— Трябваше да се досетя — отбелязва мрачно баща ми. — Мак Келтър.

— Кой е този?

— Местен предприемач — отговаря баща ми, като че ли това обяснява всичко. Влиза в алеята и спира зад един камион. В единия край на двора се вижда занемарен гараж за две коли. Една от вратите му е отворена и вътре свети само една гола крушка.

— Какво ще рече това? — питам.

— Мак Келтър е от така наречения сенчест бизнес — започва баща ми, разкопчава колана си, а после си сваля очилата и започва да ги чисти, очевидно опитвайки се да отложи още малко неизбежната среща. — Майка ти не искаше да има нищо общо с него. Имаше няколко сблъсъка с него по повод строителните планове. И една вечер заварихме Мак Келтър на средата на алеята ни с железен лост в ръка.

Шокирана съм, че не си спомням този момент. Или може би си спомням. Имам някакъв блед спомен за всеобща истерия и как на нас, трите момичета, ни заповядаха да се скрием в мазето.

— Извикахте ли полицията?

— Не. Майка ти предпочете сама да се изправи срещу него. Аз бях уплашен до смърт, но не и тя. Знаеш каква беше мама — допълва и се просълзява. — Беше дребничка, но твърда като скала. Никой не смееше да се закача с Мими!

— Да, знам. И никога не й се налагаше да повишава глас — допълвам унило, изричайки своята задължителна реплика от нашите семейни спомени за мама.

— Беше нещо в маниера й, в начина, по който подхождаше към нещата… Беше истинска дама и мъжете веднага го усещаха — рецитира своята част татко. После въздъхва. — Та тогава тя размени няколко думи с Мак Келтър и той си замина нацупен, с подвита опашка.

Такава си беше майка ми — дама с главно „Д“. Но аз още от малка си знаех, че никога няма да стана като нея. Бях прекалено груба и непокорна. Исках да посетя всяко място, което родителите ми определяха като лошо, например Ню Йорк. Накарах Миси и Дорит да изгорят своите кукли Барби в огъня. Казах на братовчедите си, че такова нещо като Дядо Коледа не съществува. Подозирам, че майка ми си е знаела, че от мен никога няма да излезе истинска дама, не и такава като нея. Но тогава това като че ли нямаше никакво значение.

— Смяташ ли, че Дорит знае за Мак Келтър? И за мнението на мама за него? — Защото ако е така, това би обяснило донякъде поведението на малката ми сестра. — Татко, мисля, че трябва да изпратим Дорит на психоаналитик.

Говорила съм за това с баща си вече няколко пъти, но той винаги отказва. Баща ми е от поколение, което смята, че психоаналитиците са лошо и срамно нещо и при тях ходят единствено откачените. Ето, дори и при тези крайни обстоятелства, той пак не иска да чуе за това.

— Не сега, Кари — отсича. И с изражението на човек, тръгнал към гилотината, той излиза от колата.

Вратата се отваря, преди да сме успели да почукаме, и на прага застава Мак Келтър, блокирайки пътя ни. Красив е по някакъв мръснишки начин, което те кара да се почувстваш засрамен, че дори си го погледнал.

— Брадшоу? — изкисква се. — Аха — отговаря на някакъв свой въпрос. — Заповядайте!

Надявам се, че сега няма да извади железен лост.

— Ето там! — посочва към дневната с бутилката бира в ръката си. Ние се вмъкваме предпазливо, не знаейки какво да очакваме.

Една от стените на стаята е покрита от огромен телевизор, с два високоговорителя от двете страни. На другата стена има камина, играчки, разпръснати по бялата кожа пред нея, два малки жълти пудела със сълзливи очи и дълъг, ъглов диван. Опъната на него с чаша джин и тоник в едната ръка и торбичка лед в другата, лежи Кони, майката на Черил.

— Малкото ми детенце! — проплаква тя, когато ни вижда. Оставя чашата и вдига ръцете си към нас, така че ние нямаме никакъв друг избор, освен да ги поемем. — Момиченцето ми! Тя просто е малко момиченце! — изхлипва.

— Вече не е чак толкова малка — подсмива се Мак Келтър.

— Ами ако са били отвлечени? — извива Кони и започва да примигва учестено. — Ако сега лежат убити в някоя канавка…

— Стига вече, Кони! — отсича мъжът й. — Взели са колата и са отишли да пият. Когато Черил се прибере, ще й хвърля един хубавичък бой. И толкова!

Междувременно баща ми вече е успял съвсем учтиво да си изскубне ръцете от тези на Кони и стои вцепенено, като че ли се опитва да се престори, че не участва в тази сцена.

— Обадихте ли се на полицията?

— Че защо да ги намесваме? — пита Мак Келтър. — Носят само неприятности. Освен това те няма да тръгнат да търсят изчезнал човек, ако не са минали поне двайсет и четири часа!

— Дотогава може да са мъртви! — проплаква Кони. Поставя ръка на сърцето си и се опитва да си поеме дъх. — Ето това е наградата ми за всичките ми мъки! Имам си малолетна престъпница за дъщеря и пиян безделник за съпруг!

— Казах ти да си затвориш устата! — срязва я въпросният съпруг.

Двамата с баща ми се споглеждаме ужасени.

— Мисля, че трябва да ги потърсим — предлагам и поглеждам часовника си. — Сега е единайсет без петнайсет. Няма ги от около три часа…

— Може вече да са стигнали чак до Бостън! — възкликва Кони и поглежда към съпруга си.

— Аз се връщам в „Смарагда“! — обявява той. Когато забелязва шокираните ни изражения, допълва ухилено: — Хей, тя не е мое дете! А и там ме чака един приятел на име Джак Даниълс.

Тримата с Кони и баща ми обикаляме целия град в търсене на Дорит и Черил. Проверяваме ливадите, кънтри клуба и няколко малки бара, за които Кони се сеща. Въпреки че защо, според нея, някой ще тръгне да сервира алкохол на тринайсетгодишни, за мен и баща ми си остава пълна мистерия. Но все пак проверяваме, макар че всичките ни търсения се оказват напълно безрезултатни. Накрая в два през нощта се отказваме.

— Намерихте ли я? — посреща ни с надежда Миси, когато се връщаме у дома.

— Не.

— И сега какво ще правим?

— Какво бихме могли да направим?

— Но как можа да се случи подобно нещо! — проплаква сестра ми.

— Не знам. Но ако до шест сутринта не се прибере, отиваме в полицията.

Двете застиваме в ужасено мълчание, а след това аз отивам на пръсти до вратата на дневната и надниквам. Баща ми се оттегли тук, за да си страда насаме. Седнал е на дивана и бавно разгръща страниците на стария фотоалбум, който майка ми е започнала още от техния годеж.

Връщам се в кухнята, за да се подготвя за дълга нощ, и започвам да вадя от хладилника хляб, сирене и майонеза, за да си направя сандвич.

Телефонът звъни.

Звукът му е силен, пронизителен и някак си неизбежен. Хвърлям хляба и вдигам слушалката.

— Кари? — изрича мъжки глас.

— Джордж? — възкликвам шокирана. А след това веднага ме облива разочарование. И гняв. Защо е тръгнал да звъни точно сега, в нощта на Нова година? Сигурно е пиян. — Джордж, сега не е време за…

Той побързва да ме прекъсне:

— Тук има един човек, който иска да говори с теб.

— Кой?

— Честита Нова година! — изрича Дорит и се изкисква в телефонната слушалка.

Цяла сутрин избягвам телефона.

Знам, че трябва да постъпя правилно. И колкото по-скоро човек постъпи правилно, толкова по-добре. Отхвърляш неприятното задължение и повече не се притесняваш за него. Но кой постъпва така в реалния живот? Обикновено отлагаме, обмисляме го, точим го и после пак мислим за него, докато накрая малкото камъче в главата ти се превърне в огромна скала. Напомням си, че става въпрос просто за едно телефонно обаждане. Но преди това трябва да свърша толкова други важни неща.

Например да разчистя стаята над гаража, където се намирам точно сега, облечена с дълго палто, пухкави ръкавици и кожа от норка. Норката е била на баба ми и е от онези, на които главичките и миниатюрните лапички на норките се свързват в единия край. Малко призрачно, не мислите ли? Та доближавам аз двете глави една до друга и ги карам да си говорят:

— Здравей!

— Как си?

— Не много добре. Някой ми е взел опашката и задните крака.