— Ти ще се оправиш — обажда се Лали. — Проблемната съм аз.

— В какъв смисъл?

— В смисъл на Ед — смръщва се тя, като има предвид баща си.

Кимвам. Макар че иначе е ченге, понякога Ед се държи по-скоро като хлапе, отколкото като баща. Всъщност дори не е просто ченге — детектив е, при това единственият в целия град. Лали и аз винаги се смеем, като стане въпрос за това, защото така и не става ясно какво точно разследва, тъй като досега в Касълбъри не е имало нито едно сериозно престъпление.

— Отби се в училище — казва Лали, докато се съблича. — И се скарахме.

— Че какво е станало пък сега?

Семейство Кандези се карат като монголци, но после винаги се сдобряват, пускат страхотни шеги и правят странни неща, като например да карат водни ски по боси крака. За известно време ме бяха почти осиновили и на мен ми се искаше да бях родена Кандези, а не Брадшоу, защото при тях непрекъснато се смеех, слушах рокендрол и играех семеен бейзбол в летните вечери. Ако знаеше, баща ми щеше да получи инфаркт. Но така стояха нещата.

— Ед не иска да плаща за колеж — отговаря Лали и се обръща гола към мен с ръце на кръста.

— Какво!

— Не иска да плаща! — повтаря тя. — Каза ми го днес! Казва, че никога не бил ходил в колеж и не бил умрял от това — изрича подигравателно. — Та сега мога да избирам между две неща: или да отида във военно училище, или да си намеря работа. Защото на него изобщо не му пука какво искам аз!

— О, Лали! — възкликвам шокирана. Как е възможно подобно нещо?! Вярно е, че в семейството на Лали има пет деца и парите никога не са им стигали. Но досега двете с нея си мислехме, че тя ще отиде в колеж — всъщност, че и двете ще отидем в колеж, а после ще направим нещо важно и значимо. Докато лежахме в тъмното, сгушени в спалния чувал на земята до леглото на Лали, си шептяхме възбудено тайните си. Аз ще стана писателка, а Лали ще спечели златен медал по свободен стил. Но ето че сега мен ме отхвърлиха от летния семинар, а на Лали й забраниха да ходи в колеж.

— Както изглежда, ще прекарам целия си живот в този тъп град! — изрича бясно тя. — Сигурно ще започна работа при Ан Тайлър и ще печеля по пет долара на час. Или пък ще се хвана в супермаркета. Или… — плясва се по челото, — бих могла да работя и в банката! Но май за там трябва да си завършил колеж!

— Е, няма да е вечно така — опитвам се да я успокоя. — Може би ще се случи нещо…

— Какво например?

— Може да спечелиш стипендия с плуването!

— Плуването не е професия!

— Или пък наистина да влезеш във военното училище. Братята ти…

— И двамата са във военното училище и го ненавиждат! — срязва ме Лали.

— Не можеш да позволиш на баща ти да разрушава живота ти! — изричам разпалено. — Намери си нещо, което искаш да правиш, и просто го направи! Ако наистина искаш нещо, ама много го искаш, Ед не е в състояние да те спре!

— Ясно — свива саркастично устни приятелката ми. — Сега единственото, което ми остава, е да измисля какво е това нещо, което искам. — Разтваря банския си и пъхва крака в отворите му. — Виж какво, аз не съм като теб. Аз нямам никаква представа какво искам да правя с живота си. Така де, и как бих могла да имам?! Та аз съм само на седемнайсет! Единственото, което знам със сигурност, е, че не искам някой да ми казва какво не мога да направя!

Обръща се, за да вземе новата си плувна шапка, и без да иска събаря всичките ми дрехи на пода. Навеждам се да ги вдигна и тогава забелязвам, че писмото от колежа „Ню Скул“ се е изхлузило от джоба ми и се е приземило точно до краката на Лали.

— Ще го взема — изричам, обаче тя е по-бърза от мен.

— Какво е това? — пита, като вдига смачкания лист.

— Нищо — смотолевям безпомощно.

— Нищо ли? — Очите й се разширяват, когато зърва обратния адрес. — Нищо значи, а? — повтаря, докато приглажда писмото.

— Лали, моля ти се!

Очите й се стрелкат наляво-надясно, докато чете краткия отказ.

По дяволите! Знаех си, че трябваше да оставя това писмо у дома! Трябваше да го разкъсам на малки парченца и да го изхвърля в боклука. Или да го изгоря, макар че не е толкова лесно да изгориш писмо, независимо от това колко драматично звучи подобен жест по книгите. И ето че вместо да направя всичко това, аз си го разнасям навсякъде, надявайки се то да ми служи като някаква напомка да престана да се напъвам.

А сега съм като парализирана от собствената си глупост.

— Лали, недей! — прошепвам.

— Чакай малко! — вдига ръка тя и изчита писмото втори път. После вдига очи, поклаща глава и стисва съчувствено устни. — Много съжалявам, Кари!

— Аз също — свивам рамене, опитвайки се да се престоря на безразлична. Обаче вътрешностите ми се чувстват така, сякаш са пълни с натрошени парчета стъкло.

— Не, сериозно! — Тя сгъва писмото и ми го връща, след което се заема да оправи очилата си за плуване. — Гадно ми е, че ти напълних главата с глупостите на моя баща, докато ти толкова много страдаш от този отказ! Сигурно е отвратително, а?

— Горе-долу.

— Е, както изглежда, и двете ще се позадържим тук за известно време — отбелязва тя, като ме потупва по рамото. — А дори и да отидеш в „Браун“, той е само на четирийсет и пет минути оттук. Значи непрекъснато ще се виждаме.

Отваря вратата към басейна и в съблекалнята нахлува топла пара, примесена с вонята на хлор и почистващи препарати. Иска ми се да я помоля да не казва на никого за този отказ, обаче се сещам, че това още повече ще влоши нещата. А ако се правя, че изобщо не ми пука, Лали сигурно ще забрави за цялата случка.

И наистина — тя мята хавлията си на пейката до стената и се втурва напред по плочките.

— Последният е развалено яйце! — изкрещява и се мята във водата като гюлле.

Прибирам се у дома.

Пардон — в лудницата.

Един недорасляк с пънкарска прическа тича през двора, следван от баща ми, който е следван от сестра ми Дорит, която пък е следвана от другата ми сестра Миси.

— Само да съм те видял още веднъж в тази градина! — крещи баща ми, а през това време хлапето — казва се Поли Мартин — се мята на велосипедчето си и се измита надолу по улицата.

— Какво става? — обръщам се аз към Миси.

— Горкият татко!

— Горката Дорит! — допълвам и премествам учебниците си от едната ръка в другата. И като за капак на всичко писмото от колежа „Ню Скул“ отново изпада от тетрадката ми. Стига вече! Вдигам го от земята, запътвам се към гаража и го изхвърлям в кофата за боклук.

И веднага се усещам като изгубена без него и започвам да ровя в боклука, за да го извадя.

— Видяхте ли това? — пита гордо баща ми. — Най-сетне изгоних това малко копеленце от нашата собственост! — После сочи с пръст Дорит и отсича: — А ти — обратно в къщата! И да не си помислила да му се обадиш!

— Поли не е чак толкова лош, татко. Та той е само едно хлапе! — обаждам се аз.

— Той е едно малко лайно! — натъртва баща ми, който по принцип се гордее изключително много със себе си, че много рядко псува. — Пройдоха! Знаеш ли, че са го арестували, задето се е опитвал да си купи бира?

— Поли Мартин си е купувал бира?!

— Пишеше го във вестника! — провиква се баща ми. — В „Касълбъри ситизън“! А сега е опитва да подмами към порока и Дорит!

Двете с Миси се споглеждаме. Доколкото познаваме Дорит, по-скоро е станало обратното.

Едно време Дорит беше най-сладкото момиченце на света. Изпълняваше всичко, което двете с Миси й казвахме да прави, в това число и разни смахнати неща, като например да се преструва, че двете с котката ни са близнаци. Непрекъснато изработваше разни неща за хората — картички, малки бележничета, плетени шапки за саксии и какво ли още не, — а миналата година реши да става ветеринар и прекарваше всяка свободна минута извън училище във ветеринарната клиника, за да държи животинки, докато им бият инжекции.

Сега обаче вече наближава тринайсет и с всеки следващ ден нещата стават все по-зле. Дорит плаче, крещи, вие и пищи срещу мен и Миси. Баща ми упорито настоява, че това било просто етап от живота и скоро ще отшуми, обаче двете с Миси не сме много сигурни. Баща ми е един от онези големи учени, дето измислят велики неща — та той измислил някакъв метал, който избрали да използват на космическите кораби „Аполо“. По този повод двете с Миси обичахме да се шегуваме, че ако хората бяха теории, а не човешки същества, татко щеше да знае всичко за нас.