— Често ли идвате на ски? — пита ме момчето от ски патрула, докато стяга колана около гърдите ми.

— Всъщност не.

— В такъв случай не е трябвало да бъдете на тази писта! — кара ми се той. — Омръзна ни да повтаряме непрекъснато мерките за безопасност! Скиорите не трябва да рискуват с писти, които са над техните възможности! — Пауза. След секунда добавя: — Това е причина номер едно за всички инциденти тук. Този път извадихте късмет. Ако опитате отново този подвиг, да знаете, че излагате на огромна опасност не само себе си, но и другите скиори!

Ами, извинявайте!

Сега вече се чувствам окончателно като нещастница.

Джордж — добрият стар верен Джордж — ме чака в долния край на пистата.

— Наистина ли си добре? — пита, като се привежда загрижено над носилката.

— Наистина. Единствените поражения са върху егото ми. Иначе тялото ми изглежда в безупречно състояние. — И очевидно готово за бъдещи унижения.

— Много се радвам за теб! — кимва той и поема ръката ми. — Казах на Амелия, че ще се срещнем в хижата, за да пийнем по едно ирландско кафе. Тя ми е стара приятелка от „Браун“. — Забелязал изражението ми, побързва да допълни: — Не се притеснявай! Тя не ти е конкуренция! С две години е по-възрастна от мен!

Влизаме в хижата, където е горещо и шумно. Пълно е с тълпи щастливи хора, които се надпреварват да си разказват колко страхотно са си прекарали по пистите. Амелия ни чака край камината. Свалила е горната част на екипа си и е останала по плътно прилепнало по тялото й сребристо боди. Вече е успяла да си среше косата и да си сложи червило, вследствие на което сега изглежда като извадена от реклама за лак за коса.

— Амелия, запознай се с Кари! — казва Джордж. — Мисля, че така и не успяхте да се запознаете както трябва.

— Така е — кимва тя и разтърсва топло ръката ми. — Да знаеш, че ти нямаш никаква вина за това! Джордж изобщо не е трябвало да те води на тази писта! Но той открай време си е такъв — опасен.

— Така ли? — отбелязвам, като се настанявам на стола до нея.

— Спомняш ли си онзи планински рафтинг? — пита го тя, а после се обръща към мен, за да обясни: — В Колорадо. — Очевидно очаква, че аз съм подробно запозната с инцидента.

— Ама ти тогава изобщо не се уплаши! — протестира Джордж.

— Напротив! Бях уплашена до смърт!

— Тук вече не ти вярвам! — предупреждава я с пръст той, като потупва ръката ми. — Амелия не се страхува от нищо!

— Не е вярно! Страхувам се дали ще вляза в правния колеж!

О, боже! Значи тази Амелия е не само красива, но и умна!

— А ти откъде си, Кари? — пита тя, опитвайки се да ме включи в разговора.

— От Касълбъри. Но ти сигурно никога не си чувала за него. Едно невзрачно малко градче на река…

— О, знам всичко за Касълбъри! — усмихва се съчувствено тя. — Отраснах там!

Внезапно ми прилошава.

— Та как беше фамилията ти? — разпитва тя.

— Брадшоу — отговаря вместо мен Джордж и прави сигнал на сервитьорката.

— Аха! — повдига вежди Амелия, очевидно сетила се коя съм.

— Аз съм Амелия Кид. И мисля, че ти ходиш с брат ми.

— Какво? — стряска се Джордж и погледът му се стрелка ту към Амелия, ту към мен.

Изчервявам се като домат.

— Да, Себастиан — изхриптявам. Сега си спомням, че той ми е споменавал за по-голямата си сестра и колко фантастична била тя, но доколкото знам, тя би трябвало да е в колеж в Калифорния!

— Той непрекъснато говори за теб!

— Така ли? — промърморвам и поглеждам крадешком към Джордж. Лицето му е напълно пребледняло, с изключение на двете червени петна върху бузите му.

И целенасочено ме игнорира. Вместо това се обръща към Амелия и отсича:

— Искам да знам всичко, което ти се е случило от последния път, когато те видях!

Аз усещам, че съм цялата плувнала в пот и ми се приисква в крайна сметка наистина да си бях потрошила крака.

По-голямата част от пътуването обратно минава в пълна тишина.

Да, трябваше да кажа на Джордж, че си имам приятел. Трябваше да му кажа още онази първа вечер, когато ходихме на вечеря.

Обаче тогава арестуваха Дорит и не остана време. После трябваше да му кажа по телефона, но ако трябва да бъда честна, нямах сили, защото той беше започнал да ми помага с писането и аз не исках да провалям работата. Трябваше да му кажа също така и днес, обаче се сблъскахме с Амелия. Която, по някаква случайност, се оказа сестрата на Себастиан. Предполагам, че бих могла да се измъкна от отговорност, като изтъкна, че Джордж така и не ме попита дали си имам гадже или не. От друга страна, може би е необходимо да питаш човека дали си има приятел, щом се съгласява да излезе с теб — и продължава да излиза. Може би ходенето по срещи си има свой код на честта — ако вече си ангажиран, твой морален дълг е да уведомиш другия веднага.

Проблемът е, че хората невинаги играят по правилата.

И как сега ще обясня всичко това на Джордж? А на Себастиан? Похабих половината от времето си в терзания, че Себастиан може да ми изневери, а се оказва, че човекът, за когото е трябва да се притеснявам, съм самата аз.

Поглеждам крадешком към Джордж. Той се е смръщил, напълно концентриран върху пътя пред себе си, сякаш от това зави си животът му.

— Джордж — започвам жалостиво, — много съжалявам! Чест дума! Всеки път исках да ти кажа…

— Всъщност аз също се срещам и с други жени — изрича студено той.

— Окей.

— Но онова, което не ми харесва, е да ме поставят в ситуация, в която изглеждам като пълен глупак!

— Ти не си глупак! И аз наистина много те харесвам!

— Но не колкото Себастиан Кид очевидно! — срязва ме той. Не се тревожи. Схванах идеята.

Влизаме в алеята пред нашата къща.

— Не може ли поне да си останем приятели? — примолвам се в последен опит да поправя малко нещата.

Вторачен право напред, той отвръща саркастично:

— Разбира се, Кари Брадшоу. Знаеш ли какво ти предлагам? Защо не вземеш да ми звъннеш, когато аферата със Себастиан приключи? Гарантирам ти, че няма да трае дълго.

За момент се втрещявам на мястото си, дълбоко обидена. Накрая изричам:

— Е, щом така гледаш на нещата, добре. Но аз наистина не исках да те наранявам! И мисля, че вече се извиних.

Каня се точно в този момент да се изнеса драматично от колата, когато той внезапно ме грабва за китката и с разкаян глас започва да нарежда:

— Кари, съжалявам! Не исках да се държа толкова грубо с теб! Но предполагам си наясно защо изритаха Себастиан от училището, нали?

— За разпространение на наркотици ли? — прошепвам.

— О, Кари! — въздъхва той. — На Себастиан не му стиска да бъде пласьор на наркотици! Изритаха го заради измами на изпитите!

Никакъв отговор. Онемявам. А после избеснявам.

— Благодаря, Джордж! — изстрелвам и побързвам да изляза от колата му. — Благодаря за приятния ден!

Джордж потегля и аз го проследявам как се изнизва от нашия двор. А с него се изпаряват и надеждите ми да отида на гости в Ню Йорк, както и възможността да се запозная с пралеля му, писателката. Която и да е тя.

Дорит се измъква от къщата и се приближава до мен.

— Къде замина Джордж? — пита жалостиво. — Защо не влезе на кафе?

— Мисля, че повече няма да имаме удоволствието да приемаме в дома си Джордж Картър — отбелязвам аз със смесица от тъга и облекчение.

После влизам вкъщи, а Дорит остава навън, изпълнена с огромно разочарование.

Съдиите вдигат оценките си: четири-три, четири-едно, три-девет. Колективно стенание откъм пейките.

Това ме поставя на предпоследно място в класирането.

Грабвам близката хавлия и я мятам на главата си, за да подсуша косата си. Треньорът Нипси стои до мен с кръстосани пред гърди ръце и съзерцава таблото с присвити очи.

— Концентрация, Брадшоу! — промърморва.

Заемам мястото си на пейката на състезателите, точно до Лали.