— Няма проблеми. — Мисълта за сцена между Питър и госпожица Смиджънс е твърде изкусителна, за да й устоя. Аз съм като подпалвач, който държи да наблюдава пожарите си.

Госпожица Смиджънс седи зад бюрото си с вестник, разтворен пред нея. Пепелта от цигарата в ръката й наближава пет сантиметра.

— Здравей, Питър! — казва тя и доближава цигарата до устните си. А аз наблюдавам в захлас, очаквайки всеки момент падането на пепелта. После тя оставя цигарата си в пепелник, пълен догоре с фасове, обаче стълбчето пепел си стои непокътнато. От огромната керамична купа в другия край на бюрото се вие дим от все още незагаснали фасове.

Питър сяда. Смиджънс ми кима вяло — очевидно присъствието ми не я интересува особено.

— Е — пита, като запалва следващата цигара, — кой е Пинки Уедъртън?

Питър я поглежда неразбиращо, а после се обръща и ме поглежда на кръв.

— Той е нов — казвам.

— Той ли?

— Или тя — намесва се Питър. — Той или тя съвсем наскоро са се преместили да живеят тук.

Това обаче изобщо не минава пред госпожица Смиджънс.

— Виж ти! И откъде?

— Ами, не знам — мърмори Питър. — Може би от Мисури?

— А защо не мога да открия нито него, нито нея в списъка на учениците си?

— Защото току-що се премести тук — отговарям. — Вчера. Е, не точно вчера, разбира се. Може би миналата седмица или там някъде.

— И сигурно името му все още не е влязло в системата — допълва Питър.

— Ясно — кимва Смиджънс и вдига вестника. — Обаче този Пинки Уедъртън се оказва един много добър писател! Бих искала да видя още неща от неговите — или нейните — неща във вестника!

— Разбира се — кимва не особено убедено Питър.

Госпожица Смиджънс поглежда Питър и му се усмихва ехидно. Махва с цигарата си, като че ли иска да каже още нещо, и точно тогава дългото стълбче пепел се приземява в деколтето й. Тя скача и започва да изтръсква пепелта от блузата си, а ние използваме намалението, за да се измъкнем. Вече сме при вратата, когато тя се провиква:

— Почакайте!

Ние бавно се обръщаме.

— За този Пинки — отсича, примижавайки през дима, който се вие пред очите й. Устните й се извиват в коварна усмивка. — Искам да се запозная с него. Или с нея. И кажете на тази личност Пинки да реши от какъв пол е!

— Видяхте ли това? — пита Маги, като хвърля вестника на масата в стола.

— О, да — кимва Мишката, докато налива топла вода в супата си на прах. — Цялото даскало вече говори за това.

— И как така аз не знаех досега за това нещо тук? — обръща се обвинително тя към Питър.

— Може би защото си много заета с организационния комитет за бала? — предполага той. Пъхва се между Маги и Мишката. Маги пак грабва вестника и сочи заглавието. — И какво е това име, между другото? Пинки Уедъртън?

— Може би е прякор. Като Мишката — изтъквам.

— Но истинското име на Робърта не е Мишката! Така де, искам да кажа, тя не може да подписва есетата си с „Мишката“, нали така?

Питър ме поглежда многозначително и потупва Маги по главата.

— Няма нужда да тревожиш красивата си главица с неведомите механизми на „Нътмег“! Аз държа всичко под контрол!

— Така ли? — поглежда го изненадано тя. — Тогава какво ще правиш с Дона Ладона? Сигурно вече е побесняла!

— Всъщност — обажда се най-сетне Мишката, докато духа супата си, — на нея като че ли й харесва.

— Сериозно? — Маги се обръща назад и поглежда към другия край на стола.

Мишката е права. Дона Ладона действително изглежда доволна. Както винаги, обсебила е цялото внимание на своята маса. И както винаги, е обкръжена от блюдолизци и придворни пчелички, които са се събрали плътно около нея, сякаш тя е някоя велика филмова звезда, имаща нужда да бъде защитавана от феновете си. Дона се пъчи, усмихва се и привежда деликатно брадичка, после изкусително вдига рамене, като че ли всичките й движения се записват от невидима камера. Междувременно обаче Лали и Себастиан незнайно защо отсъстват. Едва когато се изправям с празния си поднос, ги забелязвам, сбутани един до друг, в края на една празна маса в другия край на стола.

Тъкмо се каня да се омета оттук, когато се сдобивам с невероятната привилегия да бъда привикана от самата Дона Ладона.

— Кари? — Гласът й е като училищен звънец. Аз се обръщам и тя ми помахва над главата на Томи Брустър.

— Здрасти — приближавам предпазливо.

— Видя ли онази история в „Нътмег“? — пита ухилена, безсъмнено много доволна от случилото се.

— Нямаше как да я пропусна.

— Луда работа! — въздъхва тя, сякаш вече й е трудно да издържи на толкова много внимание. — Но както казах на Томи, а после и на Джен П., този, който е написал историята, очевидно ме познава много, ама много добре!

— Сигурно е така — усмихвам се приятелски аз.

Тя примигва срещу мен и изведнъж, колкото и да се старая, осъзнавам, че повече не мога да я мразя. Ето, опитах се да я съсипя, обаче тя някак си успя да извърти всичко в своя полза.

„Браво на нея!“ — казвам си, докато се отдалечавам.

— На теб известно ли ти беше, че Уолт живее в палатка? — питам Маги. Ръцете ни са пълни с торби с конфети.

— Не, разбира се! — отговаря Маги с тон, който подсказва, че според нея си измислям. — От къде на къде?

— Баща му разбрал, че е гей, и сега не му позволява да спи в къщата.

Маги поклаща глава и отбелязва:

— Няма съмнение, че Ричард е голям глупак, но не мога да повярвам, че ще изгони Уолт да спи навън в палатка! — Привежда се към мен и с доста висок шепот добавя: — Уолт е започнал да се превръща в царица на драмите! Сега, след като е… знаеш.

— Какво, гей ли?

— Все тая! — тръсва глава тя и двете влизаме в салона.

Хммм. Дотук с опитите да бъдеш по-добър приятел.

След като открих случайно Уолт в палатката, стигнах до заключението, че е прав — бях дотолкова обсебена от мисълта за Себастиан, а после и от неговото предателство, че почти не забелязвах какво става с моите приятели. Оттук и съгласието ми да помогна на Маги да украсим салона за абитуриентския бал. Но си напомням, че е само за този път. И все пак е начин да прекарам малко повече време с Маги.

— О, браво! — втурва се към нас Джен П. — Конфетите! И дванайсетте торби ли взехте?

— Ъхъ — кимва Маги.

Джен П. поглежда критично торбите в ръцете ни и отбелязва замислено:

— Обаче не съм сигурна дали са достатъчно. Не смятате ли, че ще ни трябват повече?

Маги изглежда съсипана — никога не я е бивало много по организирането на разни неща. И даже съм изненадана, че изкара толкова дълго в този организационен комитет.

— А колко точно конфети всъщност ни трябват? — питам.

— Оставете ги сега тук, а после ще го измислим — нарежда Джен П., като посочва към един ъгъл, в който са струпани гирлянди и мека хартия. Но когато се обръщаме, за да отнесем торбите на мястото им, тя подвиква на Маги. — Видя ли онази история в „Нътмег“? Онази де, за краля и кралицата на бала? Пинки Уедъртън е напълно прав. Как може Дона Ладона да стане кралица на бала, щом ще си води кавалер отвън?! Защото, на кого ще му стане приятно, спомняйки си за абитуриентския си бал, да не бъде в състояние да се сети кой е бил кралят на бала?! Затова Синди Вайънд е права, като смята, че тя и Томи са главните претенденти. Обаче много ми хареса онази част за мен — как, ако успея да си намеря кавалер, може и да съм кандидатка за титлата. — Поема си дъх, сбутва Маги и продължава: — Но както казва Пинки, човек никога не знае. Нищо чудно вие двамата с Питър да се окажете победителите в сянка — в крайна сметка ходите вече от шест месеца!

„Божичко, създала съм чудовище!“ — мисля си, докато оставям торбите с конфети.

Тази седмица в „Нътмег“ Пинки Уедъртън покоси шансовете на всички за избирането им за крал и кралица на бала, поради което сега гимназията не може да спре да говори за това. Накъдето и да се обърна, някой ми цитира нещо от моята статия. „Трябва да изберем двойка, която е допринесла с нещо за развитието на това училище и е пример за истинска любов.“ Не знам защо подхвърлих и тази работа с „истинската любов“ — нищо чудно да съм го направила, за да не посмеят Лали и Себастиан да си въобразят, че са претенденти.