преди.

— Да, в онази нощ, след като ходихме в „Смарагда“.