И тогава Зайчето се разсмива. Всъщност буквално се задавя от смях.
Потупва мястото на дивана до себе си, правейки ми знак да седна до нея.
— Та как казваш беше името ти, скъпа? Кари Брадшоу? — Вдига очи към Джордж и му намигва. — Ела, седни до мен! Джордж непрекъснато ми повтаря, че съм започнала да се превръщам в озлобена старица. Няма да ми навреди малко и аз да се посмея!
* * *
„Животът на писателя“ от Мери Гордън Хауърд.
Отварям корицата и чета посвещението:
На Кари Брадшоу. Не забравяй да сменяш пелените на бебетата си!
Обръщам на следващата страница. Първа глава: „Важността от воденето на дневник.“
Бррр! Оставям книгата настрани и вдигам тежката черна тетрадка с кожени корици, подарък от Джордж. „Казах ти, че тя ще те хареса!“ — бе възкликнал той на връщане. А после беше толкова развълнуван от успеха на визитата ни, че настоя да спрем до някаква книжарница, където ми купи моя първи дневник.
Грабвам отново книгата на Зайчето, поставям я върху дневника и започвам да разлиствам напосоки. Попадам на четвърта глава: „Как се създава художествен образ.“
Публиката често ме пита дали художествените образи се базират на „истински хора“. И наистина, първата мисъл на аматьора е да пише за онези, които познава. Професионалистът, от друга страна, разбира отговорността на подобна задача. „Създателят“ на художествения образ трябва да знае за него много повече, отколкото всеки един от нас би могъл да узнае за „истинските хора“. Авторът трябва да притежава изчерпателни познания за характера и визията му — какво е носил в утрото на Коледа, когато той или тя са били на пет годинки, какви подаръци е получил, от кого са били и как точно са били подарени. Следователно „художественият“ образ е „истински човек“, но такъв, който съществува в друго измерение, в една паралелна вселена, базираща се на авторовото възприятие за реалността.
Пишете за онова, което познавате — но не отвън, а отвътре.
30.
Случват се и такива неща
Написвам кратък разказ за Мери Гордън Хауърд. Как икономката й слага отрова в шерито и тя умира от продължителна и болезнена смърт. Разказът изпълва шест страници и е пълна отврат. Пъхвам го в чекмеджето си.
С Джордж си говорим много по телефона. Благодарение на познанствата му започвам да водя Дорит на психоаналитик в Уест Хартфорд.
Имам чувството, че просто убивам времето.
Дорит продължава да си бъде все така нацупена, но поне в последно време не се е забърквала в никакви неприятности.
— Татко казва, че ще ходиш в „Браун“ — отбелязва един следобед, докато я връщам с колата от психоаналитика.
— Но все още не съм приета.
— Надявам се да те приемат — казва тя. — Най-голямата мечта на татко е поне една от дъщерите му да отиде в неговата Алма матер. Което ще рече, че ако ти влезеш, ще ми спестиш големи усилия.
— Ами ако не искам да ходя в „Браун“?
— Значи си голяма глупачка! — сопва ми се моята малка сестричка.
— Кари! — посреща ни тичешком Миси, още преди да сме влезли в къщата. — Кари! — Бяга към нас, размахала дебел плик. — От „Браун“ е!
— Виждаш ли?! — изтъква Дорит. Дори и тя се вълнува.
Разкъсвам плика. Пълен е с дипляни, карти и брошури със заглавия от рода на: „Студентският живот.“ Докато разтварям листа с писмото, ръцете ми треперят.
— „Скъпа госпожице Брадшоу — чета на глас, — поздравления…“
О, боже! Боже господи!
— Отивам в „Браун“! — изкрещявам неистово и започвам да подскачам около колата. А после се заковавам на място. Но това е само на четирийсет и пет минути път оттук! Ако отида там, животът ми ще си остане абсолютно същият, само дето ще бъда в колеж.
Но ще отида в „Браун“. Което не е никак зле. Даже бих казала, че е доста голяма работа!
— „Браун“! — пищи Миси. — Боже, татко ще бъде на седмото небе!
— Да, знам — кимвам, понесла се по течението на момента. Може пък късметът ми най-сетне да се е променил. Може пък за разнообразие животът ми най-сетне да тръгва в правилната посока.
* * *
— И така, татко — изричам по-късно, след като той вече ме е прегърнал хиляда пъти, потупал ме е по гърба още толкова и е изрекъл неща от рода на: „Винаги съм знаел, че ще успееш, стига да положиш достатъчно труд!“, — тъй като вече е ясно, че отивам в „Браун“ — правя пауза, защо искам да изложа желанието си в най-добрата възможна светлина, — питах се дали не може да прекарам лятото в Ню Йорк!
Въпросът ми го сварва неподготвен, но в момента е прекалено развълнуван от влизането ми в любимата му Алма матер, за да го анализира обстойно.
— С Джордж ли? — пита.
— Не е задължително — побързвам да го успокоя. — Обаче там има една програма за творческо писане, която ми се ще да видя…
— Писане ли? — изумява се той. — Но сега, след като отиваш в „Браун“, би трябвало да искаш да станеш учен!
— Татко, не съм много сигурна…
— В крайна сметка няма значение — махва небрежно с ръка той, сякаш бръсва досадния проблем от сакото си. — Сега най-важното е, че отиваш в „Браун“! Не е казано, че още в тази минута трябва да предначертаеш живота си!
А после идва денят, в който тренировките по плуване се подновяват.
Междучасието свърши. Налага се да се срещна с Лали.
Изминаха шест седмици, а тя продължава да ходи със Себастиан.
Казвам си, че не съм длъжна да ходя на тези тренировки. Всъщност нищо повече не съм длъжна да правя. Вече съм приета в колеж. Баща ми изпрати необходимия чек за обучението ми. Така че мога да се скатавам и от часовете, и от тренировките, ако искам, мога да идвам на даскало пияна до козирката — и никой нищо не може да ми направи. Аз съм приета!
Така че вероятно чувството, което ме кара да сляза долу в съблекалните, е чиста проба извратеняшко.
Тя е там, разбира се. Стои пред шкафчетата, където някога се преобличахме. Сякаш се опитва да завземе някога общата ни територия единствено за себе си, така, както си присвои и Себастиан. Кръвта ми завира. Тя е лошият в тази игра, тя е онази, която постъпи зле. Би трябвало, поне от благоприличие, да се премести в друга част на съблекалнята.
Главата ми ме стяга така, сякаш е приклещена в циментов куб.
Захвърлям сака си до нейния. Тя се вцепенява, доловила присъствието ми — така, както аз съм в състояние да доловя нейното дори от другия край на коридора. Дръпвам вратичката на шкафчето си така, че я трясвам във вратата на нейното и едва не премазвам пръстите й.
Тя ги дръпва в последната секунда. После ме поглежда първо изненадано, после гневно.
Свивам рамене.
Събличаме се. Обаче сега аз вече не се свивам както преди, опитвайки се да скрия голотата си. Тя и без това не ме гледа. Намъква се в банския си и опъва рязко презрамките.
Само след миг ще е изчезнала оттук.
— Как е Себастиан? — подвиквам.
И когато този път тя наистина ме поглежда, виждам всичко, което ми трябва да знам — тя никога няма да ми се извини. Никога няма да си признае, че е сгрешила. Никога няма да се съгласи, че ме е наранила. Няма да каже, че й липсвам, нито дори, че се чувства гадно. Ще си продължи напред така, сякаш нищо не се е случило, тоест, сякаш пак сме си приятелки, но и без това никога не сме били чак толкова близки.
— Добре. — И тръгва напред, оправяйки очилата си.
Е, добре и аз.
Намъквам обратно дрехите си. Няма смисъл да се въртя около нея. Да си окупира отбора по плуване, щом толкова иска. Да си окупира и Себастиан. Щом го иска толкова много, че заради него да развали едно приятелство, тогава мога само да я съжалявам.
Докато минавам на излизане покрай физкултурния салон, дочувам викове. Надничам през прозорчето на дървената врата. О, виж ти! Тренировка на мажоретките!
Влизам, насочвам се по полирания под към пейките и сядам на четвъртия ред. Подпирам брадичка на юмрука си и се питам защо изобщо правя това.
