— Точно така, скъпа! — казва мило сестрата. — Много по-добре е да се вземат превантивни мерки! Де да можехте всички млади момичета да се сещате да вземате мерки по-навреме!

И по незнайно какви причини гледа право към мен.

Хей, госпожо! По-полека! Аз още съм девствена!

Но може би не за дълго. Може би няма да е зле и аз да си взема някакви противозачатъчни. Просто за всеки случай.

Минават десет минути и Маги излиза ухилена до уши. Изглежда така, сякаш от раменете й е паднал огромен товар. Не спира да благодари на сестрата. Всъщност толкова много й благодари, че се налага да й напомня, че трябва да се връщаме на училище. А навън ми казва:

— Беше много лесно! Даже не се наложи да се събличам! Пита ме единствено кога ми е била последната менструация.

— Супер! — отбелязвам, докато влизам в колата. Обаче все още не мога да се освободя от образа на плачещото момиче, което излезе преди нея. Защо плачеше? От тъга или от облекчение? Или просто беше уплашена? От каквото и да е плакала обаче, беше ужасно. Смъквам малко стъклото на прозореца и запалвам цигара. После внезапно изричам:

— Маги, как всъщност научи за този доктор? Ама този път истината!

— Питър ми каза за него.

— Той пък откъде знае?

— Дона Ладона го е насочила — прошепва приятелката ми.

Кимвам и издишвам кълбо дим в студения въздух навън.

Осъзнавам, че все още не съм готова за всичките тези глупости.

— Миси! — провиквам се, докато чукам на вратата на банята. — Миси, банята ми трябва!

Никакъв отговор.

Накрая:

— Имам работа!

— Каква?

— Не е твоя работа!

— Миси, моля те! Себастиан ще пристигне след половин час!

— Е, и? Ще почака!

„Не може да чака“ — казвам си аз. Или по-точно аз не мога да чакам. Нямам търпение да се измъкна от тази къща. Нямам търпение да се махна оттук!

Това си го повтарям вече цяла седмица. Иначе „махането оттук“ е неопределено. Сигурно просто искам да се махна от живота си.

През последните две седмици, от онази случка в библиотеката насам, двете Джен непрекъснато ме преследват. Надничат в басейна, докато съм на тренировка, и издават разни животински звуци, когато правя скокове. Вървят след мен до мола, до супермаркета и дори до аптеката, където имаха вълнуващото преживяване да ме наблюдават как си купувам тампони. А вчера открих в шкафчето си картичка. Беше с анимационна картинка на басет с термометър в уста и бутилка топла вода на главата. Над оригиналното пожелание „Оздравявай скоро“ някой беше написал: „Не“, а отдолу „Дано скоро пукнеш!“.

— Дона никога не би написала подобно нещо! — опита се да я защити Питър.

Маги, Мишката и аз го смразихме с погледи.

Той вдигна ръце и запелтечи:

— Добре де, нали искахте мнението ми? Това е моето мнение!

— Че кой друг би могъл да го стори? — изтъкна Маги. — Тя има най-основателната причина.

— Не е задължително! — отсече Питър. — Виж какво, Кари, не искам да те обиждам, но истината е, че Дона Ладона дори няма представа коя си!

— Вече има! — контрира го Мишката.

— И как така няма да знае коя е Кари?! — ахна ужасено Маги.

— Нямам предвид, че тя не знае коя е Кари Брадшоу в буквалния смисъл на думата. Но Кари Брадшоу не е сред основните й приоритети.

— Много благодаря! — изрекох саркастично и установих, че вече наистина почвам да мразя това момче.

А после се вбесих, че Маги ходи с него. А след това избеснях, че Мишката му е приятелка. А сега съм бясна на сестра ми Миси задето от два часа виси в банята и не мога да вляза.

— Влизам! — изричам заплашително и натискам бравата. Не е заключена. Заварвам Миси седнала във ваната с крака, намазани с коламаска.

— Ако нямаш нищо против… — просъсква тя и дръпва рязко завесите на ваната.

— Ти ако нямаш нищо против! — натъртвам и се запътвам към огледалото. — Стоиш тук вече двайсет минути! Трябва да се приготвям!

— Какво ти става напоследък, Кари?

— Нищо! — изръмжавам.

— По-добре вземи си оправи настроението, защото и на Себастиан надали ще му бъде приятно да те търпи такава!

Напускам банята с гръм и трясък. Връщам се в стаята си, грабвам „Консенсусът“, отварям на заглавната страница и се вторачвам вбесено в миниатюрния подпис на Мери Гордън Хауърд. Все едно го е писала вещица. Сритвам книгата под леглото си. Тръшвам се на него и закривам лице с ръце.

Изобщо нямаше да си спомня за тази проклета книга и за още по-проклетата Мери Гордън Хауърд, ако не бях прекарала последния час в издирване на специалната ми чанта — онази от Франция, която майка ми ми остави. Изпитваше огромна вина, че си я е купила, защото била прекалено скъпа. Въпреки че беше платила за нея със собствените си пари и винаги казваше, че всяка уважаваща себе си жена трябва да има поне една качествена чанта и поне един чифт качествени обувки.

Тази чанта е едно от най-ценните неща, които притежавам. Отнасям се с нея като с бижу — нося я само в много специални случаи, а после винаги я връщам в платнената й торбичка, а оттам — в кутията й. Държа тази кутия в задната част на гардероба ми. Само дето този път, когато отворих гардероба, за да я извадя, тя не беше там. Вместо нея открих „Консенсусът“, която също беше скрита в задната част на гардероба ми. За последен път бях носила тази чанта преди шест месеца, когато двете с Лали ходихме на разходка до Бостън. Тогава тя не отлепи очи от чантата ми и непрекъснато ме питаше дали някой път не може да я вземе назаем, а аз, без да искам, се съгласих, въпреки че от мисълта за Лали с чантата на майка ми ме побиваха тръпки. Човек би си помислил, че нея също ще я побият тръпки — достатъчно, за да не си прави устата. След това пътуване си спомням съвсем ясно, че прибрах чантата на мястото й, защото реших никога повече да не я използвам, докато не отида в Ню Йорк. Обаче после Себастиан предложи да ме заведе на вечеря в някакъв тузарски френски ресторант в Хартфорд, наречен „Браунстоун“ — а ако това не е специален случай, не знам какво друго би могло да бъде.

А сега чантата я няма. И целият ми свят се разпада.

Дорит! От кражба на обеци е преминала директно към кражба на чантата ми!

Нахлувам в стаята й.

От една седмица насам Дорит е необичайно тиха. Не причинява обичайните си неприятности, което само по себе си е достатъчно подозрително. А сега си лежи на леглото и разговаря по телефона. На стената над нея има плакат с котка, люлееща се на клон. Отдолу пише: „Дръж се здраво.“

Дори слага ръка върху слушалката и се обръща към мен.

— Да?

— Виждала ли си чантата ми?

Тя извръща очи, което ме кара да се усъмня, че действително е виновна. А после изрича с невинен гласец:

— Коя чанта? Училищната ли? Мисля, че я зърнах в кухнята.

— Чантата на мама.

— Точно аз не бих могла да я видя! — изтъква тя, като продължава да се преструва на ни лук яла, ни лук мирисала. — Нали винаги я държиш заключена в гардероба ти?

— Не е там.

Дорит свива рамене и се опитва да продължи разговора си.

— Нещо против да я потърся в твоята стая? — питам небрежно.

— Давай! — кимва тя. Хитра е! Ако беше виновна, надали щеше да ми позволи.

Претърсвам гардероба й, чекмеджетата й и под леглото. Нищо.

— Виждаш ли? — изтъква Дорит с тон в стил „Нали ти казах!“. Но точно в този неин миг на триумф очите й се плъзват към гигантската плюшена панда, която седи на люлеещия се стол в ъгъла на стаята й. Пандата, която уж аз й бях дала като подарък, когато се роди.

— О, не, Дорит! — клатя отчаяно глава. — Защо точно господин Панда?!

— Не го докосвай! — пищи тя, скача от леглото и изпуска телефона. Аз грабвам господин Панда и хуквам навън.

Дорит е плътно зад мен. А докато отнасям господин Панда към стаята си, усещам, че е станал подозрително тежък.

— Дай си ми го! — крещи Дорит.

— Защо? — питам аз. — Да не би господин Панда напоследък да е направил някоя беля?