— О, значи вече станах и чувствителна, така ли?

— Така де, след случилото се с майка ти…

— Да не би Лали да ти е говорила и за майка ми?

— Не! — побързва да я защити той. — Е, може и да го е споменавала един-два пъти. Но какво от това? Всички знаят…

Мисля, че пак ще повърна.

Само не замесвайте и майка ми във всичко това! Не и днес! Няма да мога да го понеса! Без да казвам нищо, аз грабвам една треска от леда и я захвърлям в дупката в леда.

— Да не би да плачеш? — пита той наполовина подигравателно, наполовина съчувствено.

— Разбира се, че не.

— Напротив! — Звучи направо щастливо. — Отвън се правиш на хладнокръвна, като че ли нищо не те притеснява, но вътрешно изживяваш всичко. Ти си романтик, Кари! Мечтаеш си някой да те обича!

Не е ли това мечтата на всеки човек? Тъкмо се каня да кажа нещо, когато нещо в изражението му ме спира. Усещам проблясък на враждебност, примесен със състрадание. Той да не би да ми предлага любовта си или просто ми я хвърля в лицето?

Замълчавам, като си казвам, че на всяка цена трябва да запомня как е изглеждал точно в този момент, защото засега не съм в състояние да разгадая намеренията му.

— Но защо? — питам накрая. — Защо й е на Лали да ми взема дрехите?

— Защото напоследък те смяташе за голяма досада.

— В какъв смисъл?

— Нямам представа. Каза ми, че двете открай време си спретвате груби шеги. Каза, че веднъж, преди някакво състезание, ти си й дала разхлабителна дъвка.

— Но тогава бяхме на дванайсет!

— Е, и?

— Какво „е, и“?

— Сега ли смяташ да скъсаш с мен? — изтърсва внезапно той.

— О, боже!

Захлупвам чело с плетената си шапка. Значи ето защо е дошъл у дома толкова рано сутринта. Ето защо ме доведе на пързалката. Иска да скъса с мен, обаче го е страх да го направи, затова иска аз да скъсам с него. И ето защо снощи танцува с Дона Ладона. Решил е да се държи по възможно най-гадния начин, така че накрая да не ми остави никакъв друг избор, освен да скъсам с него.

Не че и аз не обмислям същото през последните дванайсет часа.

Докато танцувах с Уолт и Ранди в онзи клуб в Провидънс, мисълта за „зарязване на копелето“ ме крепеше като ракетно гориво, изстрелвайки ме в стратосферата на безгрижното блаженство. Танцувах все по-яко и настървено, изливайки цялата си агресия, питайки се защо ми трябва Себастиан, когато мога да имам това — тази процесия от потни тела, които проблясват и избухват като фойерверки. Страхотно е!

— Майната му на Себастиан! — пищях, размахвайки ръце като откачена поклонничка на съвременни езически ритуали.

Докато се клатеше до мен, Ранди отбеляза:

— Скъпа, за всичко, което се случва на този свят, си има причина!

Обаче сега вече не съм толкова сигурна. Наистина ли искам да скъсам с него? Той ми липсва. Освен това без него ще ми стане адски скучно. Пък и как е възможно да промениш чувствата си само за един ден?

А и може би — просто може би — всъщност Себастиан е онзи, който се страхува. Може би се страхува да не разочарова момичето си, страхува се, че няма да бъде достатъчно добър за нея, затова я отдалечава максимално от себе си, докато тя не установи, че той въобще не е онзи невероятен, специален човек, за когото се представя. Когато той каза, че външно се държа хладнокръвно, но вътрешно искам любов, може да не е имал предвид точно мен. Може би тайничко е говорел за себе си.

— Не знам. Точно сега ли трябва да взема решение? — изричам накрая, дръпвам шапката си назад и го поглеждам.

А това, очевидно, се оказват точно думите, които е трябвало да изрека, защото той ме поглежда и се разсмива.

— Ти си луда!

— Ти също.

— Сигурна ли си, че не искаш да скъсаш с мен?

— Само защото си толкова убеден, че го искам. Не съм толкова лесна, ако още не го знаеш.

— О, много добре го знам! — И той поема нежно ръката ми и двамата се плъзваме по езерото.

— Искам да го направя, но не мога! — прошепвам.

— Защо?

Намираме се в стаята му.

— Уплашена ли си? — пита.

— Мъничко. — Претъркулвам се на лакът. — Не знам.

— Невинаги боли. На някои момичета всъщност им харесва още от първия път.

— Да. Като например на Маги.

— Виждаш ли? Всичките ти приятелки вече го правят! Не се ли чувстваш глупаво да си единствената, която още не го е правила?

Не.

— Да.

— Тогава защо не можеш да го направиш с мен?

— Може би няма нищо общо конкретно с теб.

— Разбира се, че има — отсича той, сяда и си обува чорапите. — Иначе щеше да го направиш.

— Но аз не съм го правила все още с никого! — Припълзявам след него и обвивам с ръце раменете му. — Моля те, не ми се сърди! Просто не мога да го направя… днес. Ще стане някой друг ден. Обещавам.

— Ти винаги казваш така.

— Но този път наистина го мисля!

— Добре — поглежда ме предупредително той. — Но недей да очакваш, че ще те чакам още дълго.

Обува си дънките, а аз се отпускам обратно на леглото и се разсмивам.

— Какво му е толкова смешното? — пита.

Токова ми е смешно, че едва успявам да изрека:

— Дотогава винаги можеш да се утешаваш с порно касети! С яки бомби!

— Ти откъде знаеш за това? — избеснява той.

Покривам лице с възглавницата и пак се изкисквам.

— Още не си ли разбрал, че от мен нищо не остава скрито-покрито?

— Още два дена — отбелязва Уолт, като си дръпва от джойнта. — Още два дена свобода и всичко свършва!

— Ами лятото? — пита Маги.

— Ах, да. Дългото лято на Маги — промърморва Уолт. — Слънчеви бани край басейна, мазане с бебешко масло…

— Мазане на косата с изсветляващи лосиони…

— Ти си мажеш косата с изсветляващи лосиони — отбелязва Маги, като се претъркулва.

— Вярно е — признавам.

— Ама това е адски досадно! — казва Лали и се надига от кушетката. — Вие сте шайка безделници! Я ми дайте и на мен от това!

— Мислех си, че никога няма да поискаш — казва Мишката, като й подава джойнта.

— Сигурна ли си, че искаш да пушиш? — подхвърлям насмешливо. — Последния път, когато го направи, изяде половин килограм бекон. Суров. Помниш ли?

— Беше сготвен! — негодува тя. — Господи, Кари, защо винаги трябва да си измисляш разни неща?!

— Не е ли забавно?

Шестимата — Уолт, Маги, Мишката, Лали, Питър и аз — сме се събрали в старата игрална зала над гаража на Мишката. Навечерието на Нова година е и ние самодоволно се поздравяваме, че сме прекалено готини, за да си правим труда да ходим на парти. Не че наоколо има такова, където да ни искат. В кънтри клуба са организирали танцова вечеринка за хора от третата възраст — или, както се изрази Мишката, за хора с подаващ се от джоба некролог; в библиотеката има киномаратон — „за консерватори от снобската средна класа, веднъж решили да се изживеят като интелектуалци“, по думите на Уолт; и бал в дома на Синтия Вайънд, където момичетата носят дълги рокли, а момчетата — смокинги, пият детско шампанско и се преструват на големи. Обаче последното е ограничено до двайсет от най-близките приятели на Синтия, ако човек брои двете Джен и Дона Ладона за близки приятелки. Никой от нас не е имал честта да влезе в този елитен списък, с изключение на Питър, който обаче беше поканен едва в последния момент, защото Синтия имала нужда от „допълнителен кавалер“. Но за да спестим това унижение на Питър, ние решихме да се съберем у Мишката, за да пушим марихуана, да пием руска водка и да се преструваме, че не сме неудачници.

— Хей! — подвиква Питър на Маги, почуквайки по празната си бутилка от бира. — Допълнителният кавалер има нужда от ново пиво!

— Допълнителният кавалер може да си вземе новото пиво и сам! — изкисква се Маги. — Нали за това са допълнителните кавалери? За да вършат допълнителната работа!

— Ами допълнителна дама? — обажда се Лали, като ми подава джойнта. — Как така пък никой веднъж не поиска допълнителна дама?