Маги стисва зъби и изръмжава:

— Той ще бъде неин кавалер на бала!

Отпускам се на бара, неспособна да издържа тежестта на вината. Трябва да кажа на Маги истината. Сигурно никога повече няма да ми проговори, но…

Към нас се приближава мъж и се настанява на стола до Маги.

— Изглеждате ми разстроена — казва той, като леко докосва ръката й. — Може би ще мога да ви черпя едно питие?

Ха!

Двете с Мишката се споглеждаме, а после дружно се обръщаме към Маги.

— Защо не? — вдига тя празната си чаша. — Напълнете я.

— Маги! — обаждам се предупредително аз.

— Какво бе? Жадна съм!

Опитвам се да я погледна с широко отворени очи, което би трябвало да й подскаже, че ние не познаваме този тип и не би трябвало да му позволяваме да ни купува питиета, обаче тя изобщо не схваща посланието ми.

— Водка — заявява и се усмихва кокетно. — Аз пия водка!

— Извинете — обръща се Мишката към мъжа, — но познаваме ли ви отнякъде?

— Не мисля — отговаря той, самата любезност. Не е точно стар, на не повече от двайсет и пет, но за нас си е твърде старичък. И освен това е облечен в риза на сини и бели райета и тъмносин блейзер със златни копчета. — Аз съм Джаксън — представя се и подава ръка.

Маги се ръкува с него и казва:

— Аз пък съм Маги. Това е Кари. И Мишката. — Хълцане. — Извинявам се, Робърта.

— Наздраве! — вдига Джаксън чашата си. — От същото за новите ми приятели! — поръчва на бармана.

Двете с Мишката пак се споглеждаме.

— Маги — потупвам я по рамото. — Може би вече трябва да тръгваме.

— Не и докато не съм си довършила питието! — отсича тя и ме сритва в глезена. — Освен това искам да си поговоря с Джаксън. Е, Джаксън — привежда глава към него, — ти какво правиш тук?

— Току-що се настаних в Касълбъри. — Изглежда ми относително свестен човек, като в случая „свестен“ означава, че не е напълно пиян… засега. — Банкер съм — добавя.

— Ооооо, банкер значи! — заваля пиянски Маги. — Майка ми винаги ми е казвала, че трябва да се омъжа за банкер!

— Така ли? — Джаксън плъзва ръка около кръста на Маги, за да я задържи.

— Маги! — срязвам я аз.

— Шшшшт! — слага пръст на устата си тя. — Забавлявам се! Не може ли човек да се поотпусне мъничко?

Свлича се неуверено от стола, а после възкликва:

— Тоалетнатааа! — И се втурва напред. След около една минута Джаксън ни се извинява и също изчезва.

— И какво да правим сега? — обръщам се към Мишката.

— Предлагам да я хвърлим на задната седалка на колата й и ти да я откараш у дома.

— Става.

Обаче ето че минават десет минути, а Маги все още я няма. Започваме да се паникьосваме. Надникваме в тоалетната, обаче Маги я няма там. Точно до нея има малко коридорче, което отвежда на паркинга. Излизаме навън.

— Колата й все още е тук — въздъхвам с облекчение. — Не може да е отишла много далече.

— Може да е заспала на задната седалка.

Маги може и да е заспала, обаче колата й изглежда подложена на някаква странна и ожесточена активност. Тресе се напред-назад, а прозорците са замъглени.

— Маги? — изпищявам и започвам да чукам по задното стъкло. — Маги!

Пробваме вратите. Всички са заключени. С изключение на една.

Отварям я рязко. Маги лежи на задната седалка, а Джаксън е отгоре й.

— Мамка му! — възкликва, когато ни вижда.

Мишката надниква в колата и се провиква:

— Вие какво правите тук? Махайте се! Излизайте от колата!

Джаксън се опитва да напипа дръжката на вратата зад себе си.

Успява да отключи, но точно тогава вратата внезапно се отваря сама и той се претъркулва на тротоара.

Както забелязвам с облекчение, той е все още облечен. В общи линии. Както и Маги.

Мишката се втурва към него и навира нос в лицето му.

— Вие какъв сте? Някакъв перверзник ли или какво?

— Спокойно! — отстъпва той. — Идеята не беше моя! Тя беше тази, която искаше да…

— Не ми пука! — изревава Мишката. Грабва сакото му и му го хвърля в ръцете. — Вземайте си тъпия блейзер и се омитайте оттук, преди да съм извикала полицията! И само да сте посмели да се върнете тук! — добавя, докато Джаксън, вдигнал блейзера пред себе си като щит, се изнизва нещастно.

— Какво става? — обажда се сънливо Маги.

— Маги? — потупвам я по лицето аз. — Добре ли си? Той да не би… нали не те е…

— Нападнал ли? Нееее — изкисква се. — Аз го нападнах. Или поне се опитах. Обаче не успях да му сваля гащите. И знаете ли какво? — Хълцане. — Хареса ми. Наистина ми хареса. Много!

— Кари? Сърдиш ли ми се?

— Не, разбира се — уверявам я аз. — Защо да ти се сърдя, Маги?

— Защото съм имала повече момчета от теб — заявява тя с поредното хълцане и усмивка.

— Няма проблеми. Някой ден ще те настигна.

— Надявам се. Защото е много забавно, да знаеш. И освен това е… власт! Имаш власт над всичките тези типове!

— Ъхммм.

— Нали няма да кажеш на Питър?

— Няма, естествено. Това ще си бъде нашата малка тайна.

— Обаче кажи и на Мишката! За да стане и нейна тайна.

— Разбира се…

— Но сега, като се замисля — вдига назидателно пръст тя, — може би трябва да кажеш на Питър. Искам да го накарам да ревнува! Искам да си мисли за онова, което изпуска! — Изхълцва и слага ръка на устата си. Аз автоматично отбивам встрани от пътя. Маги се свлича навън и започва да повръща, а аз държа косата й назад.

Когато се връща в колата, изглежда значително изтрезняла, но също така и вече доста по-мрачна.

— Направих нещо много тъпо, нали? — простенва.

— Не се притеснявай за това, Маги. Всички понякога правим тъпи неща.

— О, боже! Аз съм мръсница! — Слага ръка на челото си. — Едва не правих секс с двама мъже!

— Стига, Маги, не си мръсница! Няма значение с колко мъже си спала! Важното е как си спала с тях!

— Какво би трябвало да означава това?

— Нямам престава. Обаче звучи добре, нали?

Навлизам тихо в алеята пред къщата им. Родителите на Маги са дълбоко заспали, така че аз успявам да я закарам в пълна безопасност до стаята й и да й облека нощницата. Дори намирам начин да я убедя да пийне чаша вода и да вземе два аспирина. Тя се вмъква в леглото си и ляга по гръб, вторачена в тавана. После се свива в ембрионална поза.

— Знаеш ли, понякога ми се иска отново да стана малка.

— Да — въздъхвам. — Отлично разбирам какво имаш предвид.

Изчаквам няколко минути, докато се уверя, че вече е дълбоко заспала, после изгасвам лампата в стаята й и се измъквам незабелязано от къщата й.

Приета съм! Приетасъмприетасъмприетасъм! Или поне си мисля, че съм приета. Но всъщност уточнява ли се, че съм приета? Освободи се място… В последната минута ли се е освободило? Да не би някой да се е отказал? Аз да не би да съм някаква резерва? Крайно ограничения брой места… Аха! Това ще рече, че ако аз не заема мястото, някой друг веднага ще го заеме! Сигурно вече има десетки чакащи, може би стотици…

— Таткоооооо!

— Какво? — вдига стреснато глава той.

— Трябва да… получих това писмо… Ню Йорк…

— Престани да подскачаш и ми кажи за какво става въпрос!

Слагам ръка на гърдите си, за да успокоя бушуващото си сърце. И казвам тържествено:

— Приеха ме в онази програма по творческо писане, за която ти говорех! В Ню Йорк. И ако веднага не потвърдя присъствието си, ще дадат мястото ми на някой друг!

— Ню Йорк ли? — възкликва баща ми. — Ами „Браун“?