— Нищо подобно!

— Не съм съгласна. — Опипвам гърба на плюшената панда и напипвам доста големичък отвор, прикрит умело с безопасни игли, сложени отвътре.

— Какво става тук? — връхлита при нас Миси, а от краката й капе пяна.

— Това! — изричам и започвам да откопчавам безопасните игли.

— Кари, недей! — пищи Дорит, когато пъхвам ръка в отвора. Първото нещо, което изваждам, е една сребърна гривна, която не бях виждала от месеци. След гривната се появява малка лула, от онези, с които се пуши марихуана. — Не е моя, кълна се! На приятелката ми Черил е! — настоява Дорит. — Помоли ме да й я скрия.

— Ясно — кимвам и подавам лулата на Миси. А след това ръката ми докосва познатата грапава повърхност на чантата на майка ми. — Аха! — възкликвам и я изваждам. Поставям я на леглото си, след което и трите се вторачваме ужасени в нея.

Съсипана е. Цялата предна част с шикозното капаче, в което майка ми някога си държеше чековата книжка и кредитните карти, е изпръскана с нещо, приличащо на розова боя. Което съвсем случайно се оказва абсолютно същия цвят като лака върху ноктите на Дорит.

Твърде шокирана съм, за да успея да кажа каквото и да било.

— Дорит, как можа! — разпищява се Миси. — Това е чантата на мама! Защо трябваше да съсипваш точно чантата на мама?! Не можа ли за разнообразие да съсипеш нещо свое?!

— Защо пък само Кари трябва да използва нещата на мама?! — пищи в отговор Дорит.

— Не е вярно — отбелязвам с изненадващо и за самата себе си спокойствие.

— Мама остави тази чанта на Кари! — изтъква Миси. — Защото тя е най-голямата от нас.

— Нищо подобно! — извива Дорит. — Остави я на нея, защото нея обичаше най-много!

— Дорит, това изобщо не е вярно…

— Напротив, вярно е! Мама искаше Кари да бъде като нея. Само дето сега мама е мъртва, а Кари е все още жива! — И следва един от онези писъци, от който гърлото те заболява. В най-буквалния смисъл на думата.

Дорит побягва навън. А аз най-неочаквано избухвам в сълзи.

Не съм много добра в плаченето. Някои жени вероятно плачат красиво, като например момичетата в „Отнесени от вихъра“. Но в реалния живот никога досега не съм виждала жена, която да плаче красиво. Когато аз плача, лицето ми се подува, носът ми потича и едва успявам да си поема дъх.

— Какво би казала мама за всичко това?! — изричам между две хълцания.

— Не знам, но вече нищо не може да каже — отговаря Миси.

Да, ето го и нашият прочут черен хумор. Направо не знам как бихме издържали без него.

— Е, може би си права — изкисквам се и изхълцвам. — Все пак е само една чанта, нали така? Не е като да става въпрос за човек или нещо подобно, нали?

— Смятам, че трябва да боядисаме господин Панда в розово — отбелязва Миси. — Да дадем урок на Дорит. Оставила е шишенцето си с розовия лак отворено под мивката. Едва не си го излях върху краката, когато тръгнах да си вадя коламаската!

Втурвам се в банята.

— Какво правиш? — пищи Миси, обаче аз веднага се заемам да реализирам идеята си. Когато свършвам, вдигам чантата, за да я огледаме.

— Готино е! — кимва одобрително сестра ми.

Обръщам със задоволство чантата към себе си. Да, наистина е доста готино. И внезапно ме озарява велико прозрение:

— Ако промяната е целенасочена, резултатът се нарича мода!

— О, божичко! Жестока чанта! — възторгва се управителката на ресторанта. Носи дълги дамски чорапи с ръб, а горната част на косата й е тупирана във формата на вкусна целувка. — Никога досега не съм виждала нещо подобно! Това тук вашето име ли е? Кари?

Кимвам.

— А аз се казвам Айлийн! — представя се жената. — Много бих била щастлива и аз да имам чанта с името си!

Грабва две менюта и ги вдига високо, като ни повежда към маса за двама пред камината.

— Това е най-романтичната маса в заведението! — прошепва, като ни подава менютата. — Приятно прекарване, деца!

— Благодаря! — кимва Себастиан и с едно тръсване разтваря салфетката си.

Аз вдигам чантата към него и питам:

— Харесва ли ти?

— Просто торбичка, Кари — отвръща той.

— Точно това, Себастиан, не е просто торбичка. Освен това не трябва да наричаш една дамска чанта торбичка! Торбичките са онези неща, които хората през седемнайсети век са използвали, за да си носят монетите! Криели са торбичките си в гънките на дрехите си, за да спасят парите си от крадци и разбойници. Чантата, от друга страна, е създадена, за да бъде видяна! И това не е просто някаква стара чанта — беше на майка ми… — Не довършвам. Той очевидно не се интересува от произхода на моята чанта. Хммм. „Мъже!“ — казвам си и отварям менюто.

— Но пък харесвам жената, която я носи — обажда се внезапно той.

— Благодаря. — Но все още съм му малко сърдита.

— Какво ще желаеш?

Очевидно е, че щом се намираме в такъв тузарски ресторант, трябва да се държим официално.

— Все още не съм избрала.

— Сервитьор! — подвиква той. — Може ли две мартинита, моля? Чисто, с маслини! — После се привежда към мен. — Тук предлагат най-доброто мартини в региона!

— На мен пък си ми харесва „Сингапурският грог“!

— Кари — поглежда ме назидателно той, — тук не можеш да си поръчваш „Сингапурски грог“!

— И защо?

— Защото тук се пие мартини! Освен това „Сингапурският грог“ е прекалено детински. — Поглежда ме проницателно над менюто си и добавя: — И като си говорим за детинщини, какво ти става тази вечер?

— Нищо.

— Хубаво. Тогава се опитай да се държиш нормално, моля.

Отварям менюто си и се нацупвам.

— Агнешките котлети са великолепни! Както и френската лучена супа. Това беше едно от най-любимите ми неща, когато бях във Франция. — Вдига очи и се усмихва. — Просто се опитвам да те насоча.

— Благодаря — изричам с неприкрит сарказъм. А после побързвам да се извиня: — Съжалявам!

Какво ми става наистина? Защо съм в толкова лошо настроение? Никога не съм била в лошо настроение, когато излизам със Себастиан!

— Е — казва той, като поема ръката ми, — как мина седмицата ти?

— Ужасно! — отговарям и точно в този момент се появява сервитьорът с нашите мартинита.

— Наздраве! — вдига чаша Себастиан. — За ужасните седмици!

Отпивам внимателно от напитката си и после бавно оставям чашата на масата.

— Честна дума, Себастиан! Последната седмица наистина беше адски гадна!

— Заради мен ли?

— Не, не заради теб. Или поне не пряко. Просто Дона Ладона ме мрази и…

— Кари — изрича той, — ако не можеш да се справиш с тази надпревара, просто не трябва да излизаш с мен!

— Мога да се справя с нея…

— Тогава?

— Така ли е винаги? Искам да кажа, когато излизаш с някого, винаги ли има някаква надпревара?

Той се обляга назад, поглежда ме самодоволно и отговаря:

— Обикновено да.

Аха. Значи Себастиан е от онези типове, които обичат драмите. Но и аз си падам по тях. Следователно двамата може би сме идеални един за друг. Отбелязвам си на ум, че на всяка цена трябва да обсъдя този аспект от живота с Мишката.

— Е, френската лучена супа и агнешките котлети харесват ли ти? — пита ме той, преди да поръча на сервитьора.

— Разбира се — отговарям, като му се усмихвам над ръба на чашата си.

И ето ти следващият проблем — аз не искам френска лучена супа. Цял живот се тъпча с лук и сирене. Исках да пробвам нещо екзотично и изискано, например охлюви. Ала вече е твърде късно. Защо винаги правя онова, което иска Себастиан?!

В мига, в който вдигам чашата си, жена с червена коса и тежка прическа, червена рокля и голи крака се бутва в мен и половината от мартинито ми се излива по мен.

— Съжалявам, сладурче — изрича тя, завалвайки думите си. Прави крачка назад, оглежда онова, което възприема като романтична сцена между мен и Себастиан, и отбелязва: — Ех, любов! — След което се отдалечава с клатеща се походка, а аз се заемам да попия мартинито със салфетката си.