— Кари, колко пъти ти казах, че не е необходимо да чукаш? Хайде, ще дойдеш ли да ми помогнеш?

Тя се обръща и за момент гледката на роклята на майка ми събира миналото и бъдещето в две реки, изтичащи се в огромно море. Чувствам се като единствената оцеляла на сал насред вълните, без никакви надежди да стигна скоро сушата.

— Кари? — обажда се Дона. — Нещо не е наред ли?

Поемам си дълбоко дъх и тръсвам глава. Вече е крайно време да започна да греба. Крайно време е да се насоча към бъдещето си.

Пристъпвам към нея и вдигам ципа на роклята.

— Благодаря — казва тя.

На долния етаж тя се изтяга съблазнително на дивана, а през това време аз приготвям триножника.

— Смешна си, знаеш ли? — казва тя.

— Аха — усмихвам се аз.

— Но не просто така, повърхностно смешна — продължава тя, подпряна на лакти. — Различен вид смешна. Ти не си онова, което изглеждаш!

— В какъв смисъл?

— Ами, преди те мислех за лигла. И за нещо като зубър. Така де, ти си безсъмнено хубава, но като че ли никога не изпитваше желание да използваш красотата си.

— Може би защото съм искала да използвам мозъка си.

— Не, не е това — размишлява тя. — Мисля, че по едно време смятах, че мога да те смачкам. Обаче после прочетох онази статия в „Нътмег“. Би трябвало да се вбеся, но странното бе, че тя ме накара да те погледна с други очи. Да ти се възхитя! Казах си: „Това е момиче, което може да отстоява себе си! И което е в състояние да се изправи срещу мен!“ А имай предвид, че не са много момичетата, които могат да го направят!

Вдига глава, поглежда ме и допълва:

— Защото ти си Пинки Уедъртън, нали?

Отварям уста, подготвяйки се за аргументи и обяснения защо не съм, но после я затварям. Вече няма нужда да се преструвам.

— Аха — изричам простичко.

— Дааа. Определено успя да заблудиш доста народ. Не се ли страхуваш, че ще те разкрият?

— Няма значение. И без това вече не ми е необходимо да пиша за „Нътмег“. — Поколебавам се, но после решавам да споделя с нея великата новина: — Приеха ме в една специална програма за творческо писане! И през лятото ще ходя в Ню Йорк!

— Виж ти! — Дона звучи както леко впечатлена, така и леко изпълнена със завист. И за да не остане назад, допълва: — Нали знаеш, че имам братовчедка в Ню Йорк?

— Разбира се. Казвала си ми милион пъти.

— Тя е голяма работа в рекламата. И има хиляди ухажори. И е много красива.

— Много хубаво.

— Ама наистина, неподправено красива! И преуспяваща! Както и да е… — Замълчава, за да оправи роклята си, след което добавя: — Трябва да се запознаеш с нея!

— Добре.

— Не, сериозно! — настоява тя. — Аз ще ти дам телефонния й номер. Можеш да й се обадиш и да се уговорите да се видите някъде. Ще я харесаш, гарантирам ти! Тя е по-дива и от мен!

Свивам в нашата алея и се озъртам объркано.

Пред гаража ни е паркиран червен пикап и ми трябва известно време, за да осъзная, че е на Лали и че тя е в къщата ми и ме чака. През главата ми минава безумната мисъл, че със Себастиан са скъсали и че сега тя е дошла да се извини, което ще рече, че аз мога отново да тръгна със Себастиан, а с Лали пак да си бъдем приятелки…

Смръщвам се и паркирам колата до пикапа. Какви ги мисля изобщо? Вече никога повече не бих могла да тръгна със Себастиан. Той е съсипан за мен — като любим пуловер, сдобил се с грозно петно. Приятелството ми с Лали също е съсипано завинаги. Тогава какво прави тя тук?

Заварвам я на верандата с Миси. Винаги любезната ми и мила сестра безпомощно се опитва да води светски разговор, шокирана не по-малко от мен от присъствието на Лали.

— А как е майка ти? — пита неловко.

— Добре е — отговаря Лали. — Баща ми й купи ново кученце, така че сега е щастлива.

— Това е много хубаво — отбелязва Миси е изкуствена усмивка. В този момент вдига очи и ме вижда да приближавам към тях. — Кари! — скача на крака. — Добре че си дойде! Аз трябва да се упражнявам! — И раздвижва пръсти в имитация на свирене на пиано.

— Беше ми приятно — казва Лали. И проследява Миси, докато тя не се прибира в къщата. След това се обръща към мен.

— Е? — поглеждам я аз и скръствам ръце пред гърди.

— Как можа? — провиква се тя.

— Какво? — сащисвам се аз. Аз очаквам от нея да моли за прошка, а тя какво — напада ли ме?

— Ти как можа?! — парирам удара.

А после забелязвам навит на руло ръкопис в ръката й. Сърцето ми се свива. Веднага разбирам какво е това — моята статия за нея и Себастиан, Онази, която дадох на Гейл преди седмици и й поръчах да я пази. Онази, която възнамерявах да я предупредя да не пуска във вестника.

— Как можа да напишеш това?! — възкликва Лали.

Аз правя крачка към нея, поколебавам се, а после предпазливо присядам от другата страна на масата. Тя се прави на корава, обаче очите й са огромни и насълзени, сякаш всеки момент ще се разплаче.

— Какви ги говориш?

— Това! — Хвърля листите на масата. Те се разпиляват и тя побързва да ги събере. — И изобщо не се опитвай да отричаш! Знаеш много добре, че ти си писала това!

— Така ли?

Тя бързо изтрива с ръка ъгълчето на окото си и отсича:

— Мен не можеш да ме заблудиш! Тук има неща, които само ти би могла да знаеш!

Хиляди мълнии! Не че се чувствам зле. Нито пък виновна.

Защото тя все така си остава човекът, предизвикал тази каша.

Залюлявам се в стола си и вдигам крака на масата.

— Как се докопа до това?

— Чрез Джен П.

Джен П. сигурна е висяла при Питър, докато са подготвяли вестника, открила е това в папката на Гейл и го е откраднала.

— И от къде на къде Джен П. ще ти го дава?

— Просто с нея се познаваме отдавна — изрича бавно тя. — Някои хора са лоялни, за разлика от други.

Сега вече наистина се държи възмутително. И тя познаваше мен от много години. Но може би е решила да пропусне тази част.

— Очевидно краставите магарета наистина се надушват. Ти открадна Себастиан, тя пък открадна Питър!

— О, Кари! — въздъхва бившата ми приятелка. — Винаги си била много тъпа по отношение на момчетата! Не можеш да откраднеш ничие гадже, освен ако то самото не иска да бъде откраднато!

— Виж ти!

— Толкова си подла! — провиква се тя и размахва ръкописа ми. — Как можа да постъпиш така?!

— Може би защото го заслужаваш?

— Коя си ти, че да казваш кой какво заслужава, а? За кого се мислиш? За бог ли? Винаги си се смятала за малко по-добра от другите. Винаги си вярвала, че ще ти се случи нещо по-добро. Като че ли това — посочва към задния ни двор, — като че ли това не е истинският ти живот! Сякаш всичко това е просто поредното стъпало към нещо друго!

— А може и да е точно така! — контрирам я аз.

— А може и да не е!

Вторачваме се една в друга, шокирани от огромната доза враждебност, насъбрала се между нас. А после аз кимвам към листите и питам:

— Е, Себастиан видя ли го?

Този въпрос очевидно я разчувства още повече. Тя отмества глава и натиска силно очите си. Поема си дълбоко дъх, като че ли взема важно решение, след това се привежда през масата е лице, разкривено от вътрешна болка.

— Не!

— И защо? Това би могло да бъде полезен елемент от кампанията ви срещу мен!

— Не го е виждал и никога няма да го види! — отсича тя и очите й се присвиват. — Скъсахме!

— Сериозно? — Гласът ми излиза като квичене. — Защо?

— Защото го хванах да се натиска с малката ми сестричка!

Събирам листите, които тя разпръсна по масата, и бавно ги подравнявам. А после се изкисквам. Опитвам се да се сдържа, обаче не мога. Прикривам уста, но от носа ми се чува грухтене. Свивам глава между коленете си — никаква полза. Устата ми се отваря и аз избухвам в смях.

— Не е смешно! — Тя прави опит да се изправи, но вместо това удря ядно с юмрук по масата. — Изобщо не е смешно!

— О, и още как! — кимвам и пак се заливам от смях.