Дорит е сред онези същества, които също не биха могли да се нарекат теория. А напоследък двете с Миси започнахме да установяваме, че едно по едно разни неща от стаите ни изчезват — ту някоя обеца, ту някоя тубичка гланц за устни — въобще все предмети, които човек лесно би могъл да изгуби или да потурчи някъде. По едно време Миси смяташе да говори с Дорит очи в очи, но малко след това случайно открихме всичките ни неща натъпкани зад възглавничките на дивана. Въпреки това Миси е напълно убедена, че по-малката ни сестра е на път да се превърне в дребен престъпник, докато лично аз повече се тревожа за гнева й. На тринайсет двете с Миси също не бяхме цветя за мирисане, но никоя от нас не си спомня да е била толкова ядосана и толкова често.

И ето че само след две минути сестричката ми Дорит се появява на прага на стаята ми. Видно е, че ръцете я сърбят за бой.

— Какво правеше Поли Мартин тук? — питам аз. — Нали знаеш, че според татко си прекалено малка, за да излизаш с момчета?

— Аз съм в осми клас! — отсича инатливо малката ми сестра.

— Но това дори не е още гимназия! Имаш достатъчно време пред теб, за да си хващаш гаджета!

— Всички други си имат гаджета — промърморва тя и обелва малко лак от ноктите си. — Защо и аз да не си имам?!

Виждате ли сега защо се надявам никога да не стана майка?!

— Само защото всички останали правят нещо, не означава, че ти също трябва да го правиш! — изтъквам назидателно, а след това добавям в стила на татко: — Помни, че ние сме Брадшоу! И не ни се налага да приличаме на останалите!

— Може пък да ми е писнало да бъда тъпа дърта Брадшоу! Какво му е толкова великото на това да бъдеш Брадшоу?! Ако реша да си имам гадже, ще си имам гадже! И точка! А вие двете с Миси просто ревнувате, защото си нямате гаджета! — изкрещява злобно тя, поглежда ме на кръв и трясва вратата зад гърба си.

Откривам баща ни в дневната да си пийва джин с тоник и да зяпа телевизора.

— Какво трябва да сторя, а? — вдига безпомощно рамене той. — Да я накажа ли? Или пък да я набия? Когато бях момче, момичетата не се държаха по такъв начин.

— Това е било преди цели трийсет години, татко!

— Няма значение! — промърморва той и притиска слепоочията си. — Любовта е свещена кауза. — Знам си, че като се впусне в подобна тирада, вече няма връщане назад. — Любовта е духовно нещо! Тя е саможертва и отдаване! И дисциплина. Не можеш да имаш истинска любов без дисциплина! И уважение, разбира се. Когато изгубиш уважението на половинката си, изгубил си всичко! — Кратка пауза. — Разбираш ли какво искам да кажа?

— Да, татко — кимвам. Не искам да наранявам чувствата му.

Преди две години, когато майка ми почина, сестрите ми и аз се опитвахме да подтикнем баща ни да си намери някоя друга, обаче той категорично отказа да се занимава с подобни неща. Не иска дори да ходи по срещи. Твърди, че вече е преживял голямата любов на своя живот и след нея всичко останало щяло да бъде фалшиво. Казва, че се чувства привилегирован, че е имал такава любов, въпреки че тя не е продължила вечно. Според него истинската любов била нещо, което повечето хора не успяват да преживеят дори веднъж през живота си, независимо колко дълго живеят.

Човек би си помислил, че такъв закоравял учен като баща ми не би могъл да бъде чак толкова романтичен, но той си е точно такъв.

А това понякога ме тревожи. Не заради баща ми, а заради мен самата.

Насочвам се към стаята си, сядам пред старата пишеща машина „Роял“ на майка ми и пъхвам в нея лист хартия. Написвам „Голямата любов“, а след това добавям въпросителен знак.

И сега какво?

Отварям чекмеджето на бюрото си и вадя оттам един разказ, който бях написала преди няколко години, когато бях на тринайсет. Една глупава история за момиче, което спасява някакво болно момче, като му дарява единия си бъбрек. Преди да се разболее, то никога не я е забелязвало, въпреки че тя чезне по него, но след като тя му дарява бъбрека си, той се влюбва лудо в нея.

Това е един от онези разкази, които не бих показала на никого, тъй като е твърде сълзлив, но въпреки това не бях в състояние да го изхвърля на боклука. Защото той ме плаши. Кара ме да се тревожа, че дълбоко в себе си аз също съм романтичка — точно като баща ни.

А романтиците обикновено се парят. Много.

Опа! Къде е пожарът?

Джен П. е права. Спокойно можеш да се влюбиш и в момче, което не познаваш.

През онова лято, когато бях на тринайсет, двете с Маги висяхме край водопада на Касълбъри. Там има една стръмна скала, от която момчетата се хвърляха в дълбокия вир на водопада. Понякога се появяваше и Себастиан, за да се поперчи, а ние с Маги седяхме от другата страна на реката.

— Хайде, давай! — ръгаше ме в ребрата Маги. — Ти се гмуркаш по-добре от онези момчета!

Аз обаче клатех глава, обгърнала здраво коленете си. Бях твърде срамежлива. Само от мисълта, че всички ще ме гледат, ме побиваха тръпки.

Че се чувства свободен.

Той е Избраният. Той е моята Голяма любов!

Но пък нямах нищо против аз да гледам. Не можех да откъсна очи от Себастиан, докато се катереше по издатините в скалата, напълно уверен в себе си. На върха обикновено ставаше голяма врява, докато момчетата се стремяха да извършват все по-големи подвизи. Себастиан винаги беше най-смелият от всички — катереше се по-високо от останалите и се хвърляше във вира с безстрашие, което ми подсказваше, че той изобщо не се страхува от смъртта.

А после забравих за него.

До днес.

Грабвам овлажненото си писмо за отказ от „Ню Скул“ и го прибирам в чекмеджето заедно с разказа за момичето, което дарило бъбрека си. Подпирам брадичка на ръката си и се вторачвам в пишещата машина.

Нещо хубаво ще ми се случи тази година. Сигурна съм!

— Маги, излез от колата!

— Не мога.

— Моля те!

— Сега пък какво има? — намесва се Уолт.

— Имам нужда от цигара!

Тримата седим в колата на Маги, която е паркирана в края на задънената улица, на която живее Томи. Не сме помръднали от колата вече най-малко петнайсет минути, защото Маги се ужасява от тълпи и всеки път, когато ходим на купони, отказва да излезе от колата. От друга страна, тя притежава най-хубавата кола от целия випуск. Гигантски кадилак, който побира поне деветима човека и разполага със стереоуредба и жабка, пълна с цигарите на майка й.

— Вече изпуши три цигари.

— Не се чувствам добре! — проплаква Маги.

— Може би нямаше да се чувстваш толкова зле, ако не беше изпушила всичките тези цигари една след друга — отбелязвам, като се питам дали майка й забелязва, че след като Маги й върне колата, от жабката липсват поне стотина цигари. Веднъж зададох този въпрос на приятелката си, обаче тя завъртя очи и заяви, че майка й си нямала хал хабер какво прави и че не би забелязала дори и ако бомба вдигне къщата им във въздуха. — Хайде, идвай! — увещавам я аз. — Знаеш, че това е просто страх!

Тя ме поглежда кръвнишки и изрича:

— И ние дори не сме канени на това парти!

— Но и не бяхме непоканени. Което ще рече, че сме поканени!

— Не мога да понасям Томи Брустър! — жалва се тя и скръства ръце пред гърди.

— И откога човек трябва да харесва някого, за да ходи на купоните му? — изтъква очевидното Уолт, а след това допълва: — Писна ми! Аз просто влизам!

Маги го срязва с поглед и той вдига безпомощно ръце.

— Аз също! — намесвам се внезапно аз.

Двамата с Уолт се измъкваме от колата. Маги ни наблюдава през предното стъкло и запалва нова цигара. А след това демонстративно заключва и четирите врати.

Смръщвам се и се обръщам към Уолт:

— Искаш ли да остана с нея?

— А ти искаш ли да прекараш цялата нощ в тази кола?

— Не съвсем.

— Аз също — кимва Уолт. — И въобще не смятам да търпя това нейно абсурдно поведение до края на учебната година!

Изненадана съм от яростта на Уолт. Обикновено търпи безропотно всички невротични състояния на гаджето си.