— Знаеш ли, би могла да използваш всичко това, което ми разказа, в писането си! — изтъкна той, докато пътувахме към планината.

— Абсурд! Ако пусна, което и да е от тези неща в „Нътмег“, ще ме изхвърлят от училище!

— Това е дилема, с която се сблъскват всички писатели. Изкуството срещу желанието да защитиш всички онези, които познаваш и обичаш.

— При мен обаче изборът е ясен! — отсичам. — За нищо на света не бих наранила някого заради самото писане. След това няма да мога да се погледна!

— Когато се спуснем надолу, ще се стоплиш — казва сега Джордж.

— Стига в някой момент да се спуснем! — напомням му. Надниквам над перилата на лифта към пистата под нас. Широка бяла пътека, обградена от двете страни с борове, нашарена тук-там с ярките костюми на няколко скиори, които цепят снега като игли на шевни машини, оставяйки след себе си плътни следи. От мястото, където се намирам, не ми изглеждат кой знае какви силни атлети. Щом те могат да карат ски, защо и аз да не мога?!

— Страх ли те е? — пита Джордж.

— А, не! — отсичам храбро, въпреки че през целия си живот съм се качвала на ски най-много три пъти, при това единствено в задния двор на Лали.

— Просто не забравяй да държиш върховете на ските си вирнати нагоре. Остави се задната им част да те тласка напред!

— Ясно — кимвам и се хващам здраво за дръжката на седалката. Вече сме почти на върха и току-що си признах, че никога досега не съм се качвала на ски лифт.

— Сега единственото, което трябва да направиш, е да слезеш — отбелязва усмихнато Джордж. — Защото ако не го направиш, ще трябва да спрат лифта, а това никак няма да се хареса на останалите скиори.

— О, за нищо на света не бих си позволила да ядосвам тези снежни зайци! — промърморвам и се подготвям за най-лошото. Само след секунди обаче вече се спускам леко по малък хълм, а седалковият лифт е далече над главата ми. — Хей, ама то било лесна работа! — провиквам се и се обръщам към Джордж. И точно в този момент, разбира се, падам.

— За начинаещ никак не е зле — казва Джордж, докато ми помага да се изправя. — Ще видиш, че съвсем скоро ще се научиш! Личи ти, че си родена за ски!

Да, Джордж е както винаги невероятно любезен и мил.

Първо се спускаме по заешкия хълм, където бързо успявам да науча вклиняването в снега и обръщането. След няколко връщания обратно вече съм успяла да натрупам известна самоувереност, затова се прехвърляме на пистата за средно напреднали.

— Харесва ли ти? — пита Джордж по време на четвъртото ни връщане нагоре със седалковия лифт.

— Супер е! — възкликвам. — Толкова е забавно!

— Ти самата си забавна! — отбелязва Джордж и се привежда за целувка. Този път му позволявам едно бързо докосване с устни, но веднага се изпълвам с огромно чувство за вина. Какво ще каже Себастиан, ако ме види тук с Джордж?

— Джордж… — започвам, този път твърдо решена да му кажа за Себастиан, преди да се е опитал да задълбочи връзката ни. Обаче той ме прекъсва.

— Откакто те срещнах, все се опитвам да се сетя на кого ми приличаш. И накрая се сетих!

— На кого? — питам, изгаряща от любопитство.

— На пралеля ми! — отсича гордо.

— На пралеля ти ли? — преструвам се на силно възмутена аз. — Толкова стара ли ти изглеждам?

— Нямам предвид външния ти вид. Имам предвид духа ти! Тя има същия отворен, ведър поглед към света като теб, също като теб обича смеха и забавленията. Хората обожават да бъдат в нейната компания! — И накрая пуска бомбата: — Тя е писателка!

— Писателка ли? — ахвам. — Истинска писателка?

Той кимва и допълва:

— На времето беше изключително прочута. Но вече е на осемдесет…

— Как се казва?

— Няма да ти кажа! — отвръща дяволито той. — Поне засега. Но някой ден ще й отидем на гости, обещавам ти!

— Не, кажи ми! — започвам да му дърпам игриво ръката аз.

— Няма! Искам да бъде изненада!

Днес Джордж е буквално пълен с изненади. И, като се замисля, май наистина си прекарвам много добре.

— Направо нямам търпение да ви запозная! — продължава. — Двете много ще се харесате, сигурен съм!

— Аз също нямам търпение да се запозная с нея! — преливам от ентусиазъм и аз. Божичко! Истинска писателка! Никога не съм срещала истинска писателка, с изключение, разбира се, на Мери Гордън Хауърд.

Изхлузваме се от седалковия лифт и спираме за малко на върха на пистата. Аз плъзвам поглед към планината. Стръмничко е. Даже доста стръмничко.

— Но първо ми се ще да се спусна точно тук — отбелязвам леко изнервена.

— Ще се справиш! — окуражава ме той. — Просто не бързай и прави повечко завои.

В началото се справям доста добре. Но когато стигаме до първия праг, се изпълвам с невероятен ужас. Спирам. От страх чак ми се вие свят.

— Не мога да продължа! — проплаквам. — Не може ли да сваля ските си и да продължа пеш?

— Всички ще ти се смеят! Хайде, хлапе, аз ще бъда право пред теб! Следвай ме плътно, прави всичко, което правя аз, и всичко ще бъде наред!

И Джордж потегля. Аз прикляквам и тъкмо си се представям в гипсово корито, когато покрай мен прелита млада жена. Едва успявам да зърна профила й, но тя ми се струва странно позната. И едва после си давам сметка, че тя е буквално зашеметяваща, с дълга, права руса коса, лента на главата от заешка кожа и бял ски екип със сребърни звезди отстрани. Обаче аз не съм единствената, която е забелязала тази красавица.

— Амелия! — провиква се Джордж.

Та тази разкошна Амелия, която изглежда като излязла от реклама за паста за зъби, завива гладко, спира, сваля си очилата и лицето й светва.

— Джордж! — възкликва.

— Здрасти! — казва Джордж и се насочва към нея.

Дотук с подпомагането на начинаещите.

Той се плъзва към нея, целува я по двете бузи, двамата си разменят няколко думи, а след това той поглежда нагоре и се провиква:

— Кари! Хайде, идвай! Искам да те запозная с една моя приятелка!

— Много ми е приятно! — рева отгоре.

— Слизай тук! — крещи Джордж.

— Ние не можем да дойдем при теб, така че ти ще трябва да дойдеш при нас! — припява онази Амелия, която започва да ме вбесява с безупречния си вид. Сигурно е от онези избраници на съдбата, дето се научават да карат ски още преди да са се научили да ходят.

Очевидно е, че просто нямам друг избор. Хайде, Кари!

Присвивам колене и се изтласквам напред.

Фантастично! Нося се право към тях. Само дето изобщо не мога да спра.

— Пазете се! — пищя.

По някакво върховно чудо аз не се блъсвам директно в Амелия, а само одрасквам върховете на ските й. Инстинктът за самосъхранение обаче ме кара да я сграбча за ръката и да я повлека със себе си, когато падам. Тя тупва върху мен.

В продължение на няколко секунди просто си лежим там, а лицата ни са само на няколко сантиметра едно от друго. И отново се изпълвам с дразнещото чувство, че тази жена я познавам отнякъде. Да не би да е някаква актриса или нещо подобно?

А после сме напълно обкръжени. Онова, което никой не ти казва за карането на ски, е, че ако паднеш, само след няколко секунди ще ти се притекат на помощ няколко човека, всички до един много по-добри скиори от теб и всички до един даващи всякакви съвети, а малко след това ще се появи и ски патрулът с носилка.

— Добре съм! — настоявам аз. — Нищо особено!

Амелия е отново изправена и готова да тръгне. Все пак тя просто падна върху мен. Аз обаче не съм готова да ходя никъде. Ужасявам се само от мисълта, че трябва да продължа надолу по целия този стръмен планински склон. Обаче после ми съобщават (щастливата за мен вест), че ските ми са излетели и са се разбили в близките дървета. И че въпросните ски вече са леко пукнати.

— По-добре ските, отколкото главата ти! — непрекъснато повтаря Джордж, така че повече няма да ми се налага да изпълнявам прочутия номер с падането.

За нещастие, сега единственият начин, по който ми е разрешено да сляза от планината, е на носилка. А това е невъобразимо унизително и прекалено драматично. Повдигам облечената си в ръкавица ръка и помахвам вяло на Джордж и Амелия, които междувременно свалят очилата върху очите си, забиват щеки и се хвърлят напред в бездната.