— Татко, не разбираш. Ето тук, виждаш ли? Летен курс по творческо писане! От двайсет и втори юни до деветнайсети август. А „Браун“ започва чак в началото на септември! Значи има достатъчно време да…

— Не знам, Кари.

— Ама, татко…

— Аз си мислех, че това с писането е просто хоби…

Поглеждам го втрещена.

— Не е хоби, разбира се! — обяснявам. — Просто е нещо, което наистина искам да правя. — Но не мога да му обясня колко много го искам. Не ми се ще да го плаша.

— Ще го обмислим.

— Не! — изкрещявам. Той ще мисли и ще мисли и докато го измисли, ще бъде прекалено късно. Пъхвам писмото под носа му и отсичам: — Трябва да реша сега! Иначе…

Най-сетне той сяда и наистина започва да го чете.

— Не съм много сигурен — казва накрая. — Ню Йорк през лятото? Може да се окаже доста опасно.

— Татко, там живеят милиони. И са си съвсем добре.

— Хмммм — размишлява той. — Джордж знае ли за това?

— За това, че са ме приели ли? Все още не. Но иначе именно той ме окуражи да им изпратя историите си. Той е изцяло с мен по този въпрос.

— Ами…

— Татко, моля те!

— Щом Джордж ще бъде там…

И защо Джордж трябва да има нещо общо с това? На кого му пука какво мисли Джордж? Тук става въпрос за мен и моето бъдеще, а не за Джордж.

— Той ще бъде там цяло лято — изричам на глас. — Ще кара стаж в „Ню Йорк таймс“.

— Така ли? — Баща ми определено е впечатлен.

— Така че ходенето в Ню Йорк през лятото е съвсем типична стъпка за възпитаниците на „Браун“!

Баща ми сваля очилата си и пощипва носа си.

— Доста път е дотам…

— Два часа.

— Това е съвсем друг свят. Не ми се ще да мисля, че вече те губя!

— Татко, и без това ще ме изгубиш — рано или късно. Защо да не го направим по-рано, а? Така ще имаш повече време да свикнеш с идеята.

Баща ми се разсмива.

Да, вътре съм!

— Е, два месеца в Ню Йорк няма да ти навредят — отбелязва той, очевидно опитвайки се да убеди сам себе си. — А първата година в „Браун“ е доста напрегната. Освен това съм наясно колко трудна беше и тази учебна година за теб. — Потрива нос, опитвайки се да отложи неизбежното. — Дъщерите ми… Те са всичко за мен.

И както винаги след подобни думи, се разплаква.

— Изненадваш ме — отбелязва Дона Ладона няколко дена по-късно. — Много по-издръжлива си, отколкото те мислех!

— Хъм. — Замижавам и поглеждам през окуляра. — Обърни глава надясно. И се постарай да не изглеждаш толкова щастлива. От теб се очаква да изглеждаш съсипана от живота.

— Не искам да изглеждам грозна!

Въздъхвам и вдигам очи.

— Просто се опитвай да не изглеждаш като шибана мажоретка, става ли?

— Окей — съгласява се неохотно тя. Свива коляно към брадичката си и ме поглежда тъжно изпод обилно наклепаните си със спирала мигли.

— Страхотно! — Щраквам. Това ми напомня за „Голямата тайна“ на Дона Ладона. Тя мрази миглите си. Без спирала те са бледи стърчащи бодли, като мигли на куче. И точно в това се състои най-големият страх на Дона — че някой ден някой мъж ще я види без спирала и ще избяга с писъци от стаята.

Тъжна работа. Правя още няколко снимки, после изкрещявам:

— Стана!

Оставям фотоапарата, а Дона сваля крака от парапета на верандата.

— А кога ще направим онези в стил „Мерилин Монро“? — пита, докато влизаме в къщата.

— Може да направим Мерилин още днес следобед. Обаче това означава, че утре ще трябва да направим пънка!

Тя вече се изкачва по стълбите, но се надвесва над перилата и се провиква:

— Мразя пънк! Грозен е!

— Ще те направим като хермафродит! — отговарям аз, като се старая да й представя нещата в максимално приятна светлина. — Като Дейвид Бауи. Можем цялата да те боядисаме в червено!

— Ти си луда! — Тя тръсва глава и изчезва с гръм и трясък на горния етаж, за да се преоблече, но иначе не е сърдита. Поне толкова научих за нея. Просто обича да съска, но не хапе. Това си е нейният начин да си доказва, че е жива.

Бутвам една отворена кутия със зърнена закуска и се мятам на мраморния барплот, за да я изчакам. Къщата на Дона е истинска какофония от материали — мрамор, злато, тежки копринени завеси, — които някак си не си хармонират и създават впечатлението, че си влязъл в безвкусна панаирджийска къща. Но през последните няколко дена започнах да свиквам с нея.

Очевидно можеш да свикнеш с всичко, стига достатъчно дълго да бъдеш с него.

Можеш да свикнеш дори с мисълта, че бившата ти най-добра приятелка продължава да ходи с бившето ти гадже и че даже ще ходят заедно на абитуриентския бал. Но това не означава, че си длъжна да разговаряш с тях. Нито означава, че си длъжна да разговаряш за тях. Не и след като си живяла с този факт цели четири месеца.

Просто това е едно от онези неща, които е трябвало да преживееш.

Вдигам фотоапарата от плота до мен и оглеждам лещите. Лекичко издухвам една прашинка от тях и поставям капачето.

— Дона? — провиквам се. — Побързай!

— Не мога да си вдигна ципа! — изревава в отговор тя.

Завъртам очи и внимателно връщам фотоапарата на плота.

Пак ли ще трябва да я видя по бельо? Както установих, Дона е от онези момичета, които свалят дрехите си при най-дребния повод. Не, не се изразих правилно. Тя всъщност изобщо няма нужда от повод, само минимално количество уединение. Първото нещо, което направи — или както тя ме информира, първото нещо, което винаги прави, след като се прибере от училище — е да се съблече.

— Мисля, че човешкото тяло е много красиво нещо — заяви, като свали полата и пуловера си и ги захвърли на дивана.

Опитах се да не гледам, но не можах да устоя.

— Хъм. Ако имаш тяло като твоето…

— Твоето тяло също не е никак лошо — отвърна небрежно тя. — Но някоя и друга заобленост тук и там няма да ти се отрази зле.

— Е, хубавите гърди не ги раздават като бонбони, ако още не си разбрала. Така де, не можеш просто да влезеш в магазина и да си ги купиш!

— Знаеш ли, че си много смешна! Когато бях малка, баба ми ни разправяше, че бебетата идвали от магазините.

— А после колко различно се оказа всичко, нали?

Тръгвам по стълбите към стаята на Дона, като се питам за кой ли път как изобщо станахме приятелки. Е, може би не съвсем приятелки, но да се разбираме. Защото не сме истински приятелки. Твърде сме различни, за да бъдем такива. Аз никога няма да я разбера напълно, а и тя не проявява никакъв интерес да разбере мен. Но като изключим това, тя е страхотно момиче.

Сякаш беше преди милиони години, когато влязох в оня курс по фотография в библиотеката и ме прикрепиха към нея. После продължих да ходя на курса, тя също, а след като излезе онази статия за царицата на пчелите, тя започна видимо да омеква към мен.

— Все още не мога да разбера какви са тези F-спирки — заяви ми тя един следобед. — Всеки път, когато видя буквата „f“, си мисля за думата „fuck“18. Просто не мога да не си мисля за нея!

— Виж какво — отговорих, — това са като спирките за камиони, само че на тези спираш, за да правиш секс.

И от този момент нататък Дона престана да ме мрази и реши, че аз съм просто едно забавно, смешно, лудо момиче. А когато после пак трябваше да се разпределим по двойки, Дона нарочно ме избра за неин партньор.

Тази седмица трябваше да си измислим тема и да направим снимки по нея. Ние с Дона избрахме темата „Трансформация“. Всъщност темата я измислих аз, а Дона с радост се съгласи. Прецених, че с нейния външен вид можем да я облечем в различни тоалети и да я превърнем в три различни жени, а снимките да правя аз.

— Дона? — провиквам се пак.

Вратата й е отворена, но аз за всеки случай пак чукам — от учтивост. Заварвам я приведена напред да се бори с ципа на старата рокля, която открих сред дрехите на майка ми. Тя вдига глава, слага ръце на кръста и отсича: