— Да не би нещо да не е наред?

— Какво искаш да кажеш? — Дръпва от цигарата и извръща глава. В тона му се прокрадва необичайна агресивност.

— Нямам представа. Просто се държиш странно.

— Така ли? А аз си мислех, че ти си тази, която се държи странно.

— Кой, аз?

— Именно — кимва и ме поглежда с широко отворени очи.

— Може и така да е — отстъпвам неохотно. — Цялата тази история с Дорит…

— Хмммм. — Пак извръща очи под претекст, че изгася цигарата си.

А после започва готиното. Съставът излиза на сцената и всички започваме да пеем с тях. Магията на алкохола се задейства и аз внезапно осъзнавам, че вече от нищо не ми пука. Свалям кожата от норка и карам главичките да си пийнат бира. Клубът постепенно се пълни и хората се забавляват. Девет часът идва и отминава, а аз забелязвам този факт едва след като е станало прекалено късно.

В десет и петнайсет Мишката сочи часовника си и казва:

— Брадли, време е да тръгваме!

— Не искам да тръгвам!

— Само още две песни и си тръгваме! — предупреждава ме тя.

— Окей. — Грабвам бирата си и започвам да разбутвам тълпата.

Стигам точно до сцената. Улавям погледа на вокалиста, който ми се усмихва. Готин е. Много як. Има гладкото лице и къдравата коса на мъжете от ренесансовите картини. Лали си пада по него от четиринайсетгодишна. Едно време си пускахме плочите на състава, а тя съзерцаваше часове наред снимката му. Когато песента завършва, той се навежда към мен и пита какво искам да изпълнят.

— „Момиче от космоса“! — изкрещявам.

Песента започва. Вокалистът не сваля очи от мен. Устните му се движат около микрофона, а музиката се издига ли, издига, обвивайки ме в пухкав балон от хелий. А после остават само музиката, и вокалиста, и неговите плътни, сочни устни, и внезапно аз отново се връщам в онзи клуб в Провидънс с Уолт и Ранди, дива и свободна. И осъзнавам, че слушането на музиката не е достатъчно. Трябва да се включа. Трябва да… пея!

На сцената. Пред погледите на всички.

А после, сякаш с мисълта си съм предизвикала бъдещето, вокалистът ми подава ръка. Аз я поемам и той ме издърпва на сцената, като ми прави място до себе си на микрофона. И ето ме там, изливаща си душата, и преди да разбера, песента вече е свършила, а публиката се смее и ръкопляска. Вокалистът се привежда към микрофона и казва:

— За вас пя…

А аз изкрещявам:

— Кари Брадшоу!

— Нека да поздравим с аплодисменти нашата… Кари Брадшоу! — обявява той и сочи към мен.

Помахвам леко на публиката, слизам с олюляване от сцената и се промъквам през тълпата, замаяна от онова, което направих. Може и да е изглеждало малко глупаво отстрани. Но аз се чувствам жива.

И съм… тук!

— Не мога да повярвам, че направи такова нещо! — провиква се възмутена Лали, когато стигам до бара. Оглеждам подред Лали, Мишката и Себастиан, а после с трепереща ръка поемам обратно бирата си.

— Защо? — Бирата се свлича в гърлото ми и като че ли отмива цялата ми самоувереност. — Толкова лошо ли беше?

— Е, не точно лошо — отбелязва Себастиан.

— Брадли, беше страхотна! — възкликва Мишката.

Поглеждам обвинително към Себастиан, а той отново застава в отбрана:

— Просто не знаех, че можеш да пееш. Това е. Изненадах се.

— О, Кари открай време си пее! — просъсква с отровен глас Лали. — Когато бяхме в трети клас, тя пя в една училищна пиеса.

— Вече е крайно време да тръгваме — дръпва ме Мишката.

— Партито свърши — казва Себастиан, привежда се и небрежно докосва устните ми със своите.

— Вие няма ли да тръгвате? — питам ги.

Лали и Себастиан си разменят поредния мистериозен поглед, след което тя извръща очи.

— След малко.

— Хайде, Брадли! Няма нужда да причиняваме на баща ти повече неприятности! — подканя ме притеснено Мишката.

— Разбира се. — Увивам норката около врата си. — Е… — започвам неловко.

— Е — казва Себастиан, — значи до утре.

— Да — кимвам и тръгвам след Мишката.

Обаче после, на паркинга, внезапно ме изпълват угризения.

— Може би не трябваше да го правя.

— Кое?

— Да се качвам на сцената. Може би на Себастиан не му е харесало много.

— И да не е, проблемът си е изцяло негов. Лично на мен ми хареса! — отсича твърдо Мишката. Влизаме в колата и тя завърта ключа. Вече тръгва на задна, за да се измъкне, когато аз внезапно удрям таблото с ръка и се провиквам: — Спри!

— Какво? — стряска се тя и скача на спирачките.

Изстрелвам се от колата и се провиквам:

— Нещо не е наред! Трябва да се извиня! Себастиан е ядосан! Не мога да се прибера у дома, чувствайки се по този начин!

— Кари, недей! — крещи Мишката, обаче вече е твърде късно.

Влизам и се заковавам на вратата, оглеждайки хората. Погледът ми се плъзва по цялото заведение. Къде са? Няма ги. И как са успели да си тръгнат преди нас? Правя още няколко крачки напред и едва тогава осъзнавам, че греша. Те са си тук. Все още са на бара. Но не съм ги видяла веднага, защото лицата им са притиснати едно о друго, телата им са преплетени и те се целуват и опипват така, сякаш са последните хора, останали на тази земя.

Това не може да бъде! Не е възможно да виждам това, което виждам! Май съм прекалила с пиенето.

— Хей! — провиквам се. Не, очите не ме заблуждават. Те действително се целуват. Обаче мозъкът ми все още отказва да обработи реалността на сцената. — Хей! — повтарям. — Хей!

Очите им се преместват в моята посока, а после, както забелязвам твърде неохотно, устните им се разделят. За момент всичко застива, сякаш сме в една от онези стъклени сфери със сипещия се сняг. А после усещам, че кимам. Да, казва едно гласче в главата ми. Знаеше, че ще се стигне дотук. Знаеше, че това е неизбежно.

А после се чувам да изричам:

— Да не би да си мислехте, че няма да разбера?

Обръщам се, за да си тръгна, но с периферното си зрение виждам как Лали скача от стола, устните й оформят името ми, обаче Себастиан протяга ръка и я спира.

Минавам през заведението и излизам. Не се обръщам назад.

Гремлинът вече ме очаква точно пред входа. Влизам и трясвам вратата.

— Да тръгваме! — казвам.

Някъде на средата на пътя отново моля Мишката да спре колата. Тя отбива встрани от пътя, аз слизам и няколко пъти повръщам.

Когато най-сетне се вмъкваме в нашата алея, забелязваме, че всички лампи на долния етаж светят. Тръгвам с решителна крачка по пътеката и влизам у дома. На минаване покрай дневната спирам. Баща ми седи на дивана и чете списание. Вдига очи, затворя списанието и го поставя внимателно на масичката.

— Радвам се, че се прибра — казвам.

— Аз също. — И съм му благодарна, че не ми се скара, задето не му звъннах в девет.

— Как беше пиесата?

— Добре.

Пред очите ми изниква къщичка от карти, а на гърба на всяка карта пише: „Ами ако?“ После картите започват да се свличат една по една и накрая се превръщат в купчина пепел.

Ами ако Дорит не беше избягала? Ами ако снощи бях в състояние да изляза със Себастиан? Ами ако не се бях качила на сцената, за да се направя на глупачка?

Ами ако бях дала на Себастиан онова, което искаше? Ако се бях съгласила да правя секс с него?

— Лека нощ, татко!

— Лека нощ, Кари!

Ковчег. Само дето не е истински ковчег. По-скоро е лодка. И тя потегля. Трябва да се кача на нея, обаче хората ми препречват пътя. Не мога да ги заобиколя. Сред тях е и Мери Гордън Хауърд. Тя ме сграбчва за ръкава на якето и ме дръпва назад. „Никога няма да го преодолееш! Този страх ще те държи цял живот! Никой мъж вече няма да те обича…“

Не! Нееееееее!

Събуждам се. Чувствам се като парцал. Спомням си, че снощи се случи нещо кошмарно.

Спомням си какво е.

Отричам го.

Знам, че е истина.

Питам се какво да правя. Да избеснея, да се обадя на Лали и Себастиан и да се разпищя? Или да излея кофа свинска кръв върху тях както във филма „Кари“ (обаче откъде ще я взема тази кръв, а е и твърде отблъскващо). Или да се престоря, че съм болна от сериозна болест и да направя опит за самоубийство (тогава ще ме съжаляват, наистина, но защо да им доставям това удоволствие?). Или да се престоря, че нищо не се е случило. Да се държа така, сякаш със Себастиан все още сме заедно, а инцидентът с Лали е просто странно отклонение от иначе щастливия ни романс.