— Трябва да се прехвърлим от другата страна!

— Защо?

— Не задавай въпроси! Просто изпълнявай! — заповядва той и бързо започваме да прехвърляме върха. — А сега легни по гръб и свий колене, за да се задържиш за покрива!

— Ама така не виждам какво става! — издигам глас в слабоват протест.

— Аз ще записвам всичко! А ти да не си мръднала и да не си отворила уста и се моли ченгетата да не ни открият!

Може и да не отварям уста, обаче дишам като барабан.

— Здравейте, полицаи! — чува се гласът на Уолт. Очевидно полицията вече е тук.

— Какви ги вършите тук, бе?

— О, нищо! Просто си пушим, нищо повече! — отговаря Питър.

— Да не би да пиете, а?

— О, нееее! — групов отговор.

Тишина, а след нея обувки, шляпащи по влажната трева.

— Какво, по дяволите, е това? — пита единият от полицаите. Лъчът на фенерчето му се плъзва по покрива и се издига в небето. — Вие да не би да боядисвате плевнята, а, хлапета? Това е престъпление! Нарушение на правото на частна собственост!

— Хей, Марони! — обръща се Лали към едното от ченгетата. — Аз съм, не ме ли позна?

— Ухааа! — възкликва Марони. — Лали Кандези! Хей, Джак, това е Лали, хлапето на Ед!

— Искаш ли да поогледаме? — пита предпазливо Джак, осъзнал, че се намира пред щерката на шефа.

— Че що? Мен си ми изглежда съвсем добре! — отвръща Марони.

Джак се изхилва.

— Окей, деца! Партито свърши! Сега искаме да се уверим, че всички сте по колите си, а после ще ви ескортираме до домовете ви!

И така всички се изпаряват.

Двамата със Себастиан лежим като залепени на покрива. Аз съзерцавам звездите, болезнено съзнаваща близостта на тялото му само на няколко сантиметра от моето. Ако това не е романтика, здраве му кажи!

Себастиан надниква долу и отсича:

— Мисля, че вече няма никой!

А после се поглеждаме в очите и се разсмиваме. Смехът на Себастиан — никога досега не бях чувала такъв — е дълбок и гърлен и като че ли някак си сладък, като узрял плод. Представям си, ме вкусът на устните му също ще бъде леко плодов, но освен това и малко остричък, с нюанс на никотин. Но пък устните на момчетата никога не се оказват такива, каквито предполагаш. Понякога са твърди и с остри зъби или пък като меки пещери, пълни с пухени възглавнички.

— Е, Кари Брадшоу — изрича той, — сега какъв е великият ти план?

Присядам и прегръщам коленете си.

— Нямам такъв.

— Ти? Да нямаш план? Това сигурно е първият случай!

Такова ли му е мнението за мен? Мисли ме за някаква задръстена, досадна, ефективна съставителка на планове? А аз винаги съм се възприемала като спонтанна личност.

— Невинаги имам план — казвам на глас.

— Но като че ли винаги си наясно къде отиваш.

— Така ли?

— Разбира се. Едва успявам да те следвам!

Какво ще рече това пък сега? Това да не би да е някакъв сън? Наистина ли водя разговор със Себастиан Кид или е сън?

— Винаги можеш да се обадиш по телефона…

— Направих го. Обаче телефонът ти дава непрекъснато заето. Затова тази вечер реших просто да се отбия у вас, но после те видях да се качваш в пикапа на Лали и те последвах. Предположих, че пак си замислила нещо много интересно!

Да не би с цялата тази тирада да иска да каже, че ме харесва!

— Ти си голям образ, знаеш ли? — допълва той.

Образ ли съм? Това добре ли е или зле? Така де, кой здравомислещ мъж се влюбва в „образ“?

— Е, може би понякога… наистина съм… малко смешна — изричам бавно.

— Даже много си смешна! Всъщност си невероятно забавен човек! А това е хубаво нещо. Повечето момичета са големи досади!

— Така ли?

— Хайде, Кари, нали и ти си момиче? Не може да не го знаеш!

— Според мен повечето момичета са доста интересни. Така де, искам да кажа, много по-интересни от момчетата. Момчетата са онези, които са големи досадници!

— Аз досадник ли съм?

— Ти? О, не! Ти въобще не си досаден! Исках да кажа…

— Да, разбрах — прекъсва ме той и се примъква по-близо до мен. — Студено ли ти е?

— Добре съм си.

Той си съблича якето. Докато го намята на гърба ми, забелязва охлузените ми ръце.

— Божичко, сигурно много те боли!

— Всъщност да, мъничко. — Дланите на ръцете ми всъщност ме болят и смъдят едновременно. — Но това не е най-лошото, което ми се е случвало. Веднъж паднах от каросерията на камиона на семейство Кандези и си счупих ключицата. Но не разбрах, че съм я счупила чак до следващия ден. Когато Лали ме накара да отида за всеки случай на лекар.

— Лали май ти е най-добрата приятелка, а?

— Долу-горе. Би трябвало да е така, защото сме приятелки още от десетгодишна възраст. Ами ти? — обръщам се към него. — Кой е най-добрият ти приятел?

— Нямам такъв — отговаря той, забил поглед в дърветата под нас.

— Като че ли при вас, момчетата, е винаги така — отбелязвам замислено. После поглеждам ръцете си и допълвам: — Хей, мислиш ли, че някога ще успеем да слезем от този покрив?

— Ти искаш ли да слезем от този покрив?

— Не.

— В такъв случай не мисли по този въпрос. Все някой ще се върне и ще ни свали. Може би Лали или другата ти приятелка, Мишката. Готина е.

— Така е — кимвам. — Тя е планирала целия си живот оттук нататък. Кандидатства директно в Йейл. И сигурно ще я приемат, защото е много умна.

— Браво на нея! — отбелязва Себастиан с нотка горчивина в гласа.

— Притесняваш ли се за бъдещето си?

— Че кой не се притеснява?!

— Прав си… Но си помислих… не знам… Помислих си, че може би ще ходиш в Харвард или нещо подобно… Нали си бил в частно училище?

— Да, наистина бях. Обаче там осъзнах, че не ми се ходи особено в Харвард.

— Че кой ще е този, който да не иска да отиде в Харвард?!

— Харвард е жесток капан! Щом влезеш веднъж в него — край с теб! Искаш не искаш, ще трябва да завършиш право. Или бизнес. А след това задължително обличаш костюм и започваш работа за някоя тлъста корпорация. И всеки ден пътуваш с метрото до центъра на Ню Йорк. А след това някое момиче те хваща, за да се ожениш за него, и преди да си се усетил, се сдобиваш с хлапета и смразяваща ипотека! Край на играта!

— Хмммм. — Не точно думите, които едно момиче се надява да чуе от едно момче, но, от друга страна, не мога да не му призная, че поне е откровен. — Разбирам какво искаш да кажеш. Аз също обичам да повтарям, че никога няма да се омъжа. Твърде предсказуемо е.

— По-нататък ще промениш мнението си. Всички жени го правят.

— Няма! Аз ще стана писателка!

— Ти и приличаш на писателка! — изтъква той.

— Така ли? — ококорвам се аз.

— Аха. Изглеждаш така, сякаш в главата ти непрекъснато се върти нещо.

— Толкова ли съм прозрачна?

— Долу-горе.

И той се привежда към мен и ме целува. И изведнъж животът ми се разделя на две части — преди и след.

— Кажи ми сега точно какво ти каза!

— Каза, че съм интересна. И че съм образ.

— А каза ли, че те харесва?

— Мисля, че по-скоро харесва представата за мен.

— Да харесваш представата за едно момиче не е едно и също с това да харесваш самото момиче! — изтъква поучително Маги.

— Аз съм на мнение, че щом едно момче казва, че си интересна и си образ, това означава, че за него ти си специална! — контрира я Мишката.

— Ама пък изобщо не означава, че той иска да бъде с теб! Може би те счита за специална по един… странен начин — не се предава Маги.

— Та какво точно стана, след като ние си тръгнахме? — пита Мишката, напълно игнорирайки Маги.

— Лали дойде и ни спаси. Той се прибра вкъщи. Каза, че е имал предостатъчно вълнения за една вечер.

— А оттогава казвал ли ти е друго нещо? — пита Маги.

Почесвам се, където не ме сърби, и отговарям:

— Не. Ама това няма значение.

— Ще се обади! — отсича уверено Мишката.