— Защото на допълнителната дама обикновено й викат любовница.

— Или трето колело — добавя Мишката.

Аз се прокашлям и се изхлузвам от стария хайлашки стол, на който бях прикована през последния един час.

— Някой да иска питие? — обръщам се към групата, като поглеждам многозначително Мишката. Тя обаче свива рамене, защото е напълно убедена в онова, което току-що каза.

Дори и да се е обидила, Лали не го показва.

— Аз ще пия още едно. И нека бъде двойно!

— Идва веднага!

Върху стара масичка за карти в ъгъла са поставени пликче с лед, пластмасови чаши и разнообразни алкохолни отвари. Смесвам две питиета и накрая допълвам чашата на Лали с водка. Малко гадничко е от моя страна, но откакто Себастиан ми каза, че именно Лали е взела дрехите ми, съм все в такова настроение към нея. Обърнахме всичко на смях, но въпреки това между нас продължава да се таи напрежение, подобно на облак в ясен летен ден. Вдигаш глава и внезапно осъзнаваш, че всеки момент над теб ще се разрази буря.

— Кога се връща Себастиан? — пита Лали с преднамерено нехайство, вероятно в отговор на коментара на Мишката за „третото колело“. Отлично знае, че Себастиан се връща от семейната почивка утре. Знае също така, че за неделя имаме билети за концерта на „Ацтеките Двойната стъпка“ в „Шабу Ин“. Защото не спря да говори за това. Досега.

— Утре — отговарям, като че ли не е нищо особено.

Онова, което Лали обаче не знае, е, че вече отчаяно броя часовете до неговото завръщане. Непрекъснато си представям събирането ни. Той спира пред нас в жълтия си корвет. Аз се втурвам към него, а той ме грабва в обятията си, целува ме нежно и страстно шепти: „Обичам те!“ Но когато се опитвам да си представя точно сцената, вместо себе си виждам Джули Кристи в „Доктор Живаго“. И съм в началото на двайсетте. И имам тъмна коса, и нося бяла хермелинова шапка.

— Колко е часът? — пита внезапно Уолт.

— Десет и петнайсет.

— Не знам дали ще мога да издържа до полунощ — мърка със задоволство Маги.

— Налага се! — отсичам. — Това, че сме неудачници, не означава, че трябва да си лягаме с кокошките!

— Ти говори за себе си! — Уолт грабва бутилката водка и отпива глътка от нея.

— Уолт, това е невъзпитано!

— Не го мислеше за невъзпитано, когато си разменяхме слюнки — отбелязва той.

— Хей, внимавай! — скача Питър и започва да прави боксьорски движения по посока главата на Уолт.

— Спокойно, домошарче! — изръмжава Уолт и отпива още една глътка водка.

— Не искаш ли чаша?

— Не! — Той поставя тържествено бутилката обратно на масичката и плясва с ръце. — Слушай, народе! Имам важно съобщение!

По дяволите! Това е! Моментът, който всички чакаме. Поглеждам към Мишката и Маги. Мишката кима окуражително, усмихвайки се мило така, сякаш Уолт е петгодишно детенце, което току-що й е показало рисунка на семейството си, състоящо се от точки, кръгчета и чертички. Маги покрива уста с ръка и мята диво глава от мен към Мишката с надеждата, че някоя от нас ще й каже какво да прави.

— Влязъл си в колеж! — предполага Питър.

— Не е това.

Придвижвам се зад Уолт и се кокоря на Маги, като поставям пръст на устните си.

— Хей, какво става? — хваща ме Лали. — О, сещам се! Ставаш управител на „Хамбургер Шак“!

— Пепел ти на устата! — възкликва Уолт. Това е фраза, която той никога досега не беше използвал. Сигурно я е научил от Ранди.

— Изненадата, която имам за вас, е много по-хубава! — продължава, като лекичко се поклаща. — Смятах да изчакам до полунощ, но дотогава сигурно вече ще съм заспал. — Оглежда стаята, за да се увери, че всички го слушат, след което съвсем небрежно пуска бомбата: — За онези от вас, които още не са се досетили, съм длъжен да съобщя, че вече съвсем официално съм гей!

За миг настъпва тишина, докато ние обмисляме как да реагираме на тази информация — тоест, предвид факта, че някои от нас вече я знаем, а други — не.

Тишината се нарушава от нисък, гърлен смях.

— Това ли е? — пита Лали. — Че ти си гей? И това е новина!

— Много благодаря! — прави се на дълбоко възмутен Уолт.

— Поздравления, човече! — изрича Питър. Прекосява стаята и прегръща предпазливо Уолт, като го потупва по гърба. — И кога разбра? — пита, сякаш Уолт току-що ни е съобщил, че чака дете.

— А ти кога разбра, че си хетеросексуален, Питър? — изкисквам се аз.

— Мисля, че това ние винаги сме го знаели — отговаря Маги с престорена свенливост.

Невинаги сме го знаели, разбира се. Но за щастие, десет дена след като „ние“, разбирайте Маги, научихме, Питър й предложи да ходят на къмпинг и тя се зае с подготовката му, така че напълно забрави за обидата спрямо своята женственост, която уж й е нанесъл Уолт.

— За Уолт! — вдигам наздравица аз.

— За Уолт! — припяват всички.

— И за нас! — добавям. — Випуск „Хиляда деветстотин осемдесет и…“

На вратата се чука силно.

— По дяволите!

Мишката грабва всички принадлежности за пушенето на марихуана и ги пъха под възглавничките на дивана. Питър скрива бутилката с водка зад един фотьойл. Останалите прокарваме пръсти през косите си и изтупваме пепелта от дрехите си.

— Влез! — провиква се Мишката.

Това е баща й, господин Кастълс. Въпреки че е малко старичък, никога не съм преставала да се удивлявам колко е красив. Мишката казва, че на младини бил известен като кубинския Кари Грант.

— Надявам се, че си прекарвате добре — изрича учтиво той, като влиза в стаята. Но от маниера му веднага разбирам, че това не е посещение на добра воля. — Кари? — обръща се към мен. — Баща ти те търси по телефона. Доколкото разбирам, спешно е.

— Доколкото разбирам, имат стара кола, която никой не използва. И не са разбрали, че я няма, докато аз не ги потърсих — казва баща ми. Лицето му е пребледняло. Изпаднал е в шок, а най-вероятно и в ужас.

— Татко, сигурна съм, че всичко ще бъде наред! — успокоявам го аз, като се надявам да не забележи, че в момента има две дъщери малолетни престъпници — Дорит бегълката и моя милост надрусаната. Само дето се чувствам плашещо изтрезняла и с бистър ум. — Докъде биха могли да стигнат? Нито една от тях няма книжка! И как изобщо е възможно Черил да може да кара?!

— Не знам нищо друго за тези хора, освен факта, че майката на Черил има три брака — казва той.

Кимвам и се вторачвам право напред. Въпреки че сме навръх Нова година, улиците са тъмни и почти пусти. Убедена съм, че тази нова криза с Дорит е донякъде по моя вина. Трябваше да внимавам повече с нея. Но пък откъде бих могла да знам? Тя каза, че ще ходи в библиотеката да гледа кино — баща ми дори я откара там в четири и изчака, докато не се срещна с приятелката си Мора, която познаваме от години. След това майката на Мора трябваше да ги вземе оттам в седем и да остави Дорит у дома на път за някакво новогодишно парти. Обаче, когато пристигнала в библиотеката, Мора казала на майка си, че Дорит е отишла в мола и че аз ще отида да я взема оттам. И когато не се прибрала вкъщи и до девет, баща ми започнал да се паникьосва. Опитал се да се свърже с майката на Мора, но до десет у тях нямало никой. Обадил се и в къщата на Черил, като предположил, че Дорит може би се е примъкнала при нея, обаче братчето на Черил казало, че сестра му не била вкъщи, а родителите му били в „Смарагда“. Така баща ми се обадил в „Смарагда“ и майката на Черил и доведеният й баща се прибрали вкъщи и установили, че старата им кола я няма. И в момента пътуваме към дома на Черил, за да решим какво да правим.

— Татко, съжалявам!

Той нищо не казва. Само клати глава.

— Сигурно е в мола. Или на голф игрището. Или може би на ливадите.

— Не мисля — отговаря лаконично баща ми. — Измъкнала е пет-десет долара от чекмеджето с чорапите ми.

Когато се отбиваме от главната улица и минаваме покрай бар „Смарагда“, аз извръщам очи, сякаш изобщо не съм го забелязала. Продължаваме още напред по тесен път, от двете страни на който се виждат няколко занемарени къщи, и спираме пред ранчо с лющеща се синя мазилка и наскоро ремонтирана веранда. Между летвичките на спуснатите щори се процежда светлина и докато оглеждаме къщата, от прозореца надниква човек със свиреп поглед. Лицето му изглежда яркочервено, но може да е и от светлината.